Ўаххабизмът

Ўаххабизмът е най-важната секта в исляма днес. Покойният велик учен от университета „ел-Азхар” и специалист по Основи на правото (усул) имам Мухаммед Ебу Зехра (1898–1974г.) пише в своята книга за историята на школите в исляма, озаглавена Тарих ел-мезахиб ел-ислямиййе (История на ислямските школи):

«Ўаххабитите се появили в Арабската пустиня […] и възродили школата на Ибн Теймиййе. Основателят на ўаххабизма е Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб, който умрял през 1786г. Той изучавал книгите на Ибн Теймиййе, които за него станали безценно скъпи, и той се задълбочил в тях, докато не ги извел от областта на становищата в областта на практиката. […] Ўаххабитите преувеличили  мненията на Ибн Теймиййе [и отстранили неугодните им такива] и установили принципи, които могат да бъдат обобщени така:

1. Те не се ограничили в това да гледат на богослуженията (ибадат) по същия начин, както ислямът е определил в Корана и сунната и както Ибн Теймиййе е споменал, но поискали да включат в исляма и обичаите (адат) така, че мюсюлманите да бъдат обвързани с тях. Така те обявили за харам пушенето на цигари и преувеличили това постановление до такава степен, че тяхната широка общественост считала пушача за идолопоклонник (мушрик). В резултат те заприличали на хариджитите (хаўаридж), които обявявали за вероотстъпник онзи, който извършва грях.

2. В началото на своето влияние те считали също кафето и всичко, което го наподобявало, за харам, но изглежда, че станали по-снизходителни по този въпрос с течение на времето.

3. Ўаххабитите не се ограничили само да печелят привърженици, но прибягнали и до подстрекаване към борба срещу всеки, който не бил на тяхното мнение, на основание, че те се борели с нововъведенията (бид’ат), и че нововъведенията са зло, срещу което трябва да се води борба, и че е задължително да се повелява доброто и да се забранява злото. […] Водачът на ўаххабитската мисъл в областта на войната и битките бил Мухаммед ибн Сауд, предшественикът на управляващото саудитско семейство в арабските земи. Той бил зет на шейх Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб и възприел неговия мезхеб, защитавайки го ревностно, и призовал към него със силата на оръжието. Той обявил, че прави това, за да насърчи сунната и да унищожи бид’ата. Може би тази религиозна мисия, която поела по пътя на насилието, носела със себе си бунт срещу османската власт. […] Управителят на Египет Мухаммед Али Паша ел-Албани се изправил пред ўаххабитите и се нахвърлил срещу тях със силната си армия, водейки я в няколко битки. По това време ўаххабитската военна сила била малобройна и се ограничавала до арабските племена. Рияд и неговите околности били центърът на този постоянен призив (даўа), който се превръщал в насилие всеки път, когато откриели силата, и после го разпространявали, докато не откриели яростна съпротива.

4. Всеки път, когато превземели град или село, те отивали при гробниците и ги разрушавали […] и събаряли всяка джамия, при която имало гроб […].

5. Тяхната бруталност не спирала до това, но те също отивали при гробове, които били видими, и ги унищожавали. И когато управителят на областта Хиджаз отстъпил пред тях, те унищожили всички гробове на сподвижниците и ги сринали до земята […].

6. Те се захващали за маловажни неща, които осъждали строго, въпреки че нямали нищо общо с идолопоклонничеството (ширк), нито с това, което води до него, като фотографията например. Открихме това във фетвите и посланията на учените им, въпреки че техните владетели отхвърлят напълно това тяхно изказване.

7. Те разширили смисъла на бид’а (нововъведение) до странни измерения, до такава степен, че те твърдели, че поставянето на завеси на стените на благородната Раўда [близо до гроба на Пророка в Медина] е нововъведение. Така те забранили подновяването на завесите, които били в нея, докато не станали дрипави и грозни, и ако не била светлината, която стига до всеки, който е в присъствието на Пророка (алейхисселям) или чувството, че на това място е домът на Откровението на Господаря на пратениците, нямало да ги подновят. Всъщност ние откриваме сред тях и такива, които смятат, че мюсюлманският израз „нашият господар Мухаммед” (сеййидуна Мухаммед) е недопустимо нововъведение и те показват истински екстремизъм по отношение на това и в името на своята мисия използват неприличен и яростен език, докато повечето хора не започнат да бягат от тях колкото могат по-бързо.

8. Ўаххабитите актуализирали мненията на Ибн Теймиййе и са изключително ревностни последователи и привърженици на тези идеи. Те възприели мненията на Ибн Теймиййе, които разяснихме в нашето разискване за онези, които наричат ​​себе си селефити. Те разширили смисъла на бид’а и счели за нововъведения неща, които нямат връзка с богослуженията (ибадат). […] В действителност, забелязва се, че учените на ўаххабитите смятат своите мнения за правилни и не допускат, че може би са грешни, и смятат мненията на другите за грешни и не допускат, че може би са правилни. Нещо повече, те считат, че всичко, което правят хората, освен тях самите, свързано с начина на издигането на гробовете и обикалянето около тях, е близо до ширк. [Иронично, ўаххабитите не считат за ширк окачването на снимки на своите крале, създаването на кралства и именуването на земя на името на крал.] В това отношение те са близо до хариджитите (хаўаридж), които обявявали за вероотстъпници онези, които не били на тяхното мнение, и се борели срещу тях, както вече споменахме. Това е бил относително безобиден въпрос в дните, когато те живеели в пустинята и не престъпвали границите й, но когато се смесили с други и областта Хиджаз попаднала в ръцете на семейство Сауд [чрез немюсюлмански пари и оръжия], въпросът придобил изключителна важност. Ето защо доскорошният крал Абдул-Азиз от семейство Сауд им се противопоставил и ограничил техните мнения само до тях самите и ги третирал като неподходящи за другите.» [край на цитата от книгата на имам Ебу Зехра „Тарих ел-мезахиб ел-ислямиййе”, 235-238 стр. (История на ислямските школи)]

Сред имената, с които ўаххабитите са нарекли себе си, са муўаххидун (единобожци), исляхийюн (реформатори) и селефийюн (последователи на праведните предшественици), а техните противници ги наричат хашўийя (неграмотни), муджассима (антропоморфисти) и хаўаридж (отцепници). Те наричат Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб шейху-л-ислям (шейх на исляма), въпреки че той е бил незначителна фигура в собствения си ханбелитски мезхеб, и наричат неговите потомци Ал еш-Шейх (семейството на Шейха), а брат му Сулейман ибн Абдул-Ўаххаб го е обявил за еретик в своята фетва, отпечатана под заглавието Фасл ел-хитаб мин Китаб Аллах ўе хадис ер-Расул (саллеллаху алейхи ўеселлем) ўе келям ули ел-елбаб фи мезхеб Ибн Абдул-Ўаххаб (Последната дума от Книгата на Аллах, хадисите на Пратеника (саллеллаху алейхи ўеселлем) и думите на учените относно школата на Ибн Абдул-Ўаххаб), известна също като ес-Саўаик ел-иляхиййе фи мезхеб ел-ўаххабиййе (Божествената закана към школата на ўаххабитите).

Тази книга е най-ранното печатно опровержение на сектата на ўаххабитите, състояща се от над 45 кратки глави и 120 страници, които показват фундаменталното отклонение на школата на ўаххабитите не само от общото мнение и основите на Ехлю-с-сунна ўел джемаа и от фикха на ханбелитския мезхеб, но също и от предполагаемите им имами Ибн Теймиййе и Ибн ел-Каййим по повечето или по всички въпроси. Последната точка показва нечестната постъпка на селефитите спрямо имамите, които те твърдят, че са истинската им връзка с ранните мюсюлмани (селеф).