Въведение

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

Ел-Фикх ел-Екбер е един от най-ранните текстове, написани в областта на ислямското богословие и една от оцелелите творби на Ебу Ханифе – великия имам на ислямското право и богословието. Изучавана от векове в мюсюлманския свят, тази книга предлага по-задълбочено разяснение на единобожието – основата на ислямската вяра. Тя помага да се опознае Създателя, пратениците и Свещеното писание и позволява да се вникне в реалностите на този и на отвъдния свят.

Ел-Фикх ел-Екбер има за цел да разясни ислямското убеждение ʿакиде, да задълбочи раба във вярата му и да даде отговори на въпроси, които, ако не бъдат отговорени, могат да породят съмнение, разделение на общността и дори неверие. Такива са въпроси от типа на: Какво е истинска ислямска вяра? Къде е Аллах? Податлив ли е Аллах на промяна? Вършат ли грехове пророците? Какво идва след смъртта? и т.н.

Ел-Фикх ел-Екбер

Основите на признаването на ет-тевхид [единството на Аллах, единобожието] и на онова, което прави вярата действителна, се състоят в думите:

Повярвах в Аллах, в Неговите ангели, в Неговите книги, в Неговите пратеници, в съживяването след смъртта, в съдбата, че и доброто, и лошото е от Всевишния Аллах, в равносметката, в ел-мизан [везните, с които ще бъдат теглени нашите дела в Съдния ден], в Дженнета и в Джехеннема – всичко това е истина.

Всевишния Аллах е един, но не в числов смисъл, а в смисъл, че Той няма съдружник: „Кажи: “Той е Аллах ­ Единствения, Аллах, Целта [на всички въжделения]! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему.” [ел–Ихляс 112:1-4] Той не наподобява никое от Неговите творения, и никое от Неговите творения не наподобява Него. Винаги е бил и ще бъде със Своите имена и със Своите личностни и действени качества. Личностните Му качества са живот, могъщество, знание, говор, слух, зрение и воля, а действените Му качества са способностите Му да създава, да дава препитанието, да твори, да изработва, да извайва и други качества, свързани с действията Му. Винаги е съществувал със Своите имена и качества и нито име, нито качество е било сътворено. Той винаги е бил Всезнаещ чрез Своето знание, и Неговото знание е вечно качество. И Той винаги е бил Всемогъщ чрез Своята мощ, и Неговото могъщество е вечно качество. И Той винаги е бил Говорещ чрез Своя говор, и Неговият говор е вечно качество. И Той винаги е бил Сътворител чрез Своята способност да твори, и Неговата способност да твори е вечно качество. И Той винаги е бил Деятел чрез Своята деятелност, и Неговата деятелност е вечно качество. Предметът на Неговата деятелност е творението и деятелността на Всевишния Аллах не е създадена. Неговите качества са съществували вечно, нито са били сътворени, нито са се появили след като ги е нямало. Който каже, че те са били сътворени, че са се появили в определен момент, не е сигурен в качествата или се съмнява в тях, той не вярва във Всевишния Аллах.

Кур’анът е словото на Всевишния Аллах, записано в мeсахиф [книги], пазено в сърцата, четено от езиците и низпослано на Пророка (ʿалейхиссаляту весселям). Нашето произнасяне на Кур’ана е сътворено и нашето четене на Кур’ана е сътворено, но самият Кур’ан не е сътворен. Онова, което Всевишния Аллах споменава в Кур’ана за Муса и за други от пророците (ʿалейхимуссаляту весселям), за Фараона и за Иблис, е слово на Аллах Всевишния, което ни съобщава за тях. Словото на Всевишния Аллах не е сътворено, но словото на Муса и на другите създания е сътворено. Кур’анът е словото на Всевишния Аллах и то не е като тяхното слово. Муса (ʿалейхисселям) е чул словото на Аллах Всевишния, защото Всевишния Аллах казва: „И Аллах говори пряко на Муса.” [ен-Ниса’ 4:164] Всевишния Аллах винаги е имал способността да говори, още преди да говори на Муса (ʿалейхисселям), и Аллах винаги е имал способността да сътворява, още преди да е бил сътворил нещо. „Няма нищо подобно Нему. Той е Всечуващия, Всевиждащия.” [еш-Шура 42:11] Когато Аллах е говорил на Муса, Той е говорил чрез Своя говор, който е вечно качество. И никое от качествата Му не прилича на качествата на творенията.

Той [Аллах] е Знаещ, но не както ние сме знаещи; и Той е силен, но не както ние сме силни; и Той е Виждащ, но не както ние сме виждащи; и Той е Чуващ, но не както ние сме чуващи; и Той е Говорещ, но не както ние сме говорещи. Ние говорим чрез органи и звуци, а Всевишния Аллах говори без органи и без звуци. Звуците са творение, а говорът на Всевишния Аллах не е сътворен. Той [Аллах] е нещо, но не като другите неща. Казвайки „нещо”, искаме да потвърдим Неговото съществуване. Той не е тяло или материя, няма съставни части и няма предели, няма противници, нито равни, нито подобни Нему. Той има йед [букв. ръка], веджх [букв. лице] и нефс [букв. душа, същност], както казва Всевишния Аллах в Кур’ана. Онова, което Всевишния Аллах е казал в Кур’ана за йед, веджх и нефс, означава, че те са Негови качества, чиято същност е неясна за нас. Не може да се каже, че йед определено представлява Неговата мощ или щедрост, защото такова тълкуване може да означава отричане на качеството. Това е пътят на кадеритите и муʿтезилитите [секти в ранния Ислям, които се отклонили от Ехл ес-сунна вел джемаʿа]. Йед е качество с непознаваема същност, също както Неговият гняв и Неговата радост са качества с непознаваема същност. Всевишния Аллах е сътворил нещата от нищо и винаги е имал знание за тях, още преди тяхното сътворение.

Той [Аллах] е Онзи, Който е постановил и предопределил всичко. Нищо не се случва на този свят, нито на отвъдния, освен чрез Неговата воля, Неговото знание, Неговата промисъл и Неговото предопределение и освен ако не е записано в ел-Левх ел-Мехфуз [книгата, в която е записано всичко, което се е случило, случва се и ще се случи]. Той е записал всичко там като описание, а не като присъда. Ел-када’ [промисълта], ел-кадер [предопределението] и волята са вечни качества, чиято същност е непознаваема. Всевишния Аллах знае несъществуващото, докато е в състояние на несъществуване, като несъществуващо, и Той знае как ще бъде то след като го сътвори. И Всевишния Аллах знае съществуващото, докато е в състояние на съществуване, като съществуващо, и Той знае как то ще изчезне. И Всевишния Аллах знае стоящия, докато е в състояние на стоеж, като стоящ, и когато той седне, Той го знае като седнал, докато е в състояние на седене, без да се е променило Неговото знание или да се е добавило ново знание. Защото промяната и изменението са присъщи за творенията.

Всевишния Аллах е сътворил творенията свободни от вяра или неверие, след това им е отправил заповеди и забрани. Някои станали неверници чрез своите дела, отричане и отказване да повярват в истината, защото Всевишния Аллах ги е изоставил. Други станали вярващи чрез своите дела, признаване и потвърждаване, защото Аллах Всевишния ги е подкрепил.

Той [Аллах] е извадил потомците на Адем от слабините му под формата на частици и ги е дарил с разум. Обърнал се е към тях, заповядвайки им да вярват и възбранявайки им неверието. Те приели Неговото господство, бидейки това израз на вярата им, и оттогава се раждат с тази фитра [първичната човешка природа, според която на човек му е вродено да бъде вярващ]. Който не вярва след това, променя тази фитра, а който вярва и потвърждава, я следва и укрепва. Той [Аллах] не е принудил творенията да вярват или да не вярват и не ги е сътворил като вярващи или неверници, а по-скоро като личности. Вярата и неверието са дело на рабите. Всевишния Аллах знае неверника, в състоянието му на неверие, като неверник и ако след това той стане вярващ, тогава го знае като вярващ в състояние на вяра, и го обича без да настъпва промяна в Неговото знание или качества.

Всички дела на рабите – и подвижните, и неподвижните, са придобити от тях, но Всевишния Аллах е техният създател. Всички те се извършват по Негова воля, с Неговото знание, чрез Неговата промисъл и Неговото предопределение. Задължителните дела на послушание се извършват със заповед от Аллах Всевишния, с Неговите любов, удовлетворение, знание, воля, промисъл и предопределение, а всички дела на неподчинение се извършват с Неговите знание, промисъл, предопределение и воля, но не и с Неговите любов, удовлетворение и заповед.

Пророците (ʿалейхимуссаляту весселям) са предпазени от всички грехове – и малки, и големи, от неверие и от всичко онова, което е ненавиждано. Възможно е обаче да допуснат незначителни грешки и неточности. Мухаммед (ʿалейхиссаляту весселям) е Неговият [на Аллах] любимец, Негов раб, Негов пратеник и пророк, Негов праведник и избраник. Той никога не се е кланял на идоли, никога не е приписвал съдружници на Всевишния Аллах, дори и за миг, и никога не е извършил грях – голям или малък.

Най-добрите от хората след пророците (ʿалейхимуссаляту весселям) са Ебу Бекр ес-Сиддик, после ʿУмер ибн ел-Хаттаб ел-Фарук, после ʿУсман ибн ʿАффан зун-Нурайн, после ʿАли ибн Ебу Талиб ел-Муртеда (ридвануллаху теʿаля ʿалейхим еджмеʿин). Те всички са били истински раби, твърди върху истината и останали с истината [докрай], и ние обявяваме нашата преданост към всички тях. Не споменаваме никой от сподвижниците на Пратеника на Аллах (саллеллаху ʿалейхи веселлем), освен с добро.

Ние не обявяваме никой мюсюлманин за неверник, заради негов грях, дори и да е голям, освен ако той не го е смятал за нещо позволено. Нито го лишаваме от името на вярата, а продължаваме да го наричаме вярващ в същността му. Възможно е да бъде грешен вярващ, без да е неверник.

Ел-месх [бърсането с мокра ръка] върху кожени чорапи [при абдест] е сунна [при условия, определени от правоведите]. Намазът теравих през нощите на месец Рамадан е сунна. Позволено е да се кланя намаз зад всеки вярващ – праведник или грешник. Ние не твърдим, че греховете не вредят на вярващия, нито че вярващия не може да влезе в Джехеннема, нито че той ще остане вечно там, дори ако е бил грешник, стига да е напуснал този свят като вярващ.

Ние не казваме, подобно на мурджи’итите [ранна богословска школа], че добрите ни дела задължително се приемат, а лошите ни дела се опрощават. Вместо това казваме, че който извърши добро дело, изпълнявайки всички необходими условия, без да е допуснал опорочаващ делото недостатък или анулиращо го действие, и да не го е заличил с неверие или вероотстъпничество преди смъртта си, Всевишния Аллах няма да отхвърли това дело, а ще го приеме и ще въздаде награда за него. Що се отнася до лошите дела (освен съдружаването и неверието), за които извършителят не се е покаял, но е умрял като вярващ, той ще подлежи на волята на Аллах Всевишния, Който или ще го накаже в Джехеннема или ще го опрости без да го наказва. Двуличието и надменността във всяко дело го лишават от награда.

Чудотворните знамения муʿджизат, дадени на пророците, и благородните чудеса керамат, дадени на ел-евлийа’ [светците], са истина. Що се отнася до привидно чудотворните дела, вършени от враговете на Аллах, като Иблис, Фараона и ед-Деджал, и посочени в преданията като случили се в миналото или които ще се случат в бъдеще, са нито знамения, нито чудеса. По-скоро те са отговор на техните нужди, защото Всевишния Аллах задоволява нуждите на Своите врагове, за да ги заблуди и накаже, но те са измамени и затова непокорността и неверието им се увеличават. Всичко казано по-горе е възможно и e зависимо от волята на Аллах.

Всевишния Аллах е бил Създател, преди още да е създавал, и е бил Даряващ препитание, преди още да е дарявал препитание. Всевишния Аллах ще бъде видян в Дженнета; вярващите ще го видят с очите си без да има последствия от тешбих [оприличаване на Аллах на творенията], без да може да се обясни как и без да има разстояние между Него и Неговите творения.

Вярата е засвидетелстване и потвърждаване. Вярата на обитателите на земята и небесата не се увеличава и не намалява по отношение на нейната същина, а само по отношение на степента на убеденост и потвърждаване. Вярващите са равни в същината на вярата и в ет-тевхид [единобожието], но са на различни степени по отношение на делата.

Ислямът е покорство и подчинение пред заповедите на Всевишния Аллах. От езикова гледна точка има разлика между иман [вяра] и Ислям, но няма вяра без Ислям, и няма Ислям без вяра. Те са като външната и вътрешната страна на нещо неделимо. Дин [религия] е понятие, включващо и вярата, и Исляма, и всички низпослани закони.

Знаем за Всевишния Аллах от онова, което Той е приписал за Себе си в Книгата заедно с всичките Му качества, но никой не е в състояние да служи на Всевишния Аллах, както Той заслужава. По-скоро рабът служи в съответствие с заповедите на Аллах, оповестени в Книгата Му и в суннaта на Неговия Пратеник. Въпреки че вярващите са равни в същината на вярата, те се различават по отношение на знания, убеденост, уповаване, любов, удовлетвореност, страх, надежда.

Всевишния Аллах е Великодушен и Справедлив спрямо Своите раби, дарявайки им по-голяма награда отколкото заслужават, заради Своето великодушие, или отвръщайки на греховете им, заради Своята справедливост, или опрощавайки ги, заради Своето великодушие. Застъпничеството на пророците (ʿалейхимуссаляту весселям) е истина и в частност застъпничеството на нашия Пророк (ʿалейхиссаляту весселям) за грешните вярващи и за онези, които са извършили големи грехове и са заслужили отплата. Претеглянето на делата на ел-мизан [везната, на която ще бъдат сложени делата ни] в Съдния ден е истина. И ел-Хавд [басейнът] на Пророка (ʿалейхиссаляту весселям) е истина. Отплатата чрез преразпределяне на добри дела между ел-хусум [хората, които са извършили злини едни на други] в Съдния ден е истина. Ако те нямат добри дела, тогава тежестта на лошите дела ще се преразпредели, и това също е истина.

Дженнетът и Джехеннемът са сътворени, съществуват сега и никога няма да изчезнат. Хур ел-ʿин [райските девици] никога няма да умрат. Наказанието и наградата на Всевишния Аллах никога няма да свършат.

Всевишния Аллах напътва когото пожелае, заради Своето великодушие, и отклонява когото пожелае, заради Своята справедливост, и Неговото отклоняване е чрез изоставяне, а значението на това изоставяне е в неподбуждането на раба да върши онова, което се харесва Нему, и това е справедливост от Него. И наказанието на изоставения заради неговите грехове е справедливо.

Не е позволено да казваме: „Шейтана краде вярата от вярващия раб със сила и чрез принуда.” А казваме: „Рабът изоставя вярата, а след това Шейтана я открадва от него.”

Задаването на въпроси от [ангелите] Мункер и Некир в гроба е истина. Връщането на душата в тялото на раба, докато е в гроба [за да му се задават въпроси], е истина. Стесняването на гроба и наказанието в него е неизбежна действителност за всички неверници и за някои от грешните вярващи.

Всички качества на Всевишния Аллах, които учените са споменали на персийски език, може да бъдат споменавани по този начин [т.е. на език, различен от арабски] с изключение на йед [букв. ръка]. Затова може да се каже „ликът” на Аллаx Всемогъщия и Всеславния, но без да се прави намек за тешбих [оприличаване на Аллах на творенията] и без да се описва.

Близостта до Всевишния Аллах или отдалечеността от Него не се отнасят до пространствено разстояние – голямо или малко. По-скоро те се отнасят до благородството или безчестието [на раба] и затова покорният е близо до Него по неясен начин, а грешникът е далече от Него по неясен начин. Близостта, отдалечеността и приближаването се отнасят до действията на Аллах спрямо раба. Близостта до Аллах в Дженнета и стоенето пред Него ще са по неясен [за нас] начин.

Кур’анът е бил низпослан на Пратеника на Аллах (саллеллаху ʿалейхи веселлем) и е записан в месахиф [книги]. Айетите на Кур’ана, понеже всички са слова на Аллах, са равни по достойнство и величие, но някои имат собствено достойнство, заради достойнството на смисъла им, или заради начина, по който са споменати. Айет ел-Курси например притежава и двата вида достойнства: заради онова, което се споменава – величието, превъзходството и качествата на Всевишния Аллах, и заради начинът, по който се споменават. Други айети нямат достойнство заради онова, което споменават – например разказите за неверниците, а само заради начина, по който са споменати. По същия начин всички имена и качества [на Аллах] са равни по достойнство и величие и няма разлика между тях.

Касим, Тахир и Ибрахим са синовете на Пратеника на Аллах (саллеллаху ʿалейхи веселлем), а Фатиме, Рукаййе, Зейнеб и Умм Кулсум са дъщерите на Пратеника на Аллах (саллеллаху ʿалейхи веселлем).

Ако някой срещне затруднение при изучаването на някои от тънкостите на ʿилм ет-тевхид [науката за единобожието], той трябва да вярва [без по-нататъшно проучване] в онова, което е правилно при Всевишния Аллах [т.е. в онова, което Аллах е възнамерявал], докато не намери учен, с който да се посъветва. Не трябва да отлага търсенето на такъв учен, защото нерешителността и отлагането на решението могат да го доведат до неверие.

Разказът за ел-миʿрадж [въздигането на Пророка (саллеллаху ʿалейхи веселлем) в небесата] е истина и който отрича това е заблуден и новатор.

Появата на ед-Деджал и на Йе’джудж и Ме’джудж, изгревът на слънцето от запад, спускането на ʿИса (ʿалейхисселям) от небето и всички други знамения за Съдния ден, съдържащи се в достоверните предания, са неизбежна истина.

И Аллах Всевишния напътва по правия път когото пожелае!