Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Сеййидина Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е един от множеството сподвижници [сахабе], от които големите имами на правото са предали хадиси и по примера на които са сформирали правните си становища. Той е един от най-почитаните сподвижници и е известен със своето дълбоко разбиране на Свещения Коран и правото [фикх]. Много от неговите предания са в основата на редица становища в ханефитската школа. Ето защо, в опита си да дискредитират ханефитската школа, някои хора нападат този велик сподвижник на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и отправят огромна критика към него.

Тази глава е включена, за да подчертае достойнствата на този велик сподвижник в думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Надяваме се, че словата на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) ще бъдат ефективно средство за поправяне на погрешните схващания и за утвърждаването на истинския статут на този велик сподвижник.

Сподвижниците на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)

Сподвижниците на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) се считат за най-добрите и възвишени хора след самия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) и другите пророци на Аллах (мир на тях). Единодушието сред Хората на сунната [ехл ес-сунне] е, че никой след тях не може да достигне техните степени. Тяхната близост до Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) – всъщност дори само виждането му, докато са били в състояние на иман [вяра] – ги издига до степени, които е невъзможно някой друг да достигне.

Много предания са били разказани относно високия ранг на сподвижниците. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е изрекъл сериозни предупреждения срещу онези, които ги критикуват по някакъв начин. Той е казал:

Бойте се от Аллах по всеки въпрос, свързан с моите сподвижници. Не ги взимайте под прицел [за критика] след мен. Който ги обича, ги обича от любов към мен, а който ги мрази, ги мрази от омраза към мен. Който ги обиди, е обидил мен, а който обиди мен, е обидил Аллах; а който обиди Аллах, скоро Аллах ще го сграбчи. (Мишкят ел-месабих от Сунен ет-Тирмизи, 554)

В друг хадис Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) казва:

Най-добрите от моята умма са хората от моята епоха [сподвижниците сахабе], след това онези, които са след тях [последователите табиʿин], след това онези, които са след тях [последователите на последователите табʿи ет-табиʿин]. След това ще има такива хора, които ще свидетелстват там, където тяхното свидетелство няма да е необходимо; те ще бъдат лъжци и недоверени; и те ще дават обети, но никога няма да ги изпълняват. (Мишкят ел-месабих от Сахих ел-Бухари и Муслим, 553)

Той също казва:

Попитах Аллах за сблъсъците [които ще възникнат] между моите сподвижници след смъртта ми. Аллах ми низпосла: „О, Мухаммед, в Моя поглед твоите сподвижници са като звездите в небето. Някои са по-силни от други, но всички притежават светлина. Онзи, който приеме което и да е мнение от различните мнения, за които те са в разногласие, той ще се счита за напътен в Моя поглед.“ (Мишкят ел-месабих от Разин ел-Абдери, 554)

Аллах Теаля ясно изразява в Корана Своето доволство от всички сподвижници:

Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение. (9:100)

От горното става ясна възвишената степен на сподвижниците и уммата бива предупредена да не ги критикува по никакъв начин. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) повелява:

Ако попаднете на такива, които проклинат сподвижниците ми, кажете: „Проклятието на Аллах да е нас вас!“ (Мишкят ел-месабих от Сунен ет-Тирмизи, 554)

Това са били сподвижниците – групата, която Аллах Теаля е избрал за дружба [сухбе] с любимия Си Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Те изпълнили обещанията си към Аллах Теаля и предали учението и практиката на Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) на уммата и Аллах е изразил доволството Си от тях. Сред тези велики сподвижници е бил и Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Хадиси за добродетелите на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Повечето от цитираните тук предания са взети от Дурр ес-сахабе на алляме Шевкяни.

Предава се, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил много близък до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Той е можел да влиза често в дома му и също е бил негов спътник в много пътувания. Той се възползвал неимоверно от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Абдуррахман ибн Зейд разказва:

Поисках от Хузейфе (радийеллаху анх) да ме осведоми за някого, който много прилича на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) по обноски, поведение и държание, за да мога да се поуча от него. Той отговори: „Не познаваме някого, който да притежава по-голяма прилика с Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) по обноски, поведение и навици, от Ибн Умми Абд. Това е, докато той влезе в дома си, [след което ние не знаем].“ (Сахих ел- Бухари, Сунен ет-Тирмизи)

Ибн Умми Абд е прозвището на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх), тъй като Умми Абд е било името на майка му. Хузейфе (радийеллаху анх) е искал да каже, че, въпреки че не е знаел за живота на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) в дома му, социалното му поведение със сигурност е приличало на това на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Ебу Муса (радийеллаху анх) предава:

Брат ми и аз пристигнахме от Йемен и останахме [в Медина] известно време. Помислихме, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) и майка му са част от домакинството на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) заради техните [чести] посещения в дома му и неговата привързаност към тях. (Сахих ел-Бухари, Муслим)

Това показва близостта на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Следователно твърдението, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил невеж за обноските и поведението на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е напълно неоснователно. Алкаме предава:

Когато пристигнах в Сирия [Шам], откланях два ракята и след това се помолих: „О, Аллах, помогни ми с благочестив събеседник!“ Срещнах група хора и седнах при тях. Един от тях дойде и седна до мен. Попитах го кой е, а той отвърна, че е Ебу-д-Дерда. Казах му, че се бях помолил на Аллах да ме дари с благочестив събеседник и [изглежда] че Той е изпълнил тази молба. Той ме попита от къде идвам, а аз му казах, че съм от Куфа. При това той отбеляза: „Не е ли сред вас Ибн Умми Абд, пазителят на чехлите и възглавницата на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и отговорника за водата за абдеста му? Сред вас е и онзи, когото Аллах е предпазил от Шейтана, както е било низпослано върху езика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем); сред вас е и пазителят на тайните на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) – онези, за които никой няма никакво знание, освен него.“ (ел-Мустедрак)

По-късно Алкаме е бил признат за един от най-големите ученици и наследници на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Знанието на Корана

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е притежавал дълбоко прозрение за смисъла на Корана, начина му четене и причините за низпославане на неговите айети. Самият той казва:

Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, няма низпослана сура от Книгата на Аллах, за която аз да не знам най-добре къде е била низпослана! Няма низпослан айет от Книгата на Аллах, за който аз да не знам най-добре причините за низпославането му! Ако науча, че някой притежава повече знание от мен за Книгата на Аллах и е на разстояние, което може да се достигне с камила, щях да я яхна [за да го посетя]. (Сахих ел-Бухари, Муслим)

Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) предава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Който иска да получи удовлетворение от четенето на Корана, сякаш е бил низпослан току-що, трябва да го чете според четенето на Ибн Месʿуд.

Умер (радийеллаху анх) после казва:

Отидох да му съобщя тази радостната вест, но открих, че Ебу Бекр (радийеллаху анх) го бе достигнал преди мен и му беше предал радостната вест. Никога не можах да надмина Ебу Бекр (радийеллаху анх) в някое добро дело; той винаги ме превъзхождаше. (Муснед Ебу Яʿля, Ахмед, Беззар)

По друг повод Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) казва относно Ибн Месʿуд (радийеллаху анх):

Малък човек, преливащ от [знание за] право [фикх]. (Муʿджем ет-Таберани)

Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) е известен със своята съвестност по въпросите на религията. Ето защо неговите изказвания относно Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) са достатъчно доказателство, че Ибн Месуд (радийеллаху анх) е заемал много високо положение в науката за правото. Али (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Ако трябваше да назнача някого за водач, без да се посъветвам [с някого], щях да назнача Ибн Умми Абд. (ел-Мустедрак)

За да има Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) толкова голямо доверие в човек и за да го назначи да управлява делата на мюсюлманите, определено показва, че човекът е трябвало да бъде с възвишен характер, със знания и проницателност в религията. За него Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) също казва:

За моята умма съм удовлетворен с онова, с което е удовлетворен Ибн Умми Абд. (ел-Мустедрак)

Предава се също, че веднъж Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) наредил на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) да изнесе проповед. Той се изправил и казал: „О, хора, Аллах, Всеславния и Великия, е нашият Господар, Ислямът е нашата религия [дин], Коранът е нашият водител [имам], Домът на Аллах [Кяʿбе] е посоката ни за намаз [кибле], а това е Пратеника [на Аллах ], изпратен при нас [посочвайки Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)].“ После завършил: „Удовлетворени сме с онова, с което Аллах и Неговият Пратеник са удовлетворени за нас.“ Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) отбелязал: „Ибн Умми Абд каза истината и аз съм удовлетворен с онова, с което Аллах е удовлетворен за мен, за моята умма и за Ибн Умми Абд. (Муʿджем ет-Таберани)

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил известен с това, че изнасял кратки, но много съдържателни проповеди. Бил е известен също със своята благочестивост сред сподвижниците. Той разказва:

Когато бе низпослан айетът: „За онези, които вярват и вършат праведни дела, няма прегрешение в онова, което са вкусили [преди възбраната], ако са се бояли и вярвали, и вършели праведни дела, после са се бояли и вярвали, после са се бояли и благодетелствали. Аллах обича благодетелните.“ (Коран 5:93), Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) ми рече: „Ти си от тях.“ (Сахих Муслим, Сунен ет-Тирмизи)

Али ибн Ебу Талиб (радийеллаху анх) предава:

Веднъж Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) нареди на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) да се качи на едно дърво и да му донесе нещо [пръчица за почистване на зъби]. Някои от сподвижниците на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) забелязаха неговите прасци, докато той се катереше и започнаха да се смеят на тяхната мършавост. Тогава Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) рече: „На какво се смеете? Единият крак на Абдуллах ще бъде по-тежък върху Везната [в Съдния ден], отколкото планината Ухуд.“ (Муснед Ахмед, Ебу Яʿля, Муʿджем ет-Таберани)

Амр ибн eл-Ас (радийеллаху анх) предава:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) почина в състояние, в което той обичаше Абдуллах ибн Месʿуд и Аммар ибн Ясир (радийеллаху анхум). (Муʿджем ет-Таберани)

Други хадиси за Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Хузейфе (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Каквото Абдуллах ибн Месʿуд ви предаде, приемете го. (Сунен ет-Тирмизи)

Това доказва, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) се счита (както и всички сподвижници) за компетентен и надежден разказвач на хадиси. Предава се, че, когато Муаз ибн Джебел (радийеллаху анх) бил на смъртно легло, посъветвал:

Взимайте знание от четирима: Увеймир Ебу-д-Дерда, Селман Персиеца, Абдуллах ибн Месʿуд и Абдуллах ибн Селям, който някога бе юдеин, но после прие Исляма. (Сунен ет-Тирмизи)

Хузейфе (радийеллаху анх) предава също:

Попитахме Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем): „О, Пратенико на Аллах, само ако можеше да назначиш халиф.“ Той отговори: „Ако аз назнача халиф над вас и не му се подчините, тогава ще бъдете наказани, но каквото Хузейфе ви предаде, приемете го, и както Абдуллах ибн Месʿуд ви учи да четете, четете по този начин.“ (Сунен ет-Тирмизи)

Предава се, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) също е казал:

Учете от четирима души: Абдуллах ибн Месʿуд, Салим – роба на Ебу Хузейфе, Убей ибн Кяʿб и Муаз ибн Джебел. (Сахих ел-Бухари, Сунен ет-Тирмизи)

Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че споменаването на нечие име пред имената на други (както е в случая с горното предание, където името на Ибн Месʿуд е споменато първо) показва превъзходството на този човек. Следователно степента на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) в познаването на Корана също може да се прецени от горния хадис. В тази връзка, по-горе вече бе споменато преданието от Умер (радийеллаху анх), в което Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) казва, че всеки, който иска да чете Корана, сякаш е бил току-що низпослан, трябва да го чете според четенето на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Други изказвания

Имам Шаʿби казва:

Нито един сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), който е влязъл в Куфа, не е имал по-полезно знание [за хората] и не е бил по-голям правовед от Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Алляме Зехеби, описвайки големия сподвижник, пише:

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх), ученият водител [ел-имам ер-раббани], Ебу Абдуррахман Абдуллах ибн Умми Абд ел-Хузели; сподвижник и личен прислужник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем); един от първите приели Исляма; един от участвалите в битката при Бедр; един от вещите правоведи и преподаватели на Корана; един от онези, които се стремели да предават [думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] много точно; изключително съвестен в [своите] предания; човек, който смъмрял учениците си за тяхната небрежност при записване на точните думи [на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)]… [Поради изключителна предпазливост] той предавал много малко… Неговите ученици не давали преимущество на друг сподвижник над него… Със сигурност той е бил сред водещите сподвижници, носителите на свещеното знание, както и образци на водачеството. (Тезкират ел-хуффаз 1:13-16)

Заключение

Горното е само част от онова, което е предадено относно превъзходството и добродетелите на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх). Няма съмнение, че всеки сподвижник заслужава висока оценка, особено онези, които са похвалени от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Както научихме, Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил един от избраните сподвижници, известен и похвален за своята наука и дълбоко вникване в религията.

Критикуването на който и да близък на Аллах Теаля човек означава да се навлече гневът на Аллах (Аллах да ни пази от това!). В хадис кудси Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) предава, че Аллах Теаля е казал: „Който таи вражда към Мой приятел [вели], Аз му обявявам война.“ (Сахих ел-Бухари) Ето защо да се омаловажава по някакъв начин степента на сподвижник, особено такъв, който е притежавал толкова много добродетели, се счита за много сериозно престъпление. Сподвижниците са сред онези, от които Аллах Теаля е изразил Своето доволство:

Най-предните, първите от преселниците и помощниците, и онези, които ги следват с добрина… Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение. (Коран 9:100)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имам Аʿзам Ебу Ханифе и хадисите

80 г. по Хиджра е била свидетел на раждането на една велика личност – личност, която заангажирала себе си с изучаване на религиозните науки при големите учени от времето си; личност, която продължила да подрежда и систематизира това знание, особено в областта на правото [фикх], за благото на уммата на Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем). Тази личност била Ебу Ханифе Нуʿман ибн Сабит от Куфа. Интелигентността, мъдростта, разсъдливостта, благочестието, отдадеността, щедростта и доброто поведение, което той показал, го сторили неповторим за времето си. Той постигнал много високо ниво в различни области на свещеното знание [ʿилм] и му било дадено званието ел-Имам ел-Аʿзам, или „Най-великия имам“.

Тъй като тази книга има връзка по-специално с ханефитската школа по фикх, подобаващо е тази глава за основателя на ханефитската школа да следва главата за таклид. Тук разказваме за живота на тази велика личност, която е известна в целия свят заради своите заслуги към Исляма и която е приета с единодушието на учените на тази умма като надежден тълкувател на свещените текстове. Неговата школа по фикх [мезхеб] продължава да бъде приемана и следвана от мнозинството от хората на сунната и множеството [ехл ес-сунна ве-л-джемаʿа] до ден днешен.

За съжаление има хора, които си позволяват да отправят възражения срещу Имама и да го клеветят. Те се опитват да снижат ранга му и да го покажат като слаб в областта на хадисите. Въпреки това, всеки, който изучава обективно страниците от историята, със сигурност ще бъде впечатлен от неговите знания в различните области на ислямската наука, особено проницателността му по отношение на хадисите, познаването на които е задължително за всеки правовед, камо ли за някого, считан за ел-Имам ел-Аʿзам.

Цялостна биография на Великия имам е извън обхвата на този труд, така че тази глава ще се съсредоточи основно върху няколко аспекта от живота му: неговото място като последовател на сподвижниците [табиʿи], като най-знаещия човек на времето си и като разказвач и експерт по хадиси [хафиз]. Само изказванията на учените по хадис [мухаддиси], на видни правоведи [факихи], на тълкуватели на Корана [муфессири] и на други религиозни експерти ще бъдат представени в това отношение. Аллах Теаля да позволи да бъде представен достоверен образ на истинското място на Имама и на знанията му в областта на свещените науки и особено в областта на хадисите.

Имам Ебу Ханифе: последовател [табиʿи]

Според мнозинството от хадисолозите, табиʿи, или „последовател“, е някой, който се е срещнал със сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) или просто го е видял, бидейки в състояние на вяра [иман]. Не е необходимо да е оставал в компанията му или да е предавал от него. Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че това определение е най-предпочитаното. (Иʿля ес-сунен 19:306) Алляме Ираки, Ибн ес-Салях, Невеви и Хаким също приемат това определение.

Съгласно това широко прието мнение, имам Ебу Ханифе се счита за табиʿи и това се потвърждава от много биографи и историци. Тази негова позиция е забележителна, тъй като същото не може да се каже и за другите велики имами, като Шафиʿи, Малик и Ахмед ибн Ханбел (Аллах да е доволен от всички тях).

Алляме Зехеби пише в Тезкират ел-хуффаз, че Ебу Ханифе се родил през 80 г. по Хиджра. Той видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх) повече от веднъж (всеки път, когато Енес отивал в Куфа). Хафиз Абдулгани ел-Макдиси казва:

Ебу Ханифе видял Енес (радийеллаху анх). (Тезкират ер-рашид 427)

Ибн Хаджер ел-Мекки пише:

Вярно е, както посочва и Зехеби, че, когато бил млад, Ебу Ханифе видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх). (ел-Хайрат ел-хисан)

Хатиб ел-Багдади потвърждава в Тарих ел-Багдад:

Ебу Ханифе видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх). (Тезкират ер-рашид 281)

Хамза ес-Сехеми казва:

Чух Даракутни да казва: „Ебу Ханифе не е срещнал друг сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), освен Енес ибн Малик (радийеллаху анх).“ (Тебйид ес-сахифе 502)

Следователно, както потвърждават много учени, имам Ебу Ханифе несъмнено е бил табиʿи.

Имам Ебу Ханифе е предавал от сподвижниците

Имам Абдулкадир ел-Мисри казва:

Сподвижниците, от които Ебу Ханифе е предал [хадиси], са Абдуллах ибн Унейс, Абдуллах ибн Джез’е ез-Зебиди, Енес ибн Малик, Джабир ибн Абдуллах, Маʿкил ибн Ясар, Василе ибн ел-Ескаʿ и Аише бинт ел-Еджрад. (ел-Феваид ел-бехиййе 42)

Абдуллах ибн Джаʿфер ер-Рази предава, че Ебу Юсуф е казал:

Чух Ебу Ханифе да ни казва: „Извърших хадж с баща си през 93 г. по Хиджра, когато бях на 16 години. Имаше  учител [шейх] с много хора около себе си и аз попитах баща ми кой е той. Каза ми, че той е сподвижник на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), познат като Абдуллах ибн ел-Харис ибн Джез’е. „Какво притежава той [че хората се събират около него],“ попитах аз баща си. Той ми отговори: „Хадиси, които е чул от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).“ Тогава аз поисках от баща ми да ме отведе по-близо, за да мога да [го] слушам. Той ме поведе през множеството, докато отидох достатъчно близо, за да слушат. Чух го да предава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Който се сдобие с разбиране на религията на Аллах, Аллах му е достатъчен за грижите му и Той му дава препитание оттам, откъдето не очаква.“

Големият маликитски учен Ебу Умер ибн Абдулберр предава същата случка. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:273) Алляме Хваризми казва:

Сред достойнствата и добродетелите, които не са споделени от никого след Ебу Ханифе, е, че той е предавал [пряко] от сподвижниците на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Учените са единодушни относно този факт, въпреки че има разногласие по отношение на точния брой сподвижници. (Джамиʿ ел-месанид 1:22)

От горните твърдения става ясно, че имам Ебу Ханифе не само е видял някои от сподвижниците, но е и предавал от тях.

Имам Ебу Ханифе: най-ученият човек за времето си

Хафиз ес-Семʿани пише:

Имам Ебу Ханифе се отдал на придобиването на знание и положил усилия, докато не постигнал онова, което другите не успели. Веднъж той посетил Менсур [аббасидския халиф] и открил Иса ибн Муса с него. Иса казал на Менсур: „Днес това е ученият на света.“ (ел-Енсаб 247)

Mекки ибн Ибрахим веднъж се сетил за имам Ебу Ханифе и казал:

Той е бил най-големият учен за времето си. (Иʿля ес-сунен 18:308)

Мекки ибн Ибрахим е бил шейхът на имам Бухари, чрез когото имам Бухари е разказал повечето от преданията си, чиито вериги достигат до Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) само чрез трима разказвачи [сулясийят]. Абдуллах ибн ел-Мубарак казва :

Влязох в Куфа и попитах учените кой е най-ученият човек в града? Те ми казаха, че това е Ебу Ханифе. После ги попитах кой е най-благочестив и най-зает с придобиване на знание. Отново ми казаха, че това е Ебу Ханифе. За всяко добро качество, за което ги питах, те отговаряха: „Не познаваме никого, на когото може да се припише това качество, освен на Ебу Ханифе. (ел-Мизан 58)

Мухаммед ибн ел-Бишр казва:

Посещавах Ебу Ханифе и Суфян ес-Севри. Когато посещавах Суфян, той ме питаше от къде идвам. Казвах, че от Ебу Ханифе, а той отбелязваше: „Идваш от най-великия правовед на света.“

Ебу Вехб Мухаммед ибн Музахин казва:

Чух Абдуллах ибн ел-Мубарак да казва: „Най-великият правовед е Ебу Ханифе. Не съм виждал някого като него в областта на правото.“

Имам Шафиʿи предава, че имам Малик бил попитан дали се е срещал с Ебу Ханифе. Отговорът му бил:

Да, виждал съм човек, който, ако каже, че може превърне този стълб в злато, ще може да приведе доказателства за това. (Тебйид ес-сахифе 16)

Самият имам Шафиʿи веднъж казал:

Хората са зависими от Ебу Ханифе в областта на правото. (Техзиб ет-техзиб 10:450)

Алляме Шаʿрани пише:

Имам Шафиʿи посетил гроба на Ебу Ханифе във времето за сутрешния намаз [феджр]. Той кланял намаза, без да прочете кунут [специална дуа, която шафиʿитите четат в сутрешния намаз] и отбелязал: „Как бих могъл да прочета кунут в присъствието на този имам, когато мнението му е било да не се чете.“ (ел-Мизан)

Мнението на имам Ебу Ханифе е да се чете кунут в сутрешния намаз в продължение на четиридесет дни само по време на бедствия.

Когато вестта за смъртта на Ебу Ханифе достигнала Шуʿбе, той възкликнал: „На Аллах принадлежим и при Него ще се завърнем [инна лилляхи ве инна илейхи раджун].“ После казал:

Светлината на свещеното знание бе угасена в Куфа. Никога няма да открият отново друг като него. (ел-Хайрат ел-хисан 71)

Имам Зехеби пише:

Логиката, споровете и придобиването на мъдрост от предците не са били, кълна се в Аллах, областите на учене, преследвани от сподвижниците и последователите [табиʿин], имамите Евзаʿи, Севри, Малик и Ебу Ханифе. Техните полета на наука са били Коранът и хадисите. (Тезкират ел-хуффаз 192)

Това показва, че онова, което отличавало имам Ебу Ханифе, били науките за Корана и хадисите, а не само другите предмети.

Имам Ебу Ханифе: експерт в хадисите [хафиз]

Големият хадисолог Абдуллах ибн ел-Мубарак казва:

Ако Аллах не бе ме облагодетелствал чрез Ебу Ханифе и Суфян ес-Севри, щях да съм като всеки обикновен човек. (Тебйид ес-сахифе 1617)

Предава се, че Ибн Маʿин е казал:

Никога не бих поставил някого над Векиʿ. Той издавал фетвите си съгласно мнението на Ебу Ханифе и наизустил всички хадиси от него. Той е чул много хадиси от Ебу Ханифе. (Иʿля ес-сунен 19:315)

Горните две твърдения показват, че имам Ебу Ханифе е предал много хадиси, а не само няколко, както някои казват. Мухаммед ибн Семаʿа казва:

Имама е споменал повече от седемдесет хиляди хадиса в книгите си и е подбрал Асар от четиридесет хиляди хадиса.

Големият хадисолог Зафер Усмани, след като цитира това твърдение, пише, че за правотата на това свидетелства онова, което учениците му са предали от него. Например имам Мухаммед предава от него в своите шест книги, известни като Захир ер-ривайе, и в другите книги, известни като ен-Невадир; Ебу Юсуф в своите Амали и Китаб ел-харадж; Абдуллах ибн ел-Мубарак в своите книги; както и Векиʿ и други ученици в своите книги.

Тези постановления [меса’ил] са толкова многобройни, че броят им е неизброим, а пределите им – недостижими. Ако тези постановления, които са или ясно, или по подразбиране в съответствие с мерфуʿ [достигащи до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] или мевкуф [достигащи до сподвижниците] предания, бъдат събрани, те със сигурност ще достигнат това голямо число [т.е. четиридесет хиляди]. Това е без да се вземат предвид постановленията, които Имама е направил чрез собствени заключения [иджтихад].

Алляме Зафер Усмани посочва още, че всички тези постановления [месаил] всъщност са хадиси, които Имама е разказал под формата на правни постановления, а не като „официални хадиси“. Фактически невъзможно е неговият иджтихад да е в съответствие с толкова голям брой хадиси, ако не е имал никакви знания за тях.

Алляме Зафер изтъква също, че има много хадиси, които имам Ебу Ханифе официално е предал чрез свои вериги. Това са онези предания, които хадисолозите са събрали, като неговия сборник Месанид, както и онези, които учениците му са предали от него, като имам Мухаммед в своите Китаб ел-асар, Муватта, Худжадж и други трудове; Ебу Юсуф, Ибн ел-Мубарак, Хасан ибн Зияд в своите произведения; Векиʿ ибн ел-Джеррах в Муснед; Ибн Ебу Шейбе и Абдурраззак в своите Мусаннеф; Хаким в Мустедрак други свои трудове; Ибн Хиббан в Сахих, Сикат и други свои книги; Бейхеки в Сунен и други свои произведения; Таберани в своите три Муʿджем; Даракутни в творбите си; и други хадисолози в своите сборници. Ако всички тези предания бъдат събрани заедно, те ще образуват много голям брой хадиси. [виж: Иʿля ес-сунен 18:316]

Имам Ебу Ханифе: познавач и критик на хадисите

Алляме Зехеби пише във въведението към своята Тезкират ел-хуффаз:

Това е преглед на онези личности, които съм оценил като надеждни и притежатели на пророческото знание [ел-ʿилм ен-небеви], както и на онези, чиято преценка на достоверността или слабостта [на предания] и надеждността или слабостта [на разказвачи] може да се взема предвид. (1:2)

Алляме Зехеби включва и имам Ебу Ханифе сред тях, което показва ясно, че той е бил притежател на пророческото знание, знаел е много предания и е бил считан за авторитет в областта на хадисите.

Сувейд ибн Сад предава, че Суфян ибн Уйейне е казал:

Първият човек, който ме поощри да предавам хадиси, бе Ебу Ханифе. Когато пристигнах в Куфа, той обяви, че този човек знае най-големия брой предания от Амр ибн Динар. [Чувайки това] хората започнаха да се събират около мен и аз започнах да им разказвам. (Иʿля ес-сунен 19:315)

В друго предание Суфян ибн Уйейне казва:

Първият човек, който ме направи хадисолог, бе Ебу Ханифе. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:30)

Имам Ебу Юсуф казва:

Никога не намерих някого с по-голямо прозрение за тълкуването на хадисите от Ебу Ханифе. (Джамиʿ ел-ʿилм 1:29)

Изказването на Ебу Юсуф може да бъде разбрано по-добре със следното предание на Мулля Али ел-Кари:

Имам Eбу Ханифe [веднъж] бил заедно с Аʿмеш, който го попитал за нещо. Имам Ебу Ханифе отговорил: „Моето мнение по този въпрос е такова и такова.“ След като чул това, Аʿмеш попитал как е достигнал до това [становище]. Имам Ебу Ханифе казал: „Ти ни предаде от Ебу Салих, който е предал от Ебу Хурайра; ти ни предаде и от Ебу Ваил, който е предал от Абдуллах; ти ни предаде и от Ебу Иляс, който е предал от Ебу Месуд ел-Енсари, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал това и това. Ти ни предаде същото и от Ебу Миджлез, който го е предал от Хузейфе, той – от Ебу-з-Зубейр, а той – от Джабир и Язид ер-Раккаши, а те – от Енес (радийеллаху анх).

Аʿмеш възкликнал: „Достатъчно, достатъчно! Онова, което ми отне сто дни, за да го разкажа, ти го повтори само в един пример. Не знаех, че практиката ти се основава на тези хадиси.“ После извикал: „О, група правоведи, вие сте лекарите, а ние сме просто аптекарите; а ти [обръщайки се към Ебу Ханифе] си и двете.“ (Менакиб ел-Имам 484)

Имам Ебу Юсуф също казва:

Никога не се противопоставях на Ебу Ханифе по някой въпрос, а се връщах и размишлявах над него и откривах, че мнението му бе по-добро от моето и по полезно за отвъдното. Понякога аз се хващах за определен хадис, но той доказваше, че имаше по-добра представа относно достоверността му. Имаше пъти, когато силно защитаваше определено мнение, и аз посещавах учените на Куфа, за да видя дали мога да открия някакви [други] хадиси в подкрепа на мнението му. Понякога се връщах с два или три хадиса, а той отбелязваше относно някой от тях: „Този не е силен“, или относно друг: „Този човек не е мерфуʿ“. Възкликвах с изумление: „Как казваш това, когато те подкрепят мнението ти?“, а той отговаряше: „Аз съм проницателен за знанието на Куфа.“ (ел-Хайрат ел-хисан 69)

Яхя ел-Химмани казва:

Чух Ебу Ханифе да казва: „Не съм виждал по-голям лъжец от Джабир ел-Джуфи и никой по-достоен от Ата.“ (Техзиб ет-техзиб 2:48; Китаб ел-ʿилял ли-т-Тирмизи 13:309)

Ебу Саид ес-Санʿани попитал Ебу Ханифе какво е мнението му относно предаването от Суфян ес-Севри. Той казал:

Записвайте хадисите му, защото е надежден [сика], освен преданията му от Ебу Исхак от Харис; и избягвайте преданията му от Джабир ел-Джуфи. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:30)

Предадено е също, че имам Ебу Ханифе е казал относно Зейд ибн Аяш, че „той е неизвестен“ [меджхул] (Техзиб ет-техзиб 3:424) Също така Великия имам не само е знаел името на Амр ибн Динар, но е знаел и прозвището му [кунйе]. Ибн eл-Мехди казва:

Никога не съм виждал някого с по-голямо знание за сунната от Ебу Ханифе. Узнахме прозвището на Амр ибн Динар само чрез него.

От тези изказвания на имам Ебу Ханифе относно статута на различни разказвачи става ясно, че за тях е отсъдено само от експерт в проучванията и критиката на разказвачи и хадиси.

Големият историк и социолог на мюсюлманския свят Ибн Халдун пише убедително за статута на правоведите в областта на хадисите. Той казва:

Някои хора със склонност към негодуванието с омраза твърдят, че има правоведи, които знаят само няколко хадиса, и че това е причината да има толкова малко хадиси [разказани] от тях. Това не може да е възможно, особено в случая с големите имами, защото ислямското право [Шериʿа] може да бъде извлечено само от Корана и сунната. Ако някой притежава само повърхностно знание в тази област, за него ще бъде необходимо да се заеме с изучаването му, защото само тогава той ще може да усвои религията [нейните постановления] от правилния източник, т.е. от онзи, който е бил определен да я разпространява [т.е. от Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем)]. (Мукаддиме Ибн Халдун 371)

Това доказва, че е невъзможно някой, когото мнозинство от уммата е приела като компетентен правовед, да притежава само повърхностно знание за хадисите. Доверието към школата на имам Ебу Ханифе от Хората на сунната през по-голямата част от ислямската история, както и високото уважение, с което се вземат мненията му относно приемането или отхвърлянето на хадисите и техните разказвачи, всичко това установява неговото величие в областта на хадисите.

Заключение

От горната дискусия станаха ясни няколко неща. Научихме, че не е възможно някой да бъде правовед, без да познава добре сунната. Имам Ебу Ханифе е бил вникнал дълбоко в науката за хадисите и е бил определен като авторитет в тази област. Алляме Зехеби го е наредил сред експертите в хадисите [хуффаз] в своята книга Тезкират ел-хуффаз и много са го посочили като най-големия учен за времето си.

Много правоведи са предавали хадиси под формата на „религиозно постановление“, което означава, че те са имали по-малко „официални предания“. Това обаче не може да се използва като основание за критика, тъй като задачата на правоведа е да проучи хадисите и да извлече постановления от тях, както научихме от разговора между Имама и големия хадисолог Аʿмеш. Затова е неправилно да се критикува който и да е велик правовед, на основание, че не е знаел хадиси, особено пък някого от величината на имам Ебу Ханифе.

Завършваме настоящата глава, споменавайки някои от значимите аспекти на събранията на имам Ебу Ханифе и как неговата правна школа е била систематизирана:

Хатиб ел-Багдади предава чрез своя верига, че Ибн Кераме е казал: „Бяхме в присъствието на Векиʿ ибн ел-Джеррах, когато някой отбеляза, че Ебу Ханифе е сгрешил. Векиʿ рече: „Как може Ебу Ханифе да е сгрешил, когато е имал в компанията си хора като Ебу Юсуф, Зуфер и Мухаммед с тяхната сила в аналогията [кияс] и умозаключението [иджтихад]; хора като Яхя ибн Зекерийя ибн Ебу За’иде, Хафс ибн Гияс, Хиббан и Мендел – синове на Али, с тяхното наизустяване и разбиране на хадиси; Касим ибн Маʿн с неговото разбиране на арабския език; Давуд ибн Нусайр ет-Та’и и Фудайл ибн Ияд с тяхното въздържание [зухд] и благочестие [вера]? Как може някой, който има такива хора за сподвижници, да допусне грешка? Дори ако е щял да допусне някаква, те със сигурност са щели да го насочат към истината. (Тарих ел-Багдад 14:247)

Имам Тахави предава от Есед ибн ел-Фурат, че е казал:

Сподвижниците на Ебу Ханифе, които събирали и записвали трудовете [на неговата школа] били четиридесет. В предните редици били Ебу Юсуф, Зуфер, Давуд ет-Та’и, Есед ибн Амр, Юсуф ибн Халид ес-Семти, Яхя ибн Ебу Зекерийя ибн Ебу За’иде, който бил техен писар в продължение на тридесет години…

След като цитира горните две изказвания, големият хадисолог Зафер Ахмед Усмани коментира:

Който има експерти по хадис [хуффаз] от такава величина за свои главни ученици, пред които хадисолозите са свели глава в знак на признание на тяхното наизустяване [на хадиси] и обширните им знания, тогава как може да е възможно такъв човек да е предал само няколко хадиса? (Иʿля ес-сунен 19:331)

Аллах Теаля да премахне булата на невежеството и измамата, които изопачават и скриват истината, и нека Той да я разкрие в нейния истински вид и да ни даде възможността да я следваме, амин.

Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

Главната цел на тази книга е да обсъди по-задълбочено онези аспекти от намаза на мюсюлманина, които са обект на разногласия в четирите мезхеба, или „школи по ислямско право“, отделяйки специално внимание на ханефитското становище по всеки въпрос. Въпреки това, тъй като дори и концепцията за таклида, или „следването на школа в ислямското право [фикх]“, е непозната за много мюсюлмани, още в самото начало е необходимо разискване по този въпрос .

В тази връзка таклидът ще бъде обсъден в рамките на следните три подзаглавия в тази глава: (1) Какво е таклид?; (2) Таклид: следване на имам в шериатските въпроси; (3) Следването на един имам във всеки правен въпрос. Надяваме се, че това ще премахне всяко объркване по отношение на въпроса за таклида и ще помогне на онези, които търсят изясняване на темата.

1. Какво е таклид?

Определение за таклид

Буквално: таклид е отглаголно съществително, произлизащо от арабския корен к-л-д, който означава поставям, препасвам или украсявам с огърлица.

Като термин: приемането на чуждо твърдение, без да се изискват доказателства, като се вярва, че твърдението се гради на факти и доказателства.

Таклидът по принцип

Способността за таклид е вродена у нас. Ако се бяхме въздържали от таклида към нашите родители и учители, днес щяхме да сме лишени дори от най-простите и основни нужди на човечеството. По природа човек е надарен със способността да подражава и следва другите. Ако това не беше така, нямаше да сме способни да научим майчиния си език. Ако бяхме отказали да приемем безпрекословно (без да искаме доказателства) всяка заповед, всеки знак и призив на учителите ни, щяхме да сме в неведение дори за азбуките на езиците, които говорим, а да не споменаваме изучаването и писането на книги на тези езици. Целият ни живот, всеки аспект от него: яденето, пиенето, обличането на дрехи, ходенето и т.н., е свързан точно с концепцията за таклида. Нашето интелектуално и културно развитие е резултат от таклида на нашите родители, учители и други.

Ако техническата терминология на всеки клон от знанието не се придобие въз основа на таклид (т.е. без да се поставя под въпрос достоверността на тази терминология), тогава овладяване на такова знание не би могло да се постигне. Ако значенията на думите и техните идиоматични употреби не се придобият чрез таклида на езиковедите и нормите на нашия език, нямаше да бъдем компетентни в нито един език.

Понякога човек научава за вредния ефект на отровата и за лечебния ефект на лекарствата чрез таклид. По време на война, ако една армия не приема безпрекословно всяка заповед на своя главнокомандващ, не може да бъде постигната победа. Ако различните представителства на правителството не се подчиняват на законите, обнародвани от законодателите, тогава в тази страна не може да бъде поддържан ред. С една дума, напредъкът и усъвършенстването на нашия физически, духовен, интелектуален, академичен, морален и социален живот е здраво вкоренен в таклида – приемането и подчиняването на професионален авторитет.

Необходимостта от таклид

Има два вида вуджуб [задължителния характер на нещо] в правото: вуджуб би-з-зат и вуджуб би-л-гайр.

Вуджуб би-з-зат означава „задължително само по себе си“ –  с други думи, дела, заповядани или забранени от Ислямския Закон поради нещо в тяхната вътрешна природа, като например повелята за намаза и забраната на многобожието.

Вуджуб би-л-гайр означава „задължително поради външен фактор“ – с други думи, дела, които не са задължителни или забранени сами по себе си, но представляват основа за други дела, които са повелени или забранени в Корана и хадисите; или нека кажем, че това са такива дела, които придобиват задължителния характер на делата, за които са основа.

Пример за това е записването на Свещения Коран и хадисите. Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Ние сме общност, която нито пише, нито изчислява.“ (Сахих ел-Бухари, Муслим) Този хадис косвено (тъй като е изречен по отношение на наблюдаването на луната) отрича записването на Корана и хадисите. Въпреки това, било е сметнато за необходимо да се запишат Корана и хадисите, за да се запази автентичността им и да се направят по-широко достъпни. Ето защо такова записване не се счита, че е в противоречие с горния хадис, и никой не поставя под въпрос необходимостта от него, нито пък някой изисква доказателство за това.

Запазването на Корана и хадисите е дело, което е категорично заповядано (вуджуб би-з-зат) и подчертано от Шериата. Опитът ни показва, че такова запазване обикновено не е възможно, без записване на Корана и хадисите в писмена форма. Именно поради тази причина, записването на Корана и хадисите също е определено като ваджиб. Единодушието на цялата умма [мюсюлманската общност] по отношение на записването на Корана и хадисите в писмен вид се съобщава през вековете с непрекъсната верига на предаване. По този начин необходимостта от това записване се определя като вуджуб би-л-гайр. Точно по същия начин таклидът, или „следването на някого по шериатските въпроси“, също е определен като крайно необходим, или ваджиб, попадайки в класификациите на вуджуб би-л-гайр. Ние намираме достатъчно доказателства за необходимостта от таклида в светлината на горното обяснение.

Таклидът е особено важен в днешната епоха, в която огромното мнозинство от мюсюлманите са невежи по отношение на основни ислямски науки. Ето защо, без таклид следването на ясните и категорични повели на Шериата ще бъде практически невъзможно. За онези, които не са придобили дори основни знания за източниците на Шериата и методите за извличане на постановления [иджтихад] от свещените текстове, таклидът става крайно необходим и задължителен.

Доказателства от хадисите

Есвед ибн Йезид разказва:

Муаз дойде при нас в Йемен като учител (или като водач). Попитахме го за човек, който е починал, оставяйки [като свои наследници] дъщеря и сестра. Той постанови половината от имота да бъде за дъщерята, а другата половина за сестрата. (Сахих ел-Бухари 2:297)

Това е било по времето на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). От този хадис се установяват редица неща:

(1) Таклид се е практикувал по времето на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Питащият (в хадиса) не изисква доказателство или основа за постановлението. Той приема решението, позовавайки се на честността, богобоязънта и праведността на Муаз (радийеллаху анх). Това е типичен пример за таклид на практика.

(2) Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не критикува хората от своето време, които следват Муаз (радийеллаху анх), нито пък Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) има възражения по въпроса.

(3) Този хадис представя доказателство за валидността на таклид шахси, или „следването на определен човек по делата на ислямското право“. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) назначава Муаз (радийеллаху анх), за да предостави религиозно обучение на народа на Йемен. Очевидно е, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е дал на йеменския народ право и разрешение да се позовават на Муаз (радийеллаху анх) във всички дела на религията. Допустимостта и валидността на таклида става видна от това, особено поради разпространението му в славното време на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Злото в изоставянето на таклида

Известно е, че много, ако не и по-голямата част от хората в тази епоха, не живеят по примера на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). В резултат на това те биват управлявани от егоизъм, нечисти подбуди, похот, неискреност, немирство, спорове, анархия и противопоставяне на единодушието на праведните учени. Това неизбежно води до подчиняване на религията на човешките желания. Хадисите за фитен [спорове, изпитания и премеждия] са ни предупредили за възхода на тези нечисти черти у човека и учените от тази религия са били наясно с този проблем.

Отсъствието на таклид шахси ще нанесе голяма вреда и покваряване на религията. Една от най-разрушителните злини, която ще надигне грозна глава в отсъствието на таклид шахси е появата на самозвани муджтехиди. Някои хора ще смятат, че ще са в състояние да извличат религиозни постановления и да участват в процеса на шериатски аналогични разсъждения [кияс]. Те ще сметнат себе си за равни или на по-високо ниво от видните муджтехиди от ранните векове на Исляма.

Например предишните муджтехиди са заявявали, че много закони се основават на частни причини [муаллел], а не на определени общи причини. Цитирайки това, някои модернисти може да претендират, че дори и повелята за абдеста [уду] се основава на частна причина [муаллел]. Според тях, тази повеля може да се е отнасяла до ранните араби, чието занимание с отглеждане на животни ги излагало постоянно на нечистотии, които са били причина за обредно очистване под формата на абдест. Въз основа на това, те може да твърдят, че тъй като хората в днешно време живеят в условия на по-голяма хигиена, абдестът вече не е необходим за намаза. [От началните глави на Таклид и иджтихад от шейх Месихуллах Джелялабади]

2. Таклид: следване на имам в шериатските въпроси

Въпрос

Някои хора казват, че таклидът [следването на школата на имам] не е допустим в Шериата. Те настояват, че истинският мюсюлманин трябва да следва само Свещения Коран и сунната, и казват, че е равносилно на ширк [съдружаване с Аллах] да се следва имам по въпросите на Шериата. Също така твърдят, че ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската школа са се образували около двеста години след смъртта на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и следователно тези школи са порицано нововъведение [бидʿа]. Някои пък подчертават, че един мюсюлманин трябва да търси напътствие директно от Корана и сунната и че не е нужно посредничеството на имам, за да се практикува Шериата. Моля да обясните до каква степен това мнение е правилно.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Това мнение се основава на някои неправилни разбирания, възникващи от ненужното задълбочаване в засегнатите сложни въпроси. Пълното изясняване на това погрешно мнение изисква подробна статия. Въпреки това, аз ще се опитам да обясня основните точки, колкото е възможно по-накратко.

Вярно е, че подчинението, в истинския смисъл на думата, принадлежи единствено на Аллах Теаля. Ние не се подчиняваме на друг освен на Него. Това е логичното условие на доктрината за тевхида [вярата в единството на Аллах Теаля]. Подчинението на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) ни е повелено само защото той е Пратеника на Аллах, съобщил ни божествените заповеди, в противен случай, той няма божествен ранг, заслужаващ нашето послушание. Подчинявайки се и действайки в съответствие с ученията на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), ние достигаме задоволството на Аллах Теаля.

Въпреки това, основният проблем е, че тълкуването на Корана и сунната не е нещо просто. То изисква интензивно и задълбочено изследване на свещените източници на Шериата, което не може да бъде предприето от неквалифициран в областта. Ако всеки мюсюлманин бе длъжен да се консултира с Свещения Коран и сунната за всеки проблем, възникващ пред него, това щеше да го натовари с отговорност, която би била почти невъзможно да се изпълни. Това е така, защото извличането на шериатските постановления от Корана и сунната изисква задълбочени познания по арабски език и всички, свързани с това науки – съчетание, което не всеки човек притежава. Единственото решение на този проблем е някои хора да се сдобият с необходимите шериатски знания, а другите да ги питат за постановленията, свързани с ежедневните им работи. Точно това Аллах Теаля повелява на мюсюлманите в следните слова:

И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом. По една част от всяка тяхна група да се заеме с изучаване на религията, за да увещава народа си, когато се върне при него, та да се предпазят! (Коран 9:122)

Айетът от Свещения Коран ясно показва, че група от мюсюлманите трябва да се посвети на придобиване на шериатското знание, а всички останали трябва да се допитват до тях за техните постановления. Сега, ако даден човек попита надежден учен [алим] относно правното [шерʿи] постановление по определен въпрос и действа съгласно мнението му, може ли благоразумен човек да го обвини в ширк, на основание, че е последвал мнението на човек, а не на Корана и сунната? Разбира се, че не.

Причината е очевидна – защото той не е изоставил подчинението пред Аллах Теаля и Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Напротив, той е в търсене на начин да им се подчинява. Въпреки това, бидейки неинформиран за шериатските повели, той се е допитал до учен, за да узнае какво Аллах Теаля изисква от него. Той не е взел този учен като предмет на подчинението си, а като тълкувател на божествените заповеди. Никой не може да го обвини в извършване на ширк.

Това е таклидът по същество: човек, който не е в състояние да разбере Свещения Коран и сунната, се допитва до мюсюлмански правовед, често наричан имам, и действа в съответствие с неговото тълкуване на Шериата. Човекът никога не смята имама за достоен за подчинение, но търси неговото напътствие, за да се запознае с изискванията на Шериата, поради това, че няма пряк достъп до Свещения Коран и сунната или няма съответните знания, за да извлича шериатските постановления от тези източници. Това поведение се нарича правене на таклид на този правовед или имам. Затова как може да се каже, че таклидът се равнява на ширк?

Квалифицираните мюсюлмански правоведи или имами, които са посветили животите си на иджтихада, са събрали постановленията на Шериата според своите тълкувания на неговите източници в систематизирана форма. Тази сбирка от шериатски постановления според тълкуването на даден правовед се нарича мезхеб, или „школа“, на този правовед.

Школата на имам не е нещо подобно на Шериата или нещо чуждо нему. Всъщност това е определено тълкуване на Шериата и сбирка от най-важните шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната от страна на надежден правовед, и подредени по теми за удобство на последователите на Шериата. Затова онзи, който следва дадена школа, всъщност следва Свещения Коран и сунната според тълкуването на определен надежден правовед, когото той смята за заслужаващ доверие и най-добре запознат с въпросите на Шериата.

Що се отнася до различията между школите, то те са се появили заради различните възможни тълкувания на постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната или извлечени от тях. За да се разбере този въпрос правилно, трябва да се знае, че постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната са два различни вида.

Първият вид постановления са тези, които са посочени в тези свещени източници с такива ясни думи, че позволяват само едно тълкуване. Всяко друго тълкуване е невъзможно, като например задължението за намаза, зекята, говеенето и хаджа, и забраната за свинското месо и прелюбодеянието. По отношение на този тип постановления, никога не е имало разногласия. Всички школи на правоведи са единодушни в тяхното тълкуване; затова няма място за иджтихад или таклид в тези въпроси. Също така, тъй като всеки може лесно да ги разбере от Свещения Коран и сунната, няма нужда от допитване до имам или правовед.

От друга страна, има някои шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната, при които може да възникне някое от следните положения:

(1) Начинът на изказ, използван в свещените източници може да позволява повече от едно тълкуване. Например при споменаването на продължителността на период на изчакване [идде] за разведена жена, Свещеният Коран използва следния изказ:

А разведените жени да изчакат във въздържание три куру. (2:228)

Думата куру, използвана в горния айет, има две значения. Тя означава както периода на менструация, така и периода на чистота [тухр]. И двете значения са възможни в айета и всяко едно от тях има различни правни последици.

Въпросът, който изисква правни усилия, тук е: „Кое от двете значения е възнамерено тук?“ Отговаряйки на въпроса, правните становища естествено може да се различават, както е и в случая. Имам Шафиʿи тълкува думата куру като „период чистота“, а имам Ебу Ханифе я интерпретира като „период на менструация“. И двамата имат редица причини в подкрепа на своите възгледи и нито един от тях не може да бъде напълно отхвърлен. Този пример подчертава една от причините за разногласията между различните школи.

(2) Понякога се появява несъответствие между два хадиса на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и правоведът трябва да ги съгласува или да предпочете единия от тях над другия. В този случай също гледните точки на правоведите може да се различават една от друга. Например има две групи предания в книгите с хадиси,  които съобщават различни поведения на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), докато се е покланял в руку по време на намаз. Първата група хадиси споменават, че той е вдигал ръцете си преди руку, а другите хадиси споменават, че той не е вдигал ръцете си, освен в началото на намаза. Докато приемат, че и двата начина са правилни, правоведите са изразили различни становища по отношение на въпроса: „Кой от двата начина е за предпочитане?“ Ето защо подобни положения също водят до разногласия между различните школи.

(3) Има много въпроси, които не са точно определени в Свещения Коран и сунната. Отговорът на тези въпроси се търси или чрез аналогия, или чрез примери, споменати в свещените източници, но които имат непряко отношение към темата. Тук отново правоведите могат да имат различни подходи в извличането на необходимото постановление от Свещения Коран и сунната.

Такива са основните причини за различията в мненията между школите. Тези различия по никакъв начин не са недостатък в Шериата, а са източник на гъвкавост, който дава обширно поле за научни изследвания, ръководени от принципите на Шериата и установявани чрез Свещения Коран и сунната, за бъдещите времена.

От един ислямски правовед, който има всички необходими квалификации за иджтихад, се изисква да даде всичко от себе си, за да извлече правилното значение на Корана и сунната. Ако той стори това, давайки най-доброто от себе си и с искреност, той ще бъде възнаграден за изпълняване на задължението си и никой не може да го обвини в неспазване на Шериата, въпреки че неговото мнение може да изглежда по-слабо в сравнение с другите. Това е естествено и логично обстоятелство, което определено може да се открие във всяка правна система.

Установените закони във всяка правна структура не покриват всяка дребна подробност и възможна ситуация. Също така тези закони нерядко са отворени за повече от едно тълкуване и различните съдилища често не достигат до единодушие относно техните значения, докато се опитват да ги разберат. Даден съд може да изтълкува закона по един начин, а друг съд може да го разбере в съвсем различен смисъл. Ето защо никой не може да каже, че правоведите не са зачели законите на Исляма, стигайки до различни мнения. И тъй като всеки съд възнамерява да приложи установения закон, давайки всичко от себе си, задължението му спрямо Законодателя (Аллах Теаля) ще бъде изпълнено и неговите правоведи ще бъдат възнаградени за това.

Например, ако едно от съдилищата, споменати по-горе, е върховен съд, всички по-нисши съдилища и хората под тяхна власт ще са длъжни да следват постановленията, направени от върховния съд, въпреки че техните лични мнения може да не съответстват на становището на върховния съд. В такъв случай, ако по-нисшите съдилища последват решението на върховния съд, никой не може да каже, че те не следват закона или че те вземат върховния съд за законодател. Това е така, защото по-нисшите съдилища следват решението на върховния съд като надежден тълкувател на закона, а не като законодател.

Точно по същия начин школата на даден ислямски правовед не осигурява нищо повече, освен надеждна интерпретация на Шериата. Друг квалифициран правовед може да не е съгласен с тълкуването на първия правовед, но нито един от двамата не може да бъде обвинен в незачитане законите на Шериата, нито пък някой може да обвини последователите на определена школа в следване на нещо, различно от Шериата, или в извършване на ширк. Причината за това е, че тези мюсюлмани следват школата като надеждно тълкувание на Шериата.

Друг въпрос, който може да възникне тук, е: „Какво трябва да прави човек по отношение на тези различни школи и коя от тях трябва да следва?“ Отговорът на този въпрос е много лесен. Всички тези школи са били искрени в усилията си да открият истинското значение на Шериата; затова всички те са еднакво валидни. Човек трябва да следва школата на който и да е от признатите имами, когото той смята за най- знаещ и най-благочестив.

Въпреки че мюсюлманските правоведи, които са упражнявали иджтихад, са били много на брой, школите на четирима имами – имам Ебу Ханифе, имам Малик, имам Шафиʿи и имам Ахмед – е установено, че са най-подробни, систематизирани и добре запазени до наши дни. Мюсюлманската общност като цяло е взела тези четирима имами за притежатели на най-надеждното тълкувание на Шериата.

Четирите школи са известни като ханефитска, шафиʿитска, маликитска и ханбелитска школа. Останалите школи [мезхеби] или не са достатъчно подробни, в смисъл, че те не съдържат всички аспекти на Шериата, или не са били запазени в надеждна форма. Поради тази причина мнозинството от мюсюлманската умма принадлежи към една от тези четири школи. Ако човек приеме школа по ислямско право като интерпретация на Шериата, задължението му да следва Шериата е изпълнено.

Това е правилната представа за термина таклид с оглед на правните школи. Надявам се, че това обяснение е достатъчно, за да покаже, че таклид няма нищо общо с ширк, или с „приписване съдружници на Аллах“, а че всъщност е прост и лесен начин за следване на Шериата.

3. Следването на един имам във всеки правен въпрос

Въпрос

Мюсюлманите суннити по принцип вярват, че всяка от четирите школи (ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската) – които са възможни тълкувания на Шериата – са правилни и за никоя от тях не може да се смята, че е в противоречие с Шериата. Но в същото време виждаме, че последователите на ханефитската школа не се отклоняват от ханефитското становище и не приемат шафиʿитското или маликитското мнение по правните въпроси. Те дори смятат, че е недопустимо да се следва мнението на друг правовед по който и да е въпрос. Как този подход може да се съгласува с убеждението, че всички четири школи се считат за правилни? Изглежда, че ако всички са правилни, тогава не би трябвало да има лошо в това ханефитите да следват шафиʿитското, маликитското или ханбелитското мнение по някои въпроси.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Вярно е, че всички четири школи са върху истината и че придържането към която и да е от тях е допустимо, за да се следва Шериата. Въпреки това, един непрофесионалист, на когото му липсва способността да сравнява доказателствата на всяка от школите, не може да отбира и да смесва различни мнения, за да задоволи своите лични желания. Причините за този подход са две.

Аллах Теаля ясно повелява в редица айети от Свещения Коран да се следват указанията на Шериата и категорично забранява да се следват нечии желания по отношение на постановленията на Шериата. При тълкуването на източниците на Шериата ислямските правоведи никога не се опитват да задоволят своите лични желания. Те се опитват да дадат всичко от себе си, за да открият духа на Шериата, и градят своите становища върху доказателства, а не просто върху търсенето на изгода. Те не избират дадено тълкуване заради неговата пригодност към личните им желания, а го избират само въз основа на силата на доказателствата пред тях.

Сега, ако на някого, който не е учил ислямско право, се позволи да избере някое правно становище, без да взима предвид доказателствата, отнасящи до тези становища, той ще избере само онези мнения, които ще удовлетворяват най-много личните му изисквания. Тази нагласа ще го доведе до следване на собствените му желания, а не на напътствието – практика, изцяло отхвърлена в Свещения Коран.

Например имам Ебу Ханифе е на мнение, че кървенето от някоя част от тялото проваля абдеста, докато имам Шафиʿи смята, че кървенето не проваля абдеста. От друга страна, имам Шафиʿи казва, че ако мъж докосне жена, абдестът му се проваля и той е длъжен да вземе нов абдест, преди да кланя намаз, докато имам Ебу Ханифе заявява, че обикновено докосване на жена не проваля абдеста.

Как може да е допустима практиката „избери и смеси“? Редовият мюсюлманин може да избере ханефитското становище по въпроса за докосването на жена и шафиʿитското мнение по въпроса за кървенето. После той ще смята абдеста си за цялостен дори когато изпадне и в двете ситуации заедно (т.е. когато е кървял и е докоснал жена), независимо че в този случай абдестът му ще е провален както според ханефитското, така и според шафиʿитското становище.

Също така, според шафиʿитското мнение, пътникът може да събира обедния [зухр] със следобедния [аср] намаз. Но в същото време, ако пътник има намерение да остане в определен град четири дни, той вече не се счита за пътник според шафиʿитското мнение. Тогава той не може да се възползва от улеснението за съкращаване на намазите [каср], нито за събирането на два намаза. От друга страна, периодът на пътуване, според ханефитското становище, е четиринадесет дни и човек може да продължи да съкращава намазите си, освен ако не реши да остане в града за повече от четиринадесет дни.

Пътник, който е влязъл в определен град и който ще остане там пет дни, не може да събира два намаза, както според имам Шафиʿи, така и според имам Ебу Ханифе. Това е така, защото, оставайки пет дни, той не може да използва двете улеснения за съкращаване и събиране на два намаза според имам Шафиʿи, и защото събирането на два намаза не е позволено според имам Ебу Ханифе. Независимо от това, подходът „избери и смеси“ все още кара някои хора да приемат шафиʿитското мнение по въпроса за събиране на намазите и ханефитското мнение по въпроса за периода на пътуване.

От тези примери става ясно, че изборът на различни мнения в различните случаи не се основава на доказателствата, довели до тях, а на удобствата, които осигурява всяко. Очевидно тази практика е равносилна на следване на желанията, което е напълно забранено от Свещения Коран. Ако подобен подход беше позволен, това щеше да превърне Шериата играчка в ръцете на невежите и нито едно шериатско постановление нямаше да остане неподатливо на изопачаване. Ето защо практиката „избери и смеси“ е била осъдена от всички известни учени на Шериата. Имам Ибн Теймиййе, известен хадисолог и правовед, казва във Фетава:

Някои хора в един момент следват имам, който смята брака за недействителен, а в друг момент следват имам, който го смята за валиден. Те правят така само за да послужат на собствената си цел и за да задоволят желанията си. Такава практика е недопустима според единодушието на всички имами. (Фетава Ибн Теймиййе 2:285-286)

Това е основната причина за курса, поет от по-късните правоведи, които сторили да бъде необходимо за обикновените хора да приемат определена школа изцяло. Ако някой предпочита мезхеба на имам Ебу Ханифе, тогава той трябва да го приеме по всички въпроси и с всичките му подробности. Ако друг пък предпочита друг мезхеб, тогава трябва да възприеме него изцяло. Човек не трябва да избира и да смесва различните възгледи на школите заради собствени облаги.

Ползата от валидността на мезхебите, според правоведите, е, че човек може да избере да следва който и да е от тях. Но след като веднъж е приел определен мезхеб, тогава не трябва да следва друг мезхеб по някой въпрос, независимо дали търсейки удобство или задоволявайки личния си избор, и двете от които се основават на желанията му, а не на силата на доказателство. Ето защо концепцията за „придържане към определена школа“ е предпазна мярка, приета от правоведите, за да не допуснат анархия по отношение на Шериата .

Тази концепция е предназначена за онези, които не могат да правят иджтихад или не могат да преценят доводите, изтъкнати от всички мезхеби в подкрепа на становищата им. За такива хора най-добрият подход е да последват една определена школа като надеждна интерпретация на Шериата.

Въпреки това, онези, които разполагат с необходимите квалификации за иджтихад, не е необходимо да следват определена школа [мезхеб]. Те могат да извличат постановленията на Шериата директно от първоизточниците. По същия начин, на онези, които не са напълно квалифицирани, за да се занимават с извличане на постановления [иджтихад], но са толкова добре запознати с ислямските дисциплини, че да могат да оценят различните правни мнения на чисто академично ниво (т.е. без да са подбудени от личните си желания), не е забранено да предпочетат една школа над друга по определен въпрос. Има много ханефитски правоведи, които, независимо от тяхната вярност към имам Ебу Ханифе, са приели мнението на друг правовед по отношение на определени правни въпроси. Въпреки това, те се считат за ханефити.

Това частично отклонение от мнението на имам Ебу Ханифе може да се основава на една от следните причини: понякога правоведите, след безпристрастно и подробно проучване на съответния материал, стигат до извода, че становището на друг имам е по-силно. Правоведите могат да открият, че мнението на имам Ебу Ханифе, въпреки че е въз основа на аналогия, не е в съгласие с достоверен хадис, което обикновено се дължи на това, че той не е достигнал до имама; в противен случай, той най-вероятно е щял да приеме мнение в съответствие с този хадис.

Друг случай, в който правоведите са се отклонили от становището на своя имам, е, когато те са почувствали необходимост за общото благо на уммата. Тези правоведи следвали друг имам не в изпълнение на личните си желания, а за да отговарят на колективните нужди на общността и с оглед на променените обстоятелства в тяхното време.

Тези примери са достатъчни, за да се покаже, че последователите на определена школа не я вземат като заместител на Шериата или като негов единствен вариант, който изключва всеки друг мезхеб. Последователите на мезхеб не дават на никой мезхеб по-високо място, отколкото всъщност заслужава в рамките на Шериата.

Преди да приключим с този въпрос, бих искал да изясня друг въпрос, който е изключително важен в този контекст. Някои хора, които нямат системно знание в ислямските дисциплини, често остават заблудени от своите повърхностни познания на базата на самообучение (което в много случаи е единствено чрез превода на Свещения Коран и хадисите). Следвайки този вид бегло проучване, те приемем себе си за експерти в ислямското учение и започват да критикуват предишните мюсюлмански правоведи. Това отношение се основава на невежество и за него няма никакво оправдание.

Извличането на правните постановления от Свещения Коран и сунната е много щателен процес, който не може да се извършва на основата на повърхностно проучване. Човек трябва да проучи истинността на съответните хадиси в светлината на установените принципи в науката за хадисите [усул ел-хадис]. Трябва да се проучи историческия план на съответните айети и предания. Накратко, човек първо трябва да реши редица сложни задачи. Цялото това занимание изисква интензивно и задълбочено знание, което рядко може да се открие у съвременните учени, които са се специализирали в тази област, а какво остава за обикновените хора, които нямат пряк достъп до първоизточниците на Шериата.

В заключение на горната дискусия можем да кажем, че, тъй като и четирите школи се градят върху стабилни основи, допустимо е за компетентен учен да приеме правното мнение на друга школа, ако той притежава необходимото знание и способността да разбира основанията на всеки мезхеб, въз основа на адекватно академично проучване, без да дава воля на своите собствени желания. Хората, които не отговарят на тези изисквания, не бива да пристъпват към това, защото така би се стигнало до анархия по отношение на Шериата.