Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

Главната цел на тази книга е да обсъди по-задълбочено онези аспекти от намаза на мюсюлманина, които са обект на разногласия в четирите мезхеба, или „школи по ислямско право“, отделяйки специално внимание на ханефитското становище по всеки въпрос. Въпреки това, тъй като дори и концепцията за таклида, или „следването на школа в ислямското право [фикх]“, е непозната за много мюсюлмани, още в самото начало е необходимо разискване по този въпрос .

В тази връзка таклидът ще бъде обсъден в рамките на следните три подзаглавия в тази глава: (1) Какво е таклид?; (2) Таклид: следване на имам в шериатските въпроси; (3) Следването на един имам във всеки правен въпрос. Надяваме се, че това ще премахне всяко объркване по отношение на въпроса за таклида и ще помогне на онези, които търсят изясняване на темата.

1. Какво е таклид?

Определение за таклид

Буквално: таклид е отглаголно съществително, произлизащо от арабския корен к-л-д, който означава поставям, препасвам или украсявам с огърлица.

Като термин: приемането на чуждо твърдение, без да се изискват доказателства, като се вярва, че твърдението се гради на факти и доказателства.

Таклидът по принцип

Способността за таклид е вродена у нас. Ако се бяхме въздържали от таклида към нашите родители и учители, днес щяхме да сме лишени дори от най-простите и основни нужди на човечеството. По природа човек е надарен със способността да подражава и следва другите. Ако това не беше така, нямаше да сме способни да научим майчиния си език. Ако бяхме отказали да приемем безпрекословно (без да искаме доказателства) всяка заповед, всеки знак и призив на учителите ни, щяхме да сме в неведение дори за азбуките на езиците, които говорим, а да не споменаваме изучаването и писането на книги на тези езици. Целият ни живот, всеки аспект от него: яденето, пиенето, обличането на дрехи, ходенето и т.н., е свързан точно с концепцията за таклида. Нашето интелектуално и културно развитие е резултат от таклида на нашите родители, учители и други.

Ако техническата терминология на всеки клон от знанието не се придобие въз основа на таклид (т.е. без да се поставя под въпрос достоверността на тази терминология), тогава овладяване на такова знание не би могло да се постигне. Ако значенията на думите и техните идиоматични употреби не се придобият чрез таклида на езиковедите и нормите на нашия език, нямаше да бъдем компетентни в нито един език.

Понякога човек научава за вредния ефект на отровата и за лечебния ефект на лекарствата чрез таклид. По време на война, ако една армия не приема безпрекословно всяка заповед на своя главнокомандващ, не може да бъде постигната победа. Ако различните представителства на правителството не се подчиняват на законите, обнародвани от законодателите, тогава в тази страна не може да бъде поддържан ред. С една дума, напредъкът и усъвършенстването на нашия физически, духовен, интелектуален, академичен, морален и социален живот е здраво вкоренен в таклида – приемането и подчиняването на професионален авторитет.

Необходимостта от таклид

Има два вида вуджуб [задължителния характер на нещо] в правото: вуджуб би-з-зат и вуджуб би-л-гайр.

Вуджуб би-з-зат означава „задължително само по себе си“ –  с други думи, дела, заповядани или забранени от Ислямския Закон поради нещо в тяхната вътрешна природа, като например повелята за намаза и забраната на многобожието.

Вуджуб би-л-гайр означава „задължително поради външен фактор“ – с други думи, дела, които не са задължителни или забранени сами по себе си, но представляват основа за други дела, които са повелени или забранени в Корана и хадисите; или нека кажем, че това са такива дела, които придобиват задължителния характер на делата, за които са основа.

Пример за това е записването на Свещения Коран и хадисите. Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Ние сме общност, която нито пише, нито изчислява.“ (Сахих ел-Бухари, Муслим) Този хадис косвено (тъй като е изречен по отношение на наблюдаването на луната) отрича записването на Корана и хадисите. Въпреки това, било е сметнато за необходимо да се запишат Корана и хадисите, за да се запази автентичността им и да се направят по-широко достъпни. Ето защо такова записване не се счита, че е в противоречие с горния хадис, и никой не поставя под въпрос необходимостта от него, нито пък някой изисква доказателство за това.

Запазването на Корана и хадисите е дело, което е категорично заповядано (вуджуб би-з-зат) и подчертано от Шериата. Опитът ни показва, че такова запазване обикновено не е възможно, без записване на Корана и хадисите в писмена форма. Именно поради тази причина, записването на Корана и хадисите също е определено като ваджиб. Единодушието на цялата умма [мюсюлманската общност] по отношение на записването на Корана и хадисите в писмен вид се съобщава през вековете с непрекъсната верига на предаване. По този начин необходимостта от това записване се определя като вуджуб би-л-гайр. Точно по същия начин таклидът, или „следването на някого по шериатските въпроси“, също е определен като крайно необходим, или ваджиб, попадайки в класификациите на вуджуб би-л-гайр. Ние намираме достатъчно доказателства за необходимостта от таклида в светлината на горното обяснение.

Таклидът е особено важен в днешната епоха, в която огромното мнозинство от мюсюлманите са невежи по отношение на основни ислямски науки. Ето защо, без таклид следването на ясните и категорични повели на Шериата ще бъде практически невъзможно. За онези, които не са придобили дори основни знания за източниците на Шериата и методите за извличане на постановления [иджтихад] от свещените текстове, таклидът става крайно необходим и задължителен.

Доказателства от хадисите

Есвед ибн Йезид разказва:

Муаз дойде при нас в Йемен като учител (или като водач). Попитахме го за човек, който е починал, оставяйки [като свои наследници] дъщеря и сестра. Той постанови половината от имота да бъде за дