Въпросът за гласното или тихо казване на „амин“

Въпросът за гласното или тихо казване на „амин“

 

Казването на „амин“ след края на сура ел-Фатиха крие голяма добродетел и това е от сунната на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) казва в хадис:

Когато имамът каже: „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“, вие кажете „амин“, защото ангелите казват „амин“. И чийто „амин“ съвпадне с „амин“ на ангелите, всички негови минали грехове се опрощават. (Сахих ел-Бухари 1:108)

Няма спор относно достойнството да се казва „амин“ при завършване на сура ел-Фатиха. Всички учени са единодушни, че е сунна тогава да се казва „амин“. Различията в мненията са по отношение на това дали трябва да се изрича на глас или шепнешком.

Установено е, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ както на глас, така и шепнешком в своя живот; затова това не трябва да се превръща във въпрос на големи дебати. Понякога това се приема толкова сериозно, че някои от тези, които са избрали да го казват на глас, критикуват практиката на онези, които го казват тихо, обвинявайки ги в невежество и дори в отклонение; а някои от втората група пък критикуват практиката на първата група.

Трябва да се осъзнае, че различията в мненията са само по отношение на това кой метод е по-добър, т.е. дали е по-добродетелно „амин“ да се казва на глас или тихо. Ибн ел-Каййим, обяснявайки същността на този въпрос, пише:

Този въпрос е сред валидните разногласия, в които не бива да се отправя критика към тези, които го правят [т.е. казват „амин“ на глас], нито към онези, които не го правят [т.е. които го казват тихо]. Това е подобно на въпроса за вдигането или не на ръцете [рафʿ ел-йедейн] в намаза. [Зад ел-меʿад 1:70]

Следната дискусия ще представлява комбинирано изследване на айети от Свещения Коран и хадиси на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), които са свързани с въпроса за „амин“, за да се установи по-предпочитаният метод. Както бе споменато по-горе, доказано е, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ както на глас, така и шепнешком. Ханефитите и много други приемат това.

Въпросът обаче е: колко дълго време Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ на глас? Тъй като изглежда няма доказателства, които да показват, че е казвал „амин“ на глас постоянно, необходимо е да погледнем по-отблизо различните доказателства по този въпрос, които са били използвани от различните школи по фикх.

Различните становища

Ханефитското мнение е, че „амин“ трябва да се казва шепнешком във всички намази. Те поддържат становището, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) го е изрекъл на глас само няколко пъти, за да запознае сподвижниците с казването на „амин“ след Фатиха; след което той го е казвал тихо, както всички други споменавания и молитви в намаза. Други твърдят, че „амин“ трябва да се казва на глас във всички гласни намази (феджр, мегриб и иша) и шепнешком в тихите намази (зухр и аср).

Следните точки подробно показват как имамът и последователят [муктеди] трябва да казват „амин“:

(а) Всички учени са единодушни, че имамът трябва да казва „амин“ шепнешком в тихите намази. Що се отнася до гласните намази, имам Малик и имам Ебу Ханифе са на мнение, че в тях „амин“ трябва да се казва тихо, а друга група учени твърдят, че трябва да се казва на глас.

(б) Имам Малик (според ел-Мудаввенат ел-кубра) и имам Ебу Ханифе са на мнение, че последователят винаги трябва да казва „амин“ шепнешком – и в тихите, и в гласните намази. Това е също и едно от мненията на имам Шафиʿи. Друга група е на мнение, че последователите трябва да казват „амин“ на глас по време на гласните намази и шепнешком в тихите намази.

Както бе споменато по-горе, различията в мненията са само по отношение на това кое от двете е по-добродетелно. От техническа гледна точка, изричането на „амин“ гласно или шепнешком се приема от всички учени за действие, което е сунна в намаза, а не фард или нещо неделимо от молитвата.

Коранът по този въпрос

Според най-точното определение, „амин“ е отглаголно съществително, което означава „приеми [нашата] молитва!“. Следователно „амин“ е дуʿа [зов, молба]. Това ясно е посочено в сура Юнус, където, след като споменава дуʿата на Муса (алейхисселям), Аллах Теаля казва:

Откликна се вече на вашия зов (о, Муса и Харун)!  (Коран 10:89)

Аллах Теаля използва двойствено число в този айет, казвайки: „деʿветукума“, което означава „зовът на двама ви“. Тъй като се споменава, че само Муса (алейхисселям) е отправил дуʿата, а не и Харун (алейхисселям), обяснението за използването на двойствено число е, че Муса (алейхисселям) е отправял дуʿата, докато Харун (алейхисселям) я е подкрепял с „амин“. Тъй като „амин“ е дуʿа, Аллах се обръща, сякаш и двамата Го зоват, и казва, че е приел дуʿата и на двамата.

В „Раздел за гласното изричане на „амин“ от имама“ [Бабу джехр ел-имам би-т-темин] имам Бухари цитира думите на Ата ибн Ебу Рабах, че „Амин е дуʿа“ (Сахих ел-Бухари 1:102). Хафиз Ибн Хаджер разяснява това в коментара си, където казва:

Казващият „амин“ се счита за даʿи [зовящ, отправящ дуʿа], както се споменава в думите на Аллах: „Откликна се вече на вашия зов (о, Муса и Харун)!“  Муса (алейхисселям) е отправял дуʿата, а Харун (алейхисселям) е казвал „амин“, както разказва Ибн Мердевейх от преданието на Енес (радийеллаху анх). (Фетх ел-бари)

Ето защо, след като е установено, че „амин“ е вид дуʿа, трябва да спазваме етикета, на който Аллах Теаля ни учи:

Зовете своя Господар със смирение и дори в уединение! Той не обича престъпващите. (Коран 7:55)

Аллах Теаля повелява молитвите и дуʿите да се отправят към Него със смирение, искреност и прикритост [хуфйе]. Много примери са дадени в Корана за това как различните пророци на Аллах (мир на тях) са Го зовели. Аллах Теаля казва, говорейки за потайността на Зекерийя (алейхисселям), когато той молил своя Господар:

Когато призова той своя Господар с таен зов. (Коран 19:3)

Описание на дуʿите на други пратеници също е споменато от Аллах Теаля:

И те се надпреварваха в добрините, и Ни зовяха с копнеж и боязън. И бяха смирени пред Нас. (Коран 21:90)

На друго място в Корана е представена сцена от Съдния ден, когато ще бъде протръбено с Рога. Аллах Теаля казва:

И гласовете ще се смирят пред Всемилостивия, и не ще чуеш друго освен трополене. (Коран 20:108)

Това доказва, че тъй като „амин“ е дуʿа, той трябва да се казва тихо, както другите дуʿи. Различните пратеници на Аллах предпочитали да отправят своите молби тихо, когато молели Всечуващия [ес-Семиʿ] и Близкия [ел-Кариб].

В много хадиси Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) съветва сподвижниците да зоват Аллах Теаля тихо. Той казва, че Аллах е Близкия и Всечуващия и че няма нужда да Го зоват твърде гръмко. Ето защо, тъй като „амин“ също е дуʿа, би било по-добре да се казва тихо, точно както другите молби и молитви.

Хадисите по този въпрос

Може да се е схванало погрешно от горния анализ, че ханефитите базират мнението си просто на разсъждения и аналогия. Затова в този раздел ще представим достоверни хадиси, за да разсеем, ако Аллах пожелае, подобни погрешни разбирания и за да предоставим конкретни доказателства за ханефитското становище, че то е в пълно съответствие със сунната.

1. В предание на Семура ибн Джундуб и Имран ибн Хусайн (радийеллаху анхума) се споменава, че

те разговаряли, когато Семура (радийеллаху анх) разказал за два случая, в които Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) запазвал за кратко мълчание [секте] [в намаза]: първия случай, след първоначалния текбир, и втория, когато дочитал „веле-д-даллин“. Имран ибн Хусайн (радийеллаху анх) не могъл да се съгласи с това, затова те писали на Убей ибн Кяʿб (радийеллаху анх). Отговорът му твърдял, че Семура (радийеллаху анх) си спомнял [правилно]. (Сунен Ебу Давуд 1:120)

Алляме Нимави, коментирайки това предание, казва:

Първото запазване на мълчание е било, за да се прочете субханеке шепнешком, а второто е било, за да се каже „амин“ отново шепнешком. Възможно е Имран ибн Хусайн (радийеллаху анх) първоначално да е опровергал Семура (радийеллаху анх) по отношение на втората пауза, защото тя била толкова кратка, че той не сметнал, че заслужава да се споменава; но признал първата пауза, защото тя била по-дълга. Съвсем ясно е, че „амин“ се е казвал по време на втората пауза, защото е нямало друга причина за прекъсване на четенето за кратък момент в този случай. (Асар ес-сунен 382)

2. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Когато имамът каже „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“, вие кажете „амин“, защото ангелите го казват, а също и имамът. (Сунен ен-Неса’и 1:147)

Този хадис доказва, че имамът трябва да казва „амин“ тихо. Причината за това е, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е повелил на сподвижниците си да казват „амин“ и ги уведомил, че ангелите и имамът също го казват. Ако беше по-добродетелно за имама да го казва на глас, Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е нямало да има причина да осведомява сподвижниците за казването на „амин“ от страна на имама, защото самите те биха го чули. Тъй като обаче Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) им казал, че имамът също казва „амин“, това означава, че нормално „амин“ се е казвал с тих глас.

3. Шуʿбе предава от Алкаме ибн Ваил, който пък предава от своя баща, Ваил, че

той [Ваил] кланял намаз с Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Когато Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) стигнал до „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“, той казал „амин“, задържайки гласа си снишен. (Муснед Ахмед, Даракутни, ел-Мустедрак, Несб ер-рая 1:494)

Този хадис е предаден от Суфян ес-Севри и Шуʿбе с първоизточник Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх). Двете версии обаче се различават по това, че във версията на Шуʿбе, която е по-горе, се предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал „амин“ тихо; а Суфян предава от Ваил (радийеллаху анх), че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е удължил гласа си [медде биха савтеху], докато е казвал „амин“.

Преданието на Суфян се използва като доказателство от онези, които твърдят, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ на глас. Те критикуват преданието на Шуʿбе по различни начини, опитвайки се да покажат преданието на Суфян като по-добро. От друга страна, ханефитите казват, че преданието на Суфян означава, че първият елиф в „амин“ е бил удължен, а не че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е усилил гласа си. Ханефитските учени са отговорили на всички критики, отправени срещу преданието на Шуʿбе, и са доказали, че то е по-приемливото по този въпрос. [виж: Асар ес-сунен, Фетх ел-мулхим, Дерс-е Тирмизи и др.]

4. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Когато имамът каже „веле-д-даллин“, вие кажете „амин“. (Сахих ел-Бухари 1:108)

Ако беше по-добре последователят да казва „амин“ на глас, формулировката на този хадис би била: „Когато имамът каже „амин“, вие също го кажете“, като „амин“ на имама би бил сигнал за последователя също да каже „амин“. Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) обаче е повелил да казват „амин“, след като имамът каже „веле-д-даллин“, тъй като имамът изрича „амин“ шепнешком.

В действителност има няколко предания, които съдържат думите: „Когато имамът каже „амин“, вие също го кажете“; това обаче се тълкува така: „Когато дойде времето имамът да каже „амин“, вие също го кажете.“ Не се приема буквално, тъй като обичайната практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е била да казва „амин“, шепнейки.

Сподвижниците и последователите им по този въпрос

1. Ебу Ваил предава, че Али и Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анхума) не четели бесмеле, еузу биллях и амин на глас [в намаза]. (Меджмеʿ ез-зеваид 2:108)

2. Ебу Ваил предава, че Умер и Али (радийеллаху анхума) не четели бесмеле и амин на глас. (Иʿля ес-сунен 2:215 )

3. Имам Абдурреззак в Мусаннеф и имам Мухаммед в Китаб ел-асар предават, че известният последовател [табиʿи] Ибрахим ен-Нехаʿи е казал:

Има пет неща, които имамът трябва да чете тихо: субханеке-л-лахумме, еузу, бесмеле, амин и Аллахумме раббена леке-л-хамд. (Мусаннеф Абдурраззак 2:87)

Други причини за тихото казване на „амин“

(1) Знаем, че е необходимо [ваджиб] да четем Корана на глас в гласните намази. Казвайки „амин“ на глас, някой може да се подведе и да помисли, че това е част от Корана, заедно с Фатиха; всички учени обаче са единодушни, че „амин“ не е част от Корана.

(2) Някои учени смятат бесмеле за айет от сура ел-Фатиха, но въпреки това не го четат на глас в намаза. Това доказва, че дуʿи, като „амин“, който никой учен не смята за част от Корана, не трябва да се четат на глас.

Анализиране на привидно противоречащи си хадиси

1. Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх) казва:

Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) прочете „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“ и последва това с „амин“, като удължи гласа си, докато го казваше [медде биха савтеху]. (Сунен ет-Тирмизи 1:57, Сунен Ебу Давуд 1:142)

Това е преданието на Суфян от Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх), което вече беше обсъдено. Бе посочено по-горе, че ханефитите предпочитат преданието на Шуʿбе пред това на Суфян по този въпрос.

Думата „медде“, използвана в това предание, буквално означава „той удължи“. Следователно хадисът означава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е удължил първия елиф на „амин“, а не че той го е казал на глас. Версията на Шуʿбе на преданието от Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх) (хадис 3 по-горе), която подкрепя това тълкуване, ясно посочва, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е снишил гласа си, докато е казвал „амин“.

2. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава:

Щом Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) прочетеше „веле-д-даллин“, той казваше „амин“ и това можеше да се чуе от първата редица. (Сунен Ебу Давуд)

Версията от Сунен Ибн Мадже съдържа допълнението: „Джамията отекна от звука.“ (Сунен Ибн Мадже 1:61)

Отговорът за този хадис е, че това е слабо предание и не може да се приеме като доказателство, защото един от разказвачите му, Бишр ибн Рафиʿ, е силно критикуван от редица хадисолози. Имам Бухари казва: „Той не е последователен в преданията си“; имам Ахмед го нарича слаб; имам Неса’и казва: „Той не е надежден“; а Ибн Хиббан твърди: „Той разказва лъжливи предания.“ (Мизан ел-иʿтидал)

Вторият важен момент, който трябва да се разгледа тук, е, че ако звукът от „амин“ е достигнал само до първата редица (както се споменава в главната част на хадиса), как тогава цялата джамия е отекнала от това (както се споменава във версията на Ибн Мадже)? Ако „амин“ е отекнал в джамията, всеки е щял да го чуе. Не е ясно как едната версия гласи, че „амин“ се е чул само от първата редица, а другите твърдят, че звукът е бил толкова силен, че цялата джамия е отекнала. Ето защо този хадис противоречиви сам на себе си и не може да се приеме за довод, че „амин“ постоянно е бил казван на глас.

Общо обяснение и заключение

Има и други привидно противоречащи си предания, които гласят, че „амин“ се е казвал на глас в намаза. Въпреки това, много от тях са класифицирани като изключително слаби и неприемливи за доказателства. Тези предания не са обсъдени тук, но могат да се открият в по-големи произведения, като Асар ес-сунен и Иʿля ес-сунен.

Общ отговор за всички тези предания е, че дори и ханефитите приемат, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ на глас; въпреки това обаче те твърдят, че това е било само за кратък период от време и че няма доказателства, които да доказват, че се е казвал на глас постоянно. Няколкото пъти, в които Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ на глас, са били, за да се подчертае неговата значимост пред сподвижниците. Умер (радийеллаху анх) е направил същото и със субханеке. Той го чел на глас в продължение на няколко дни, за да научи сподвижниците, след което продължил да го чете тихо. Това се потвърждава и от предание на Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх), разказано от хафиз Ебу Бишр ед-Дуляби в неговата Китаб ел-есма’ ве-л-куна:

Не мисля, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) го каза [амин] на глас, освен за да ни научи. (Асар ес-сунен 93, Фетх ел-мулхим 2:50-52, Иʿля ес-сунен 2:186)

Заключавайки този въпрос, Ибн ел-Каййим пише в Зад ел-меʿад в темата за кунут:

Ако имамът я чете [дуʿата кунут] на глас няколко пъти, за да научи последователите, то няма нищо лошо в това. Умер (радийеллаху анх) е чел субханеке на глас, за да научи последователите, а Ибн Аббас (радийеллаху анх) е чел сура ел-Фатиха по време на погребалния намаз, за да ги научи, че това е сунна. По същия начин, въпросът за казването на „амин“ от страна на имама на глас спада към същата категория. (Зад ел-меʿад 1:70)

Ибн Джерир ет-Табери казва:

И двата типа предания [т.е. тези, които твърдят, че „амин“ се е казвал на глас, и тези, в които се посочва, че се е казвал шепнешком] са били предадени от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и двата са достоверни [сахих]. (Фетх ел-мулхим 2:50)

Следователно и двата типа предания са автентични, но са свързани с различни поводи. В преданията, които споменават, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ тихо, се отнасят за обичайната практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), а другите се отнасят за няколкото случая, когато той казвал „амин“ на глас, за да научи сподвижниците.

Ако постоянната практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и сподвижниците е била да казват „амин“ на глас, със сигурност това щеше да е предадено от повече от няколко сподвижници. Има пет намаза в деня. Ако „амин“ се е казвал на глас само в три от тях, то със сигурност това щеше да е широко известно.

Освен преданията на Ваил ибн Худжр, Ебу Хурайра, както и няколко други, (от които повечето са изключително слаби и не могат да се ползват като доводи)  няколко сподвижници предават, че „амин“ се е казвал на глас в намаза. Дори самият Ваил (радийеллаху анх), който живеел в Йемен, посетил сияйния град Медина само няколко пъти, така че е възможно Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) да е казвал „амин“ на глас в негово присъствие, за да го научи. Ваил (радийеллаху анх) също споменава нещо в тази връзка, както предава хафиз ед-Дуляби:

Не мисля, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) го каза [амин] на глас, освен за да ни научи. (Дерс-е Тирмизи 1:523)

Това не е единственото предание на Ваил (радийеллаху анх) в това отношение. Друго негово предание, споменато в Сунен ен-Неса’и, гласи:

Щом Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) прочете „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“, той каза „амин“. Чух го [да го казва], тъй като бях зад него. (Сунен ен-Неса’и 1:147)

Това показва, че той е чул Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) само защото е бил зад него, а не защото той го е изрекъл на висок глас.

Следователно дори преданията на Ваил (радийеллаху анх), които се считат за силно доказателство от онези, които казват „амин“ на глас, са заобиколени от неяснота. От друга страна, доказателствата на ханефитския мезхеб са от големите сподвижници, като Абдуллах ибн Месʿуд, Умер и Али (радийеллаху анхум), които ясно са предали, че човек трябва да казва „амин“ с тих глас.

Следователно, тъй като е установено, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казвал „амин“ шепнешком през по-голямата част от живота си и че много от сподвижниците са дали предимство на това, то това е методът, който е за предпочитане.

Published in: on 23.02.2014 at 23:07  Коментарите са изключени за Въпросът за гласното или тихо казване на „амин“  
Tags:

Четенето зад имама в намаза

Четенето на Фатиха зад имама

 

Трябва или не трябва да се чете сура ел-Фатиха зад имама е било тема на големи спорове и дебати още от най-ранни времена. Спорът не е само относно това кое е по-превъзходно и по-добродетелно, а по-скоро това е полемика относно действителната допустимост да се чете сура ел-Фатиха, когато човек се кланя зад имам. Поради тази причина, това заема много важно място сред различните въпроси, свързани с намаза, и учените са написали дълги дискусии по темата.

Този въпрос се различава от темата за рафʿ ел-йедейн, която само определя дали е или не е по-добре да се вдигат ръцете при руку. Въпросът за кирает халфе ел-имам, или „четенето зад имама“, е далеч по-сериозен. Той е за това дали четенето е ваджиб [необходимо] или напълно забранено.

Следното проучване се занимава с айетите и хадисите по този въпрос, както и с постановлението за четенето на Фатиха от страна на муктеди, или „следващ имама“, в тихите [сирри] и гласните [джехри] намази.

Различните становища

Първо, няма разногласия относно това дали имамът или кланящият се сам [мунферид] трябва или не трябва да чете сура ел-Фатиха. Всички учени са единодушни, че е задължително за тях да четат сура ел-Фатиха. Единодушни са също, че муктедият е освободен от това да чете нещо друго освен сура ел-Фатиха, докато имамът и мунферидът трябва да прочетат поне няколко кратки айета или малка сура в първите два ракята на задължителния [фард] намаз и във всички ракяти на незадължителните намази.

Разногласието е относно дали муктедият трябва да чете сура ел-Фатиха, когато се кланя зад имам.

Имам Малик и имам Ахмед са на мнение, че последователят не е длъжен да чете сура ел-Фатиха в гласните намази, но е задължен да го прави в тихите намази. Имам Малик твърди, че е нежелателно [мекрух] за последователя да чете в гласните намази. (Фетх ел-мулхим 2:20)

Известното мнение на имам Шафиʿи е, че е необходимо за последователя да чете сура ел-Фатиха и в двата вида намази – и гласните, и тихите. Този възглед, въпреки че е най-известният, не е непременно окончателното му становище. Внимателното проучване на трудовете му разкрива, че това е било предишното му становище, както Ибн Кудаме казва в ел-Мугни (1:601). Думите на имам Шафиʿи, както са предадени в книгата му ел-Умм, съобщават, че не е необходимо за муктедия да чете сура ел-Фатиха в гласните намази, но той трябва да го прави в тихите намази. Той пише:

И ние казваме, че последователят трябва да чете във всеки намаз, кланян зад имам, в който имамът чете тихо. [Китаб ел-умм 7:153)

Ел-Умм е една от късните книги на имам Шафиʿи, както потвърждава хафиз Ибн Кесир в ел-Бидайе ве-н-нихайе (10:252) и алляме Суюти в Хусн ел-мухадара. Това показва, че онова, което се разбира от ел-Умм, е по-късното му мнение, което в повечето случаи е по-правилното.

Има и друга група хора, които твърдят, че е фард [задължително] за муктедия да чете Фатиха, дори в гласните намази. Това е много изолирано и единично становище, тъй като дори Давуд ез-Захири и Ибн Теймиййе са на мнение, че Фатиха не трябва да се чете в гласните намази.

Имамите Ебу Ханифе, Ебу Юсуф и Мухаммед са единодушни в своите становища по този въпрос. Те посочват, че е забранено [харам] (макар и това да не проваля намаза) за последователя да чете зад имама която и да е част от Корана, независимо дали Фатиха или други айети, както в тихите, така и в гласните намази. Онова, което е предадено за имам Мухаммед, че е казал, че е по-добре последователят да чете в тихите намази, е слабо предание. Ибн ел-Хумам заявява, че това становище погрешно е приписвано на имам Мухаммед. Той казва:

Истината е, че становището на имам Мухаммед е същото като това на имам Ебу Ханифе и имам Ебу Юсуф. Имам Мухаммед ясно посочва в своите Муватта и Китаб ел-асар, че мнението му е същото като на Ебу Ханифе и Ебу Юсуф. (Фетх ел-мулхим 2:20)

Няколко неща могат да бъдат заключени от по-горния преглед на мненията относно четенето на муктедия:

(1) Нито един имам не счита, че четенето на Фатиха е фард, или задължително, за муктедия в гласните намази.

(2) Някои казват, че това е необходимо само в тихите намази.

(3) Становището на ханефитската школа е просто и то е, че последователят не трябва да чете нищо, защото четенето на имама е достатъчно за него.

Сега ще разгледаме различните айети и хадиси по този въпрос и ще установим близостта на ханефитското мнение до Свещения Коран и сунната.

Свещеният Коран по този въпрос

1. Аллах Теаля казва в Корана:

Когато се чете Коранът, слушайте го и мълчете, за да бъдете помилвани [т.е. по време на задължителните групови намази, докато имамът рецитира]. (Коран 7:204)

Този айет е достатъчно доказателство, че не трябва да се предприема каквото и да е четене от страна на последователя и че е задължително да мълчи и слуша внимателно, докато имамът рецитира.

В Танзим ел-ештат, коментар на Мишкят ел-месабих, се посочва, че в този айет се съдържат две заповеди за последователя: първо, да бъде напълно мълчалив – което се отнася както за тихите, така и за гласните намази, – и, второ, да слуша съсредоточено – което се отнася само за гласните намази. Това означава, че последователят трябва да запази пълна тишина, за да слуша внимателно четенето на имама по време на гласните намази; и той трябва да мълчи също и в тихите намази, заради повелята за мълчание в горния айет, въпреки че не може да чуе четенето.

Посоченият по-горе кораничен айет е много общ в своята повеля. Той гласи, че човек трябва да запази мълчание и, ако е възможно, да слуша, „когато се чете Коранът“, т.е. на висок тон или тихо. Айетът не се ограничава до конкретно състояние, като например „мълчете, когато можете да чуете Коранът да се чете“ или „…когато Коранът се чете на глас“. Следователно от този айет става ясно, че е необходимо муктедият да мълчи както в тихите, така и в гласните намази, докато имамът рецитира. Също така муктедият трябва да слуша внимателно по време на гласните намази.

Някои твърдят, че този айет е бил низпослан само относно петъчната проповед [хутбе], а не за запазването на мълчание в намаза. Това е неправилно твърдение, тъй като редица фактори доказват противното. Ибн Теймиййе пише във Фетава:

От благочестивите предшественици [селеф ес-салих] разбираме, че айетът е бил низпослан относно четенето в намаза, а някои са казали [че е бил низпослан] относно проповедта. Имам Ахмед предава единодушие [на учените], че той е бил низпослан във връзка с намаза. (Меджмуʿ ел-фетава 23:269)

Ибн Кудаме пише в ел-Мугни:

Имам Ахмед казва след предание на Ебу Давуд: „Хората са единодушни, че този айет е низпослан относно намаза.“ (1:601)

Ибн Теймиййе пише:

Имам Ахмед предава единодушие, че четенето не е необходимо за муктедия, когато имамът чете на глас. (Меджмуʿ ел-фетава 23:269)

В ел-Мугни се предава, че имам Ахмед изрично е казал:

Никога не сме чули нито един мюсюлмански учен да твърди, че ако последователят мълчи, докато имамът чете на глас, намазът му няма да е валиден. По-нататък той казва: „Това е [била практиката на] Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), сподвижниците [сахабе] и последователите [табиʿин]. Това е [и становището на] Малик от Хиджаз, Севри от Ирак, Евза’и от Сирия и Лейс от Египет. Никой от тях не е казал, че намазът на муктедия ще е невалиден, ако той не чете, докато имамът чете.“ (ел-Мугни 1:602)

Ибн Джерир и Ибн Ебу Хатим в своите тълкувания [тефсири], както и имам Бейхеки в Китаб ел-кираʿа, предават хадис от големия тълкувател Муджахид:

Този айет е бил низпослан във връзка с някои от сподвижниците на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), които четели зад имама.

Въпреки, че това предание е мурсел [т.е. такова, в което последовател (табиʿи) предава директно от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), без да се споменава сподвижник (сахаби) между тях], то още е силно доказателство, тъй като е предадено от Муджахид, който е известен като един от най-големите тълкуватели на Свещения Коран. Ето защо неговите предания се приемат от учените.

Ибн Джерир ет-Табери предава друг хадис от Ясир ибн Джабир относно Ибн Месʿуд (радийеллаху анх):

Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) кланял намаз, когато чул няколко души да четат заедно с имама. След като приключил с намаза, той рекъл: „Не е ли дошло време за вас да разберете? Не е ли дошло време да разберете, че когато се чете Коранът, трябва да го слушате внимателно и да мълчите, както Аллах ви е повелил?“ (Иʿля ес-сунен 4:43, Тефсир ет-Табери 11:378)

Всички горепосочени изказвания доказват, че айетът наистина е бил низпослан относно намаза като цяло, а не само за петъчната проповед. Важно е също да се знае, че това е меккански айет, докато петъчният намаз (през който се изнася проповедта) е станал задължителен по-късно в Медина.

2. Аллах Теаля казва:

Ето защо четете, колкото [„ма“] можете, от Корана! (Коран 73:20)

Този айет повелява да се прочита някаква част от Корана, без значение колко дълга, по време на намаза. Той не ограничава задължението до сура ел-Фатиха, а по-скоро показва, че която и да е част от Корана може да се прочете, за да се изпълни задължението [фард]. Въпреки това, онези, които са на мнение, че е задължително да се чете сура ел-Фатиха в намаза, използват този айет заедно с хадиса: „Няма намаз, освен със сура ел-Фатиха“ като доказателство в подкрепа на твърдението си. Те казват, че частицата „ма“ в айета е „неизяснен“, или муджмел, термин и че горният хадис служи за неговото обяснение. Затова, според тях, айетът означава: „Ето защо четете сура ел-Фатиха от Корана [по време на намаз]“.

Проблемът с това обяснение е, че частицата „ма“ не е „неизяснен“, или муджмел, термин, както те предлагат, а е „общ“, или „ʿам“, термин. Съгласно принципите на правото [усул ел-фикх], частицата „ма“ обикновено се използва в този контекст, и айетът трябва да означава: „Четете, каквото можете, от Корана.“ Това означава, че която и да е част от Корана може да се чете, за да се изпълни задължението, повелено в айета, тъй като общият тон на айета обхваща целия Коран. Ограничавайки го само до сура ел-Фатиха, ще бъде отменен общия характер на айета.

Това не означава, че ханефитите пренебрегват хадиса напълно. Чрез този хадис те доказват, че четенето на сура ел-Фатиха е ваджиб [необходимо]. Според ханефитското право има разлика между фард и ваджиб. Фард е задължение, което е установено чрез категорично доказателство [делил катʿи], а ваджиб е задължение, което е установено чрез умозрително доказателство [делил занни]. Въпреки че е важно и необходимо да се изпълняват и двата вида задължения, има разлика в отсъждането за онзи, който не ги изпълнява. Например, пренебрегвайки действие, което е фард в намаза, прави целия намаз невалиден, докато пренебрегването на ваджиб ще го направи с недостатък, но не изцяло невалиден. Един пренебрегнат ваджиб може да се компенсира чрез „седжде при забрава“ [седжде ес-сехв]; пренебрегването на някой фард обаче не може да се компенсира по този начин. Има много други постановления, свързани с тези два вида задължения, които могат да се открият в други трудове по право [фикх].

Така ханефитите заключават, че четенето на някаква част от Корана в намаза е фард, основавайки се на посочения по-горе айет. А въз основа на гореспоменатия хадис, те заключават, че четенето на сура ел-Фатиха в намаза е ваджиб. В заключение, имамът и човекът, който се кланя сам, трябва да четат сура ел-Фатиха, заедно с няколко други айета, но муктедият не трябва да чете нищо, защото му е повелено да мълчи и защото четенето на имама е достатъчно и за него (както ще бъде допълнително обсъдено след хадис 5).

3. Аллах Теаля казва:

И не кланяй гръмогласно своя намаз, нито го шепни, а потърси среден път в това!” (Коран 17:110)

Ибн Аббас (радийеллаху анх) разказва за обстоятелствата, при които е бил низпослан този айет:

Този айет бе низпослан, когато Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) все още бе в етап на таен призив на хората към Исляма в Мекка. Той водеше сподвижниците в намаза и четеше на глас. Когато съдружаващите [мушрикин] чуеха неговото четене, те ругаеха Свещения Коран, Онзи, Който го низпосла [Аллах Теаля], и онзи, който го предаде [Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем)]. Затова Аллах повели на Своя Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем): „И не кланяй гръмогласно своя намаз“, че да чуят съдружаващите твоето четене, „нито го шепни“, а го прави така, че вярващите да могат да те чуят. (ет-Талик ес-сабих 1:366, Сахих Муслим)

В този айет Аллах Теаля заповядва на Своя Пророк (саллеллаху алейхи веселлем) да чете достатъчно високо, за да го чуват сподвижниците зад него, което би било възможно само ако те мълчат по време на намаза. Следователно това доказва, че муктедият трябва да мълчи и че четенето е отговорност само на имама.

Хадисите по този въпрос

1. Ебу Саиʿд ел-Худри (радийеллаху анх) предава:

Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) изнесе проповед, в която той очерта нашия път [сунна] за нас и ни научи на нашия намаз. Той повели: „Когато се подготвяте за намаз, изправете редиците си; после един от вас [трябва да стане имам и] да води останалите в намаза. Когато той изрече текбира, вие също го изречете; когато той чете, вие мълчете; а когато той стигне до „гайри-л-мегдуби алейхим веле-д-даллин“, вие кажете: „амин“, и Аллах ще отговори на молитвата ви. (Сахих Муслим 1:174)

2. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Имамът се избира, за да се следва. Когато той изрече текбира, вие също го изречете; когато той чете, вие мълчете, а когато той каже: „Семиʿаллаху лимен хамидех“, вие кажете: „Раббена леке-л-хамд“. (Сунен Ебу Давуд 1:96, Сунен ен-Неса’и 46)

Тези два хадиса дават по-добро обяснение на айет 1 по-горе. Те ясно правят разграничение между задълженията на имама и последователя. Когато Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) повелява на последователя да следва имама в изричането на текбира и другите споменавания [зикр], той не му повелява да чете сура ел-Фатиха с имама, а му нарежда да мълчи. Това доказва, че, ако четенето на Фатиха беше необходимо за последователя, то Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) никога не би наредил обратното. Затова става ясно, че задължението на имама е да рецитира, а задължението на последователя е да мълчи и да слуша четенето на имама.

От хадис 1 се разбира също, че единствения случай, при който е позволено на последователя да каже нещо, е, когато имамът стигне до „веле-д-даллин“, при което той трябва да каже „амин“. Причината, поради която последователят казва „амин“ – което означава „О, Аллах , приеми!“, – е за да се усили и подкрепи дуʿата, която имамът отправя към Аллах Теаля в сура ел-Фатиха.

Сура ел-Фатиха започва с възхвала на Аллах Теаля, след което продължава с дуʿа към Него, в която рабът смирено моли:

Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените! (Коран 1:6-7)

Ако беше необходимо всеки последовател да чете сура ел-Фатиха, щеше да им бъде повелено да казват „амин“ в края на собствените им четения; което не е така, тъй като Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) повелява да се изрича от всички заедно при завършване четенето на Фатиха от имама.

Друг важен момент, който се разбира от хадис 2, са думите: „Имамът се избира, за да се следва“. Тук Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) обяснява, че основната причина муктедият да запази мълчание в намаза е, за да може да следва имама, като слуша неговото четене. Би било оскърбително от страна на последователя да се заеме със свое собствено четене, докато имамът рецитира, защото е почти невъзможно да се слуша внимателно някого другиго, докато човек е погълнат от собственото си четене.

3. Следващият хадис също пояснява защо муктедият е освободен от четене и как имамът го освобождава от задължението му:

Джабир (радийеллаху анх) предава, че за онзи, който се кланя зад имам, четенето на имама му е достатъчно. (ел-Джевхер ен-неки 2:159, Иʿля ес-сунен 4:61, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:377)

4. Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) казва:

Който се кланя зад имам, четенето на имама му е достатъчно. (Умдет ел-кари 3:12, Муватта Мухаммед 96, Иʿля ес-сунен 4:61)

5. Следният хадис на Абдуллах ибн Шеддад обяснява това по-подробно:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) водеше следобедния [икинди, ʿаср] намаз. Един човек започна да чете зад него, при което човекът до него го побутна. След като завърши намаза, този човек попита: „Защо ме побутна?“, а другият отговори: „Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) бе пред теб и аз не одобрих да четеш зад него.“ Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) чу това и рече: „Който има имам, четенето на имама му е достатъчно.“ (Муватта имам Мухаммед 98, Иʿля ес-сунен 4:70)

6. Някой попитал Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем):

„О, Пратенико на Аллах, във всеки намаз ли има четене?“ Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) отговори  утвърдително. Тогава някой измежду хората попита: „[Това означава ли, че] това е необходимо?“ Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) рече: „Смятам четенето на имама за достатъчно [за муктедия].“ (Меджмеʿ ез-зеваид 2:110)

Горните хадиси показват ясно, че „четенето на имама е достатъчно за последователя“ и че последователят не трябва да чете зад имама. Ако той чете, тогава как ще изпълни задължението да слуша и мълчи? Ибн Теймиййе пише във Фетава:

Четенето на имама е достатъчно за муктедия. Единодушието на сподвижниците и последователите [табиʿин] доказва това. Хадисите, от които се установява това [правило], са предадени както без да е пропуснат сподвижник във веригата [муснеден], така и с пропуснат сподвижник във веригата [мурселен]. Фетвите сред последователите [табиʿин] са също, че четенето [на имама] е достатъчно. Преди всичко, това е в пълно съответствие с Корана и сунната. (Меджмуʿ ел-фетава 23:271)

7. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) дори е изразил неодобрение спрямо човек, който чел зад него, както се посочва в следното предание на Ебу Хурайра (радийеллаху анх):

Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) се обърна [към нас] след края на намаза, в който той бе чел на глас, и попита: „Някой от вас чете ли с мен?“ Един човек рече: „Да, о, Пратенико на Аллах.“ Тогава Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) отбеляза: „Чудех се защо сякаш думите на Корана бяха взимани от езика ми.“

Ебу Хурайра (саллеллаху алейхи веселлем) предава, че, когато хората го чули да казва това, те спрели да четат зад него по време на гласните намази. (Сунен ет-Тирмизи 1:71, Муватта имам Малик 51, ​​Сунен ен-Неса’и 1:146, Сунен Ебу Давуд 1:146, Сунен Ибн Мадже 61, Сунен ел-Бейхеки 2:157)

8. Има и друго подобно предание от ʿИмран ибн Хусайн (радийеллаху анх):

Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) кланяше обедния намаз, когато един човек зад него започна да чете: „Себбих исме раббике-л-еʿля“ [сура ел-Еʿля]. След като приключи намаза, Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) попита кой е бил това. Мъжът се представи, а Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) отбеляза: „Мислех, че някой от вас взема [айетите] от езика ми.“ (Сахих Муслим 1:172, Иʿля ес-сунен 4:56)

9. Има още един хадис от такова естество, в който Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) казва:

Сподвижниците четяха зад Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). [Веднъж] той им каза: „Вие ме обърквате в четенето ми на Корана.“ (Меджмеʿ ез-зеваид 2:110, ел-Джевхер ен-неки 1:162)

Тези хадиси са конкретни доказателства, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е бил доволен, че хората четат зад него. Също така е ясно, че сподвижниците не чели много гръмко, тъй като това би било неуважение от тяхна страна, което е немислимо по отношение на сподвижниците. Ето защо, въпреки че те чели, шепнейки, Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) ги увещал, защото това смущавало четенето му.

Същото такова смущаване може да се случи и когато муктедият чете сура ел-Фатиха или други айети с нея, докато се кланя зад имам. Във всеки случай е възможно имамът да се обърка. Това доказва, че повелята на Корана муктедият да мълчи наистина се отнася както за тихите, така и за гласните намази.

Сподвижниците и последователи по този въпрос

Алляме Айни пише в Умдет ел-кари, коментар на Сахих ел-Бухари, че становището на около осемдесет сподвижници е било, че муктедият не трябва да чете зад имама. Някои от тях много стриктно прилагали и налагали мнението си. Техни предания и коментари са споменати тук, за да се оцени сериозността на този въпрос.

1. Ата ибн Ясар попитал Зейд ибн Сабит (радийеллаху анх) относно четенето зад имама. Последният казал:

Няма четене зад имама. (Сахих Муслим 1:215)

2. Малик предава от Нафиʿ:

Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) бе попитан дали трябва да се чете нещо зад имама. Той отговори: „Когато някой от вас се кланя зад имам, четенето на имама му е достатъчно, но когато се кланя сам, трябва да чете.“ Разказвачът съобщава, че Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) не четял зад имама. (Муватта имам Малик 51, ​​Иʿля ес-сунен 4:76)

3. Убейдуллах ибн Муксим предава, че

попитал Абдуллах ибн Умер, Зейд ибн Сабит и Джабир ибн Абдуллах (радийеллаху анхум) [относно този въпрос]. Те му казали, че не трябва да се чете зад имама в никой намаз. (Асар ес-сунен 1:116, Иʿля ес-сунен 4:81)

4. В следното предание Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) изразява голямо неодобрение към четенето зад имама. Той казва:

Иска ми се устата на човека, който чете зад имама, да се напълни с прах. (Асар ес-сунен 1:116, Иʿля ес-сунен 4:81)

5. Ебу Джемра предава:

Попитах Абдуллах ибн Аббас (радийеллаху анх): „Трябва ли да чета, когато имамът е пред мен?“ Той отговори отрицателно. (Асар ес-сунен 1:116, Иʿля ес-сунен 4:81)

6. Ибн Аббас (радийеллаху анх) предава от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), че четенето на имама е достатъчно за муктедия, независимо дали той чете тихо или на глас. (Даракутни 1:331, Иʿля ес-сунен 4:82)

7. Муса ибн Укбе предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), Ебу Бекр, Умер и Усман (радийеллаху анхум) забранявали [на хората] четенето зад имама. (Умдет ел-кари 3:67, Иʿля ес-сунен 4:84)

8. Муса ибн Саʿд ибн Зейд ибн Сабит предава от дядо си [Зейд ибн Сабит (радийеллаху анх)]:

Който чете зад имама, той няма намаз. [Муватта имам Мухаммед 100, Иʿля ес-сунен 4:87)

9. Ибрахим ен-Нехаʿи казва:

Първото нововъведение [в религията] от хората бе четенето зад имама – сподвижниците не са чели зад имама. (ел-Джевхер ен-неки 4:169)

10. Това твърдение допълнително се засилва от следващото, в което той казва:

Първият човек, който започна да чете зад имама, бе мъж, обвинен [в извършване на нововъведение]. (Муватта имам Мухаммед 100, Иʿля ес-сунен 4:89)

11. Мухаммед ибн Сирин казва:

Не смятам, че четенето зад имама е от сунната. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:377, Иʿля ес-сунен 4:90)

12. Абдуллах ибн Зейд ибн Еслем предава от баща си:

Десетима сподвижници на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) категорично забраниха четенето зад имама: Ебу Бекр ес-Сиддик, Умер ел-Фарук, Усман ибн Аффан, Али ибн Ебу Талиб, Абдуррахман ибн Авф, Саʿд ибн Ебу Ваккас, Абдуллах ибн Месʿуд, Зейд ибн Сабит, Абдуллах ибн Умер и Абдуллах ибн Аббас (радийеллаху анхум). (Каля’ид ел-езхар 2:42)

13. Али ибн Ебу Талиб (радийеллаху анх) казва:

Който чете зад имама, намазът му не е валиден.

В друго предание казва:

[…] такъв човек се е отклонил от естествения път [фитра]. (ел-Джевхер ен-неки 2:218, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:376)

14. Саʿд (радийеллаху анх) казва:

Искам горящ въглен да се постави в устата на човек, който чете зад имама. (Мусаннеф Абдурраззак 2:138, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:376)

15. Подобно изказване се предава и от Умер (радийеллаху анх):

Иска ми се да има камък в устата на онзи, който чете зад имама. (Мусаннеф Абдурраззак 2:128)

Става ясно от горните предания, че ханефитите не са изолирани в своето становище, тъй като това е било мнението на много от сподвижниците и последователите.

Други причини, за да не се чете зад имама

(1) На имама е повелено да чете на глас в гласните намази, така че последователите да могат да го слушат. За да може да се осъществи това, те трябва да запазят мълчание. Ако и на последователя бе повелено да чете, той нямаше да може да се съсредоточи над четенето на имама. Това, от своя страна, би означавало, че на имама е заповядано да чете на глас на джемаʿат, за който не е необходимо да обръща внимание на неговото четене. Очевидно е, че Шериатът не би насърчил такава практика.

(2) Както бе споменато по-горе, част от сура ел-Фатиха представлява дуʿа към Аллах за напътствие; и всички, които четат тази сура, отправят тази дуʿа за себе си. В случая на последователя, неговата дуʿа се отправя от страна на имама, защото четенето на имама е достатъчно за целия джемаʿат.

В една типична ежедневна ситуация група от хора, които възнамеряват да внесат предложение или да отправят молба към някого от властта, нормално не биха сторили това на индивидуални начала, а биха определили някого, който да ги представлява. След това представителят би действал в интерес на групата и би сторил това, без никаква намеса от други членове на групата. Онзи, който не се придържа към тази уговорка, би бил гледан с неодобрение.

Същото е положението и с имама в намаза. Той моли Аллах Теаля от името на целия джемаʿат, докато те стоят подредени и го слушат. След като той завърши своята дуʿа, те я потвърждават, казвайки „амин“, точно както споменатата група би сторила това с подписите си. Ето защо хадисите изясняват това, посочвайки, че четенето на имама е достатъчно за всички членове на джемаʿата.

(3) Ако човек закъснее за груповия намаз и намери имама на руку, правилният начин да го последва е да каже „Аллаху екбер“ [текбир], докато стои изправен, а след това да се присъедини към имама в руку. Въпреки че този човек е изпуснал стоежа [киям] в намаза, все още се счита, че е кланял целия ракят заедно с имама, и следователно не трябва да наваксва този ракят по-късно.

Всички са единодушни, че ако човекът не е изрекъл текбира в изправено положение, а вместо това отиде директно на руку, то неговият ракят не е валиден, тъй като е пропуснал текбира в изправено положение. Никой учен обаче не е казал, че неговият ракят ще е невалиден, защото не е прочел сура ел-Фатиха. Това не само доказва, че сура ел-Фатиха не е фард за муктедия, каквито са встъпителният текбир и позата на стоеж, а доказва също и че четенето на имама му е достатъчно.

(4) Когато имамът допусне грешка в намаза, целият джемаʿат  трябва да изпълни седжде ес-сехв [седжде при забравяне] заедно с него; а когато той прочете айет със седжде, отново целият джемаʿат трябва да изпълни седжде ет-тилявет [седжде при четене] заедно с него, дори ако имамът го е прочел тихо. По същия начин, само една преграда [сутра] пред имама е достатъчна за целия джемаʿат. В светлината на тези прилики, нима е грешно да се приеме, че четенето на имама е достатъчно за целия джемаʿат?

Анализ на привидно противоречащи си хадиси

Има редица хадиси, както достоверни, така и слаби, които очевидно противоречат на айетите и хадисите, споменати по-рано в тази глава. Тези на пръв поглед противоречащи хадиси са били използвани, за да се докаже твърдението, че е задължително да се чете зад имама. В действителност обаче не съществува противоречие между тези хадиси и споменатите по-горе текстове, тъй като учените са съгласували очевидните противоречия между тях и са извели, че техните значения са в пълна хармония едни с други. Сега ние ще разгледаме някои от тези хадиси.

1. Убаде ибн ес-Самит (радийеллаху анх)  предава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Няма намаз онзи, който не прочете сура ел-Фатиха. (Сахих Муслим)

В друго предание той казва:

Няма намаз онзи, който не прочете сура ел-Фатиха и повече [айети]. (Сахих Муслим)

Този хадис е класифициран като достоверен [сахих] и обикновено се представя като доказателство, че четенето на сура ел-Фатиха е фард за муктедия. Изглежда, че хадисът е в очевидно противоречие със ханефитското становище. Въпреки това, учените са представили много обяснения, за да се отстрани противоречието между него и по-рано цитираните доказателства на ханефитите. По-долу са дадени някои обяснения, които трябва да помогнат за разбирането на истинския смисъл на хадиса:

(а) И имамът, и муктедият трябва да четат сура ел-Фатиха, според този хадис, тъй като той изглежда съдържа обща повеля, която включва и муктедия. Ханефитите не отхвърлят това, но посочват, че задължението на последователя да чете Фатиха се изпълнява с четенето на имама. Това е така, защото Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал, че четенето на имама е достатъчно за муктедия.

(б) Този хадис ще се изтълкува по отношение на имама и човека, кланящ се сам, и няма да се отнася за последователя, защото на него му е повелено в Свещения Коран да мълчи и да слуша. Следователно последователят се изключва от задължението, съдържащо се в този хадис.

(в) Има достоверни хадиси (както бе посочено по-горе), които напълно забраняват на последователя да чете зад имама. Следователно заради границите на приложение на онези хадиси, той е освободен от задължението на следния хадис, и също така става ясно, че този хадис всъщност се отнася за имама и за кланящия се сам човек.

(г) Първото предание споменава само сура ел-Фатиха като задължение, докато второто включва и думата „фесаʿиден“, което означава „и повече“. Онова, което е трудно да се разбере тук, е, че въпреки че второто предание споменава като задължителни и сура ел-Фатиха, и „и повече айети“, само четенето на Фатиха е било счетено за фард и нищо друго. Ето защо онова, което се предлага като обяснение, че допълнителните айети не са задължителни за последователя, също ще бъде и нашето обяснение, че дори Фатиха не е задължителна за него. Единствената разлика ще е, че ние вземаме предвид целия хадис, извличайки еднакво постановление и за сура ел-Фатиха, и за допълнителните айети – че и двете се заместват от четенето на имама – а според другото становище, само половината от хадиса се взема под внимание (като се взема за задължително само четенето на Фатиха, но не и на допълнителните айети).

От друга страна, ако обяснението е, че четенето на допълнителните айети от страна на имама е достатъчно за последователя, както понякога се внушава от привържениците на другото мнение, тогава това е и твърдението на ханефитите за Фатиха.

(д) Задължението за четене на сура ел-Фатиха, както се разбира от този хадис, не е насочено към муктедия, а към имама и човека, който се кланя сам. Имам Тирмизи предава следните думи на Джабир (радийеллаху анх) с надеждна верига на предаване:

Който откланя един ракят, в който не е прочел сура ел-Фатиха, той сякаш не го е откланял, освен ако не е бил зад имам. (Сунен ет-Тирмизи 1:71)

Това ясно показва, че повелята в горния хадис не е за последователя. Имам Тирмизи споменава коментарите на имам Ахмед относно горното изказване:

Той [Джабир (радийеллаху анх)] е сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), който е изтълкувал думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем): „Няма намаз онзи, който не е прочел сура ел-Фатиха.“, че се отнасят само за случая, когато човек се кланя сам. (Иʿля ес-сунен 4:75)

Ние питаме: Кой може да обясни смисъла на един хадис по-добре от близък сподвижник на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)?

2. Убаде ибн ес-Самит (радийеллаху анх) предава:

Кланяхме сутрешния намаз зад Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Той започна да чете, но срещна затруднение в това. След като приключи, той рече: „Вероятно четяхте зад вашия имам?“ Ние отговорихме: „Да, о, Пратенико на Аллах.“ Тогава той каза: „Не четете нищо, освен сура ел-Фатиха, защото няма намаз онзи, който не я чете.“

Имамите Ебу Давуд, Тирмизи и Неса’и предават подобни на този хадиси в своите Сунени. В предание от Сунен Ебу Давуд се казва:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) възкликна: „Аз се чудех защо думите на Корана бяха взимани от езика ми! Не четете нищо от Корана, когато аз чета на глас, с изключение на сура ел-Фатиха.“ (Мишкят ел-месабих 1:81 от Сунен Ебу Давуд, ет-Тирмизи, ен-Неса’и)

В друго предание от Сунен ет-Тирмизи Убаде ибн ес-Самит (радийеллаху анх) разказва:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) кланя сутрешния намаз, но срещна затруднение в четенето, затова, след като приключи, той рече: „Забелязах, че четете зад вашия имам!“ Ние казахме: „Да, кълнем се в Аллах!“ Тогава той повели: „Не четете нищо, освен Умму-л-Коран [сура ел-Фатиха], защото няма намаз онзи, който не я чете.“

Явният текст на горното предание в различните му форми показва, че муктедият е длъжен да чете сура ел-Фатиха. Учените са посочили редица причини, поради които този хадис не може да се приеме с буквалното му значение. Те са го тълкували или в светлината на посочените по-горе хадиси, или напълно са го заобиколили поради неговата слабост. Някои от тези интерпретации са представени по-долу.

(а) Първо, във веригата [иснад] на този хадис присъства Мухаммед ибн Исхак. Въпреки че някои са го определили като надежден разказвач, повечето хадисолози го критикуват с много остър език. Сулейман ет-Тейми и Хишам го наричат „явен лъжец“ [кеззаб], а имам Малик го назовава „лъжец от лъжците“ [деджджалюн мин ед-деджаджиле]. Ибн Захир, Вехб ибн Халид, Джерир ибн Абдулхамид, Даракутни и други също са изказали сериозни твърдения за него. Ето защо ще е напълно неправилно да се приеме такова предание като доказателство.

(б) Второ, веригата на предаване е объркваща. Мекхул веднъж предава хадиса от Мухаммед ибн Рабиʿ, друг път от Нафиʿ ибн Махмуд, а трети път от други. По отношение на Нафиʿ ибн Махмуд, експертите по хадис, като Ибн Абдулберр, Тахави и Ибн Кудаме, посочват, че той е „неизвестен“ [меджхул]. Тъй като са налице много други достоверни хадиси по този въпрос, които нямат недостатъци в предаването, няма нужда от работа с хадиси като преданието, обект на нашата дискусия, особено когато то противоречи на други достоверни предания.

(в) Трето, някои експерти по хадис са определили този хадис като дефектен [меʿлюл], тъй като е казано, че неговата верига на предаване достига само до Убаде ибн ес-Самит (радийеллаху анх) [мевкуф], а не до Пратеника на Аллах  (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ]. Ибн Теймиййе обяснява по-подробно:

Този хадис е с недостатък [муʿаллел], според учените по хадис [мухаддиси], поради редица причини. Имам Ахмед и други го определят като слаб. Неговите слабости вече бяха описани подробно на друго място [в книгата], където беше изяснено, че достоверното [сахих] предание на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) [по отношение на това] е: „Няма намаз без Умму-л- Коран.“ Този хадис е предаден от имамите Бухари и Муслим в техните сборници [Сахихайн], а Зухри го предава от Убаде (радийеллаху анх) чрез Мухаммед ибн Рабиʿ. Що се отнася до този хадис, някои разказвачи от Шам са допуснали грешка при предаването му. Истината е, че Убаде ибн ес-Самит (радийеллаху анх) е бил имам на Бейт ел-Мекдис [в Йерусалим], когато е предал този хадис. Те объркали преданието, което е трябвало да приключи с него [мевкуф], сякаш е било предадено пряко от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ].“ (Сунен ет-Тирмизи 1:71)

Следователно този хадис е неприемлив за доказателство, защото не е пряко предание от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем).

(г) Четвърто, ако приемем хадиса за достоверен и неопетнен, дори и тогава думи, като: „Вероятно четяхте зад вашия имам?“, показват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не им е повелил да четат каквото и да е било. Той не би задал такъв въпрос в противен случай.

3. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) каза: „Който кланя намаз, в който не чете Умму-л-Коран, намазът му е непълен и с недостатък.“ Разказвач на хадиса попитал Ебу Хурайра (радийеллаху анх): „Понякога съм зад имам [тогава какво да правя]?“ Ебу Хурайра (радийеллаху анх) казал: „Чети наум!“ [фи нефсик] (Меджмуʿ ел-фетава 23:287)

Ако се вгледаме в това предание внимателно, ще открием, че то всъщност се състои от две части: първата е частта, в която самият Пратеник на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) подчертава значението на сура ел-Фатиха (следователно мерфуʿ); втората част е изказване на Ебу Хурайра (саллеллаху алейхи веселлем) (следователно мевкуф), а не на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Именно от втората част някои се опитват да задължат муктедия да чете сура ел-Фатиха, като разбират думите фи нефсик като „чети ти самият“, а не като „чети наум“.

Тъй като първата част на това предание е доста сходна с първия хадис, анализиран в тази глава, обясненията, споменати там, ще бъдат в сила и тук. Изводът е: „Четенето на имама е достатъчно за последователя“ и по този начин задължението на последователя да чете сура ел-Фатиха автоматично се изпълнява от неговия имам.

Втората част на хадиса се обяснява по следния начин:

(а) Това е предание от типа мевкуф, което в случая е изказване на Ебу Хурайра (радийеллаху анх), а не е предадено директно от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Тъй като втората част (ако се приеме, както някои я тълкуват) също противоречи на много други достоверни хадиси, които са предадени пряко от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ], тя не може да се използва като доказателство.

(б) Както бе споменато по-рано, ханефитите са възприели думите „икраха фи нефсик“ ​​в преданието като: „чети наум и размишлявай над нея, без да я изричаш с езика си“. Без съмнение, ако муктедият се съсредоточи над четенето на имама, той ще изпълни това изискване. Ханефитите не са изтълкували тези думи в смисъл, че муктедият трябва да чете сура ел-Фатиха.

(в) Думите „икраха фи нефсик“ може да се преведат и като: „Чети я, когато се кланяш сам“. Следният хадис, който Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) предава от Аллах Теаля [хадис кудси], съдържа подобен израз и подкрепя този превод. Аллах Теаля казва:

Ако рабът Ме спомене, когато е сам [фи нефсихи], така и Аз го споменавам [фи нефси]; а ако той ме спомене в събрание, тогава и Аз го споменавам в събрание, по-добро от неговото.

Обратното на това да бъдеш в събрание с група от хора е да си сам. Следователно смисълът на думите на Ебу Хурайра (радийеллаху анх) ще бъде: „Чети сура ел-Фатиха, когато се кланяш сам“, т.е. когато не си в джемаʿат.

Заключение

След достигане до края на тази дискусия, човек може лесно да заключи, че има неопровержими доказателства в подкрепа на ханефитското становище за това дали трябва или не да се чете зад имама. Разбирането, изведено от айетите на Свещения Коран и многобройните хадиси, е, че муктедият има да изпълни две задължения: едното е да мълчи, а другото е да слуша внимателно. Според хадисите, четенето на имама се счита за достатъчно за последователя. Четенето от страна на имама се счита от хадисите за напълно достатъчно за муктедия. Тъй като Коранът забранява да се изрича дори дума, докато се чете Коранът, това трябва да се приеме така; и муктедият ще е длъжен да запази пълно мълчание както в тихите, така и в гласните намази.

Вече не трябва да е останало никакво съмнение защо последователят трябва да мълчи, когато се кланя зад имам, дори в тихите намази, когато не може да чуе четенето на имама. Беше обяснено, че айет 1 по-горе съдържа две повели: едната е да се запази мълчание, която се отнася до тихите намази, а другата е да се слуша внимателно, която се отнася до гласните намази.

Ханефитите са взели предвид всичко това и са сформирали мнение, което обхваща всички различни аспекти на хадисите. Ето защо може да се заключи, че тяхното становище е вероятно най-близко до Корана и сунната.

Published in: on 20.02.2014 at 0:09  Коментарите са изключени за Четенето зад имама в намаза  
Tags: ,

Фикху-л-Имам – доводи за намаза според ханефитската школа

Фикху-л-Имам – доводи за намаза според ханефитската школа

Много мюсюлмани днес се объркват от различните начини, по които се кланят другите. Онези от тях, които не са наясно, че има четири традиционни суннитски школи (мезхеб) в ислямското право (фикх), са особено податливи на подобно объркване. Последното може да доведе до отправяне на критики към другите с думите, че начинът им на молитва е погрешен и че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) се е кланял по различен начин.

Тук предлагаме превод на книгата „Фикху-л-Имам“ на мюфтия Абдуррахман ибн Юсуф Мангера, в която са изложени доказателства за таклида (придържането към определен мезхеб), както и доводи за ханефитското тълкуване на хадиса на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем):

Кланяйте се, както ме виждате аз да се кланям. (Сахих ел-Бухари)

Ако човек прочете веднъж тази книга, ще почувства намаза си преобразен. Ако до момента се е кланял съгласно правните постановления (фетви), то след прочитане на книгата ще се усили убеждението му, че начинът, по който стои, чете, покланя се в руку и седжде, и седи в намаза, е без съмнение цялостно следване и подражаване на Милостта на световете Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем).

Първа част

1. Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

2. Имам Азам Ебу Ханифе и хадисите

3. Абдуллах ибн Месуд (радийеллаху анх)

4. Правилното становище при Аллах Теаля

Втора част

1. Разстоянието между краката в намаза

2. Положението на ръцете в намаза

3. Четенето на Фатиха зад имама

4. Въпросът за гласното или тихо казване на „амин“

5. Вдигането на ръцете за руку

6. Начинът на сядане в намаза: теверрук или ифтираш

7. Двата ракята суннет на сутрешния намаз

8. Броят на ракятите на намаза витр

9. Кланянето на намаз след икиндия

10. Кланянето на намаз по време на петъчното хутбе

11. Броят на ракятите на намаза теравих

12. Събирането на два намаза

13. Движенето на показалеца по време на тешеххуд – шейх Рияду-л-Хак*

14. Разликите в намаза между мъжа и жената – шейх Рияду-л-Хак*

Published in: on 03.02.2014 at 1:26  Коментарите са изключени за Фикху-л-Имам – доводи за намаза според ханефитската школа  
Tags: , , ,

Положението на ръцете в намаза

Положението на ръцете в намаза

Placing Hands on chest

Влизайки в някоя джамия, човек открива множество различни хора. Той забелязва, че някои се кланят с ръце, сключени под пъпа, други с ръце, разположени на гърдите, а трети – с ръце точно под гърдите. Вижда също и хора, които се кланят с ръце, пуснати встрани от телата им.

След като станат свидетели на подобна сцена, въпросът, който много често изплува в съзнанието на тези наблюдатели, е: „Какъв е правилният начин на поставяне на ръцете по време на намаз?“ или „Къде Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е поставял ръцете си?“ Следната дискусия ще потърси отговор на тези въпроси и ще определи начина според сунната (най-предпочитания) за разполагане на ръцете, докато се стои в изправено положение по време на намаз.

Първото нещо, което трябва да бъде изяснено тук, е, че всички разположения, споменати в хадисите, са допустими и че различията в мненията са само по отношение на това кой от всичките начини е най-предпочитаният.

Второто нещо е, че има много малко достоверни [сахих] хадиси по този въпрос и повечето от преданията, които говорят за различните начини на поставяне на ръцете в намаза, са класифицирани или като изключително слаби, или с лек недостатък. Това прави въпроса малко по-сложен, в сравнение с други. Въпреки това, се надяваме, че до края на тази глава най-предпочитаният и според сунната начин на разполагане на ръцете в намаза ще стане ясен.

Различните становища

Първото разногласие

Първото разногласие е относно това дали ръцете трябва да се сключват заедно или не. По-известното мнение от имам Малик, както предава Ибн ел-Касим, е, че ръцете трябва да се оставят пуснати встрани от тялото. Друго негово мнение, предадено от Ибн ел-Мунзир, е, че ръцете трябва да се съберат и поставят върху тялото.

Имам Ебу Ханифе, имам Шафиʿи и имам Ахмед, както и мнозинството от учените, са на мнение, че ръцете трябва да се сключват заедно, а не да се оставят пуснати встрани. Големият маликитски учен Ибн Абдулберр казва в тази връзка:

Няма нищо, предадено от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), което да противоречи на него [мнението на мнозинството], и това е единодушното мнение на всички сподвижници и последователи [табиʿин]. (Евджез ел-месалик 2:116)

Второто разногласие

Сред поддръжниците на последното мнение има разногласия относно това къде точно върху тялото трябва да се разположат ръцете, след като се сключат заедно. Имам Ебу Ханифе и Ебу Исхак ел-Мервези от шафиʿитската школа твърдят, че ръцете трябва да се поставят под пъпа. Мнението на имам Шафиʿи, според ел-Весит и Китаб ел-умм, е, че те трябва да се поставят под гърдите. Това е най-известното негово мнение. Друго негово мнение, както се споменава в ел-Хави, е, че ръцете трябва да се поставят точно върху гърдите.

Има три становища, предадени от имам Ахмед ибн Ханбел, първото от които е подобно на това на имам Ебу Ханифе. Ибн Хубейра казва, че това е по-известното му мнение. Второто мнение от имам Ахмед е подобно на това на имам Шафиʿи, а според третото становище човек има избор дали да постави ръцете си под пъпа или на гърдите си, тъй като и двата начина са извлечени от сунната.

Хадисите по този въпрос

Учените казват, че няма достоверни хадиси, които да потвърждават мнението на имам Малик за отпускането на ръцете от двете страни на тялото. Някои споменават като причина за това мнение дълбокия страх, благоговението и почитта към Аллах Всевишния; че след като човек е застанал пред Него, той забравя да събере ръцете си и те биват оставени да висят встрани. Какъвто и да е случаят, има предания, в които някои сподвижници се кланят с ръце встрани от телата им. [Виж: Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 2:391]

От друга страна, съществуват множество предания, които доказват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е слагал ръце върху тялото си, докато е стоял в намаза, и не ги е оставял да висят отстрани. Тези предания обаче се различават значително относно това къде точно върху тялото той е поставял ръцете си. Едно много известно предание по този въпрос е това на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), което може да се открие в много сборници с хадиси. Учените обаче са определили това предание като проблематично [мудтариб] и противоречиво. В една версия на този хадис, която се намира в Сахих Ибн Хузейме, Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) казва:

Кланях намаз с Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Той постави дясната върху лявата ръка на гърдите си.

Във версията от Муснед ел-Беззар се казва „близо до гърдите си“, вместо „на гърдите си“, а във версията от Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе се казва „под пъпа“. Първите две версии поддържат мнението на онези, които твърдят, че е за предпочитане ръцете да се поставят на гърдите или точно под тях, а третата версия подкрепя ханефитското мнение. Трябва да се отбележи обаче, че и трите версии съдържат някакъв недостатък. Всяка версия ще бъдат анализирана в настоящия раздел заедно с други предания, за да се определи техния статут и причините за недостатъците им.

Първата версия

1. Версията на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), разказана от Ибн Хузейме в неговия сборник Сахих, съдържа думите „на гърдите си“ и е вероятно най-слабата от всички версии. Има редица причини за това:

(а) Муʿаммел ибн Исмаил е един от разказвачите на тази версия. Той е бил наречен слаб разказвач, откакто е започнал да допуска грешки в своите предания, след като книгите му били заровени и впоследствие бил принуден да разказва по памет. Имам Бухари казва: „Неговите предания се отхвърлят“ [мункер ел-хадис]. Алляме Зехеби казва: „Той допуска много грешки“ [кесир ел-хата]. Ебу Зурʿа казва: „Неговите предания съдържат много грешки.“ (Фетх ел-мулхим 2:40)

(б) Това предание, въпреки че може да се открие в много други книги чрез различни вериги, не съдържа думите „на гърдите“ в нито една друга версия. Негови версии могат да се открият в Сунен Ебу Давуд, Неса’и, Ибн Мадже, както и в Муснед на Ебу Давуд ет-Таялиси. Никоя от тях обаче не съдържа допълнението „на гърдите“. Алляме Нимави казва, че то се съдържа само във версията на Муʿаммел ибн Исмаил (и предадена от Ибн Хузейме). Следователно това е слаба и недостоверна версия.

(в) Друг важен момент е, че Муʿаммел ибн Исмаил предава този хадис от Суфян ес-Севри. Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че връзката между Муʿаммел ибн Исмаил и Суфян ес-Севри е слаба. (Фетх ел-бари 206). Това е още една слабост на тази версия.

(г) Самият Суфян ес-Севри е на мнение, че ръцете трябва да се поставят под пъпа. Така че, когато се установи, че предание от него е в противоречие с личното му становище, това предание не се приема съгласно принципите на науката за хадисите [усул ел-хадис].

(д) Някои твърдят, че всички предания в Сахих Ибн Хузейме са достоверни. Това обаче не е вярно. Алляме Суюти казва в Тедриб ер-рави, че Сахих Ибн Хузейме съдържа някои слаби и мункер [отхвърлени] хадиси. Освен това, Ибн Хузейме, подобно на имам Тирмизи, обикновено коментира след всяко предание, като посочва нивото му на достоверност. След преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) обаче той не прави никакъв коментар относно неговата автентичност. Ето защо това предание не може да бъде класифицирано като достоверно само защото е част от неговия сборник. Ясно е, че, ако това беше достоверен хадис, несъмнено той е щял да го определи като такъв.

(е) Някои казват, че дори ако този хадис се приеме за достоверен, поставянето на ръцете на гърдите пак ще се счита за изолирана [шез] практика – нещо, което Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е направил няколко пъти само за да покаже на своите сподвижници допустимостта за това [беянен ли-л-джеваз]. От това предание по никакъв начин не може се докаже, че поставянето на ръцете на гърдите по време на намаз е било постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Втората версия

2. Втората версия на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), която може да се открие в Муснед ел-Беззар, съдържа думите „близо до гърдите“ и също е слаба. Един от разказвачите й е Мухаммед ибн Худжр, за когото имам Бухари казва: „Неговият въпрос е несигурен.“ Алляме Зехеби казва: „Някои от неговите предания са отхвърлени.“ (Меджмеʿ ез-зева’ид 2:135) Следователно тази версия също е слаба и трябва да бъде отхвърлена.

Други предания

3. Друго предание, което говори за поставяне на ръцете на гърдите, е преданието на Хулб (радийеллаху анх), разказано от имам Ахмед:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) поставяше тази [ръка] на гърдите си. (Муснед Ахмед)

Алляме Нимави установява с убедителни доказателства, че има грешка в текста на този хадис. На мястото на думите „аля хазихи“ [„на/върху другата ръка“] преписвачът погрешно е написал „аля садрихи“ [„на/върху гърдите си“]. (Асар ес-сунен 87) Ето защо това предание не може да служи като доказателство.

4. Друг подобен хадис, който може да се открие в Сунен ел-Бейхеки, гласи:

За да обясни значението на айета: Затова отслужвай намаза към своя Господар и [жертвено животно] коли!“ (Коран 108:2), Али (радийеллаху анх) сложи дясната върху лявата си ръка и положи двете на гърдите си, сякаш искаше да покаже, че смисълът [тефсир] на този айет бе да се поставят ръцете по този начин. (Сунен ел-Бейхеки 2:30)

Алляме Ибн ет-Туркумани ел-Мардини в книгата си ел-Джевхер ен-неки доказва, че и веригата [иснад], и текстът [метн] на това предание са противоречиви. Имам Бейхеки споменава подобно предание от Ибн Аббас (радийеллаху анх), в което има разказвач на име Равх ибн ел-Мусеййиб. За последния Ибн Хиббан казва:

Той разказва измислици. Не е допустимо да се предава от него.

Алляме Саʿати пише:

Не е правилно да се приписва това тълкуване [тефсир] на Али или Ибн Аббас (радийеллаху анхума). Правилното значение на айета, както твърди Ибн Кесир, е че той се отнася за курбана. (ел-Фетх ер-раббани 3:174)

Във всяко от четирите предания, които анализирахме дотук, бе установено, че има недостатък. Има няколко други предания, подобни на тези, в които се говори, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е поставял ръцете си под пъпа. Обяснението на ханефитите за тях е, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), в едно или друго време, е поставял ръцете си на гърдите или точно под тях. Той обаче е сторил това само за да покаже допустимостта на тази позиция [беянен ли-л-джеваз], а нормалната постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е била да поставя ръцете си под пъпа. Следващите предания ще докажат това по-ясно.

Доказателствата на ханефитите

1. Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) предава:

Видях Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да поставя дясната върху лявата си ръка под пъпа по време на намаз. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, Асар ес-сунен 90)

Това е третата версия на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), споменато в началото на тази глава, което съдържа думите „под пъпа“. Някои ханефитски учени казват, че тази версия не може да се използва като убедително доказателство за ханефитското мнение, защото думите „под пъпа“ могат да се открият само в някои издания на Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, но не във всички. Това е отделно от факта, че, както вече споменахме, тя е с противоречив текст.

Въпреки това, във Фетх ел-мулхим се казва, че алляме Касим ибн Кутлюбгах е оценил тази версия като добра. Алляме Мухаммед Ебу-т-Таййиб ел-Медени пише в своя коментар на Сунен ет-Тирмизи, че това предание има здрава верига, а шейх Абид Синдхи казва: „Неговите разказвачи са доверени.“ Също така редица учени са доказали, че допълнението „под пъпа“ може да се открие в много ръкописи на Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, дори и ако то не се открива в наскоро отпечатани издания. [Виж: Асар ес-сунен 148]

Ето защо, въпреки проблематичното естество на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), тази негова версия не може да бъде определена като напълно неприемлива, защото има много други надеждни предания, които я подсилват.

2. Али (радийеллаху анх) казва:

Поставянето на едната ръка върху другата под пъпа е от действията, които са сунна в намаза. (Сунен ел-Бейхеки 312, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:391)

Известен факт е, че когато сподвижник изрече думите: „Това е от сунната“ по отношение на някакво действие, това означава, че е нещо, научено от самия Пратеник на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Следователно Али (радийеллаху анх) е предал тази практика като сунна, защото е видял Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да я извършва.

Проблемното в това предание е, че съдържа Абдуррахман ибн Исхак във веригата си, а той е определен като слаб. Ханефитите не се осланят изцяло на това предание като основа за своето мнение, но тъй като има много други предания, които го подсилват, то може да стои като допълнително доказателство.

3. Хаджджадж ибн ел-Хасан разказва:

Или чух Ебу Миджлез да казва, или аз го попитах: „Как трябва човек да разполага ръцете си [по време на намаз]?“ Той отговори: „Трябва да поставя вътрешната повърхност на дясната ръка върху външната на лявата си ръка под пъпа.“ (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:390)

Веригата на предаване на този хадис е добра [хасен], както алляме Ибн ет-Туркумани ел-Мардини казва в книгата си ел-Джевхер ен-неки.

4. Ибрахим ен-Нехаʿи предава:

Човек трябва да поставя дясната върху лявата си ръка под пъпа, когато е в намаз. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:390)

Веригата на този хадис също е добра [хасен].

5. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава:

Поставянето на едната ръка върху другата по време на намаз трябва да е под пъпа. (ел-Джевхер ен-неки 2:31)

6. Енес (радийеллаху анх) предава:

Има три аспекта от особеностите на пророчеството [нубувве]: да се бърза в разговяването; да се забавя яденето преди зазоряване [сухур]; и да се поставя дясната ръка върху лявата под пъпа по време на намаз. (ел-Джевхер ен-неки 2:31)

Други доказателства за ханефитското становище

Учените представят различни други причини защо ръцете е най-добре да се поставят под пъпа и защо този начин е определен като най- предпочитан.

(1) Въпреки че повечето от хадисите по този въпрос са слаби по един или друг начин, преданията, представени от ханефитите, са оценени като по-силни, в сравнение с останалите.

(2) Големият ханефитски правовед Ибн ел-Хумам казва:

Поради несъгласуваността и противоречията между различните предания, най-добре е да се прибегне до аналогия и разсъждаване. Заставането пред Господаря изисква поза, която изразява уважение и почит. Тъй като поставянето на ръцете под пъпа е вероятно най- почтителният начин на стоене, той се счита за най-добър. От друга страна, причината на жените да бъде повелено да поставят ръцете си на гърдите е, за да се постигне чрез това по-голямо прикриване [и скромност]. (Фетх ел-кадир)

(3) Алляме Бедруддин Айни, авторът на Умдет ел-кари – известно тълкуване на Сахих ел-Бухари, пише:

В поставянето на ръцете под пъпа има голяма добродетел. Това е поза, която показва голямо уважение. Тя показва по-голямо различие от позите на неверниците.

Той също пише:

Това е същата поза, с която човек застава пред управниците [на този свят].

По-нататък казва:

Поставянето на ръцете на гърдите създава прилика с жените. Ето защо това не може да се определи като сунна за мъжете. (Умдет ел-кари 3:16)

Заключение

Въпреки че хадисите, представени от различните школи, съдържат една или друга слабост, може да се заключи, че хадисите, представени от ханефитите, са получили най-малко критика, а те също разполагат и с много по-силни предания, които допълват по-слабите. Следователно хадисите, представени като доказателство за поставяне на ръцете на или под гърдите, не могат да се възприемат като свидетелство за обичайната практика на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Въпреки това, ханефитите се съгласяват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) понякога е поставял ръцете си на гърдите или под тях, за да покаже допустимостта на тези пози [беянен ли-л-джеваз].

Поставянето на ръцете под пъпа показва по-голямо уважение и смирение и точно както много положения в намаза са различни за мъжете и жените, начинът на поставяне на ръцете също е различен.

Published in: on 03.02.2014 at 0:19  Коментарите са изключени за Положението на ръцете в намаза  
Tags:

Разстоянието между краката в намаза

Разстоянието между краката в намаза

saf

Въпрос, който вероятно е в съзнанието на много хора, е: Как трябва да заставам в намаза? Трябва ли краката ми да са раздалечени така, че ходилата ми да докосват тези на човека до мен? Трябва ли да заставам както ми е удобно и да не докосвам ходилата на човека до мен? Или пък трябва да има разстояние от четири пръста между краката ми, както правят някои? Въпроси от този род объркват много хора и те биха искали да открият точния метод според сунната за заставането в намаза.

Настоящата глава ще се опита да отговори на тези въпроси и ще предложи на читателя ясно становище за правилната стойка според сунната. Трябва да се разбере от самото начало, че дискусиите по тази тема от страна на ислямските учени са много малко, в сравнение с подробните разисквания относно други ключови въпроси за намаза. Ето защо в множеството книги по право [фикх] се открива само ограничена информация по този въпрос. Точните възгледи дори на четиримата имами е доста трудно да се определят.

Има редица хадиси, които акцентират върху важността да се сформират подредени редици по време на намаза. Тези предания обикновено се придружават от предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) за последиците от неизправянето на редиците за намаза. Едно такова предание гласи:

Изправете редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви. (Сунен Ебу Давуд 1:97)

Съществуват и други предания, които също съдържат подобни предупреждения.

Когато един мусалли [кланящ се човек] вижда другите да се разкрачват и да докосват краката на човека до тях, той може само да се чуди от къде е произлязъл този метод. Привържениците на този възглед представят хадис, в който сподвижниците докоснали ходилата си едни до други (т.е. всеки от тях събрал краката си с тези на човека до него), след като получили предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да изправят редиците. Този хадис, въпреки че се цитира като доказателство в подкрепа на това мнение, по никакъв начин не прави събирането на ходилата ваджиб [необходимо], както поддръжниците на това становище твърдят. Следните раздели на тази глава ще се опитат да изяснят този въпрос, като, първо, ще бъдат разгледани различните мнения по въпроса за разполагане на краката в намаза. След това горният хадис ще бъде самостоятелно анализиран задълбочено в опит да се обясни какво настина иска да се каже с него.

За да се сформира подредена редица, независимо дали с или без събирането на краката, без съмнение е много важно изискване за груповия намаз. Също така отговорност на имама е да се убеди, че това е направено, преди да започне молитвата. Въпреки че, технически погледнато, подреждането на редиците в идеален порядък не може да се класифицира като неделича част, или фард, на намаза, определено това е важна сунна, заради строгите наставления по въпроса, които са били предадени от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем).

Различните становища

Ще започнем, посочвайки някои от становищата на ханефитската школа относно въпроса за положението на краката в намаза. Като цяло, изглежда, че има две доминиращи мнения, които могат да се открият в ханефитските текстове. Първото от тях говори за разстояние от четири пръста между краката на човек, когато той се кланя. Това становище се открива в тълкуването от имам Ибн Абидин на ел-Дур ел-мухтар на алляме Хаскефи, където се казва:

Разстоянието, което трябва да се остави между краката на човек, трябва да е равно на четири пръста на ръката, защото това спомага за създаването [на поза на] подчинение и смирение [която се търси в намаза]. (Радд ел-мухтар 1:299)

Оставянето на разстояние от четири пръста се описва от правоведите [факихи] като по-добър метод, тъй като понякога е доста неприятно да се стои с разкрачени крака за продължителен период от време. Това неудобство прави съсредоточаването трудно и често води до загуба на концентрацията и отдаването в намаза.

Вторият метод според ханефитската школа може да се разбере от следното. В Меʿариф ес-сунен, тълкуване на Сунен ет-Тирмизи от късния учен по хадис алляме Юсуф Биннури, се посочва, че сред достоверните хадиси никъде не се споменава определено разстояние, което да се оставя между краката по време на намаз. Поради тази причина, може да се заключи, че методът според сунната за разполагането на краката в намаза е всяко разстояние, което човек намира за удобно, докато се кланя. (Меʿариф ес-сунен 2:298)

В Сунен ен-Неса’и се предава хадис, който гласи:

Абдуллах ибн Месʿуд видял човек, застанал в намаз с двата си крака заедно [т.е. докосвайки ги], и отсъдил, че това е против сунната. Той посъветвал човека, че ако е практикувал муравеха, това е щяло да бъде по-добре. (Сунен ен-Несаи 1:142)

Арабската дума муравеха обикновено означава да се стои на единия крак, а после на другия, сменяйки ги, когато човек се умори. Друго значение на муравеха обаче е да се остави малко разстояние между краката и това изглежда е по-вероятното значение на тази дума в контекста на горното предание, тъй като човекът е стоял с долепени крака. Ако вземем това последно значение на термина муравеха, хадисът би означавал, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) наредил на човека да поддържа малко разстояние между ходилата си, защото сунната не е да се съединяват напълно краката (нито да се държат прекалено раздалечени).

От горното научаваме за гъвкавостта на ханефитската школа по този въпрос. Следователно би било позволено човек да стои с разстояние между краката, което е равно или по-голямо от ширината на четири пръста.

При определяне на становището на шафиʿитите по този въпрос, по- внимателно проучване на тяхната литература показва, че най-популярното тяхно мнение е, че човек трябва да поддържа разстояние, равно на една педя, между краката си. (Нихайет ел-мухтадж 1:347) Въпреки това, в ел-Енвар, друг текст в шафиʿитския фикх, се препоръчва разстоянието да бъде само четири пръста – както е и едното мнение на ханефитите. Освен това, големията шафиʿитски учен имам Невеви заключава:

Не е желателно [мекрух] да се съединяват заедно краката; препоръчително е [мустехаб] да има известно разстояние между тях. (Шерх ел-мухеззеб 3:266)

Имаме общо три становища в шафиʿитската школа: (1) разстояние от една педя; (2) разстояние от четири пръста; и (3) такова разстояние, каквото човек смята за нужно. Първото становище е специфично за шафиʿитската школа, докато другите две са общи за шафиʿитската и ханефитската школа.

Човек вероятно е забелязал до момента, че според нито едно мнение човек не трябва да съединява ходилата си с тези на човека до него. Ако това наистина бе правилният начин според сунната за заставане в намаза, несъмнено е щял да се приеме като такъв.

Хадисът за съединяването на краката

В Сунен Ебу Давуд има хадис, който описва сподвижниците, съединили краката си едни с други, за да сформират изправени редици. Ебу-л-Касим ел-Джедели разказва:

Чух Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) да предава, че Пратеника (радийеллаху анх) се обърнал към хората и наредил: „Изправете редиците си! Кълна се в Аллах, трябва изправите редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви.“ Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) след това рече: „Видях всеки човек да съединява раменете си с тези на другия и коленете и глезените си с тези на другия.“ (Сунен Ебу Давуд 1:104)

Това е един от хадисите, представяни като доказателство от онези, които твърдят, че краката на човек трябва да са съединени с краката на съседния човек по време на групов намаз. Някои от тях са толкова взискателни в това, че ако някой, който стои до тях, се случи да прибере краката си, тези хора ще се разкрачат още повече само за да поддържат контакта със съседа си. Те непрекъснато критикуват онези, които не оставят голямо разстояние между краката си, сякъш методът според сунната е само онзи, който те твърдят.

Напразни обаче са опитите им да използват горния хадис и други подобни хадиси, за да докажат, че събирането на краката в намаза е необходимо [ваджиб]. Това е така поради няколко прости причини:

(1) Думите, които всъщност описват съединяването на краката, не са думи на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а са думи на разказвача. Следователно тази част от хадиса не е пряко твърдение от самия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ], а е описание на разказвача относно реакцията на сподвижниците след предупреждението на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). В действителност това наблюдение, добавено от разказвача, не може да се открие в повечето предания, които наблягат на изправянето на редиците. Ето защо става съвсем ясно, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е заповядал ходилата да се събират, а просто е повелил редиците да се изправят. За да изпълнят тази заповед, сподвижниците използвали този метод на съединяване на краката.

(2) Хадисът на Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само ни разказва за поведението на сподвижниците преди намаза. С други думи, видяното от него поведение на сподвижниците е било да съединят глезените, коленете и раменете си преди започването на намаза. Никъде в хадиса не се споменава, че това положение се е поддържало през целия намаз.

(3) Ако в името на доказателството приемем, че съединяването на краката се е поддържало по време на целия намаз, тогава възникват редица въпроси. Един такъв въпрос е дали краката трябва да бъдат съединени във всички пози на намаза или само по време на стоенето в изправено положение [киям]. Ако отговорът е, че е необходимо само по време на стоежа, тогава следващите въпроси са: „Какво е доказателството за това?“ и „Защо това подреждане се ограничава само до стоежа, а не се изисква в другите пози?“ Ако отговорът е, че е необходимо във всички пози на намаза, тогава въпросът е: „Как хората във всяка редица ще успеят да бъдат със съединени крака и рамене, докато са на седжде или в седнало положение?“ Ясно е, че ще е напълно невъзможно да се постигне това.

Ако контрадоказателството е, че е необходимо ходилата да са съединени само по време на киям, поради затруднението в другите пози на намаза, тогава отговорът е, че е много трудно за една редица хора да се гарантира, че такова подреждане се поддържа между тях, дори и само по време на стоежа.

(4) Въз основа на посочения по-горе хадис, ако се считаше за необходимо да се съединяват раменете и краката, тогава защо коленете се изключват от това правило? В горното предание от Сунен Ебу Давуд сподвижниците съединяват също и коленете си. Следователно би следвало съединяването на коленете също да се третира като задължително действие в целия намаз. Човек трябва да бъде предупреден обаче, че стоенето дори за кратко, докато коленете му са съединени с коленете на човека до него, може да бъде доста болезнено. Това дори е невъзможно в определени случаи, когато има значителна разлика в ръста на двамата, стоящи един до друг.

(5) Друга интерпретация на горния хадис, която предлагат някои, е, че разказвачът Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само е искал да покаже как сподвижниците се опитали да сформират изключително прави редици след повелята на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а не че те действително съединили ходилата, раменете и глезените си. Именно поради тази причина заглавието на тази глава в Сахих ел-Бухари, „Глава за съединяването на раменете и краката при сформиране на редиците“, е било класифицирано от Хафиз Ибн Хаджер като преувеличение. Той пише в своя коментар Фетх ел-бари:

Причината за избора на това специфично заглавие [от страна на имам Бухари] е, за да подчертае (мубалега) важността от изправянето на редиците и запълването на празните места. (Фетх ел-бари 2:247)

От това твърдение се заключава, че посоченото по-горе предание не трябва да се приема буквално. Имам Шевкяни, който постоянно бива посочван от онези, които предпочитат да не следват определена школа по ислямско право, също не взема буквалното значение на хадиса. Той пише в Нейл ел-евтар:

[Думите] означават: разположете частите на телата си [раменете и т.н.] на едно ниво едни с други, така че рамото на един кланящ се човек да е на нивото на рамото на човека до него. По този начин раменете, коленете и ходилата на всекиго ще бъдат в една единствена права линия. (Нейл ел-евтар 3:65)

С ясни думи той посочва, че действителната причина за съединяването на раменете и другите части на тялото, е била, за да се изправят редиците, а не защото самото съединяване е било задължително действие.

(6) Енес (радийеллаху анх) също казва в предание на Меʿмар, което Ибн Хаджер е записал във Фетх ел-бари:

Ако опитам това [съединяването на раменете и краката] с някого днес, той ще побегне надалеч като неспокойно муле. (Фетх ел-бари 1:247)

Видно е от думите на Енес (радийеллаху анх), че дори сподвижниците не продължили тази практика след смъртта на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Ако това е било постоянно действие на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) [сунна мустемирра], сподвижниците никога не биха го изоставили, камо ли да говорят за него по такъв начин.

(7) След като веднъж бе установено, че основната причина сподвижниците да съединяват краката си, е била, за да въведат съвършен ред в своите редици, лесно може да се разбере, че това съединяване на ходилата вече не е необходимо, защото в повечето джамии и места за намаз в днешно време линиите са добре маркирани върху килимите, мрамора или подовите настилки. Заставайки с петите си върху маркировката, кланящите се автоматично сформират идеално прави редици. Ето защо не е необходимо човек да бъде прекалено критичен и да спори, докато не се убеди, че краката на всички хора са съединени помежду си.

Други неща, които трябва да се вземат предвид

Заслужава да се спомене, че много от онези, които твърдят, че краката трябва да се съединяват, обикновено се разкрачват дори когато се кланят самостоятелно. Всъщност в много случаи те раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Дори ако смятат, че съединяването на краката по време на групов намаз е необходимо, това не означава, че трябва да раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Причината за това е, че ако всеки е застанал рамо до рамо до другия и е съединил краката си с него, разстоянието между двата крака ще бъде само колкото е ширината на раменете. Би било напълно невъзможно да се раздалечат повече и същевременно да се запази контакта с раменете.

Друга причина, поради която човек не трябва да раздалечава прекалено краката си по време на самостоятелен намаз, е, че посоченият хадис описва сподвижниците като съединили краката си само по време на групова молитва. Следователно този хадис не може да се използва като довод за раздалечаване на краката по време индивидуален намаз.

Заключение

Накрая можем да заключим, без страх от противоречие, че онези, които настояват да съединяват краката със съседите си в намаза, не са успели да разберат истинското значение на хадиса и затова не разполагат с никакво сериозно доказателство в подкрепа на своето мнение. Не е възможно да се следват Корана и хадисите, като се използват винаги дословни преводи, каквато е методологията на буквалистите [захириййе] и много от чиито мнения не се приемат от повечето учени. Тежките последици от следването на този тип методология са очевидни.

Без съмнение е важно хората да се приближат едни до други по време на намаз, но това обикновено се постига със съединяването на раменете (както се повелява в хадисите) и заставането с петите на маркировките. Почти невъзможно е да не се оставят никакви празнини, както някои хора настояват. Толкова трудно ли е да се разбере, че когато някой се опита да запълни празнината между своите и ходилата на съседа си, той отваря разстояние между собствените си крака?

Ето защо правилният метод според сунната е човек или да остави разстояние от около четири пръста между ходилата си, или да остави такова разстояние, чрез което да може да постигне удобна и смирена поза. По време на групов намаз всеки човек трябва да се увери, че е достатъчно близо до другия, за да докосва раменете му, и че краката му са върху маркираните линии, така че целият джемаʿат да е подреден и да е сформирал изправени редици.

Published in: on 03.02.2014 at 0:13  Коментарите са изключени за Разстоянието между краката в намаза  
Tags: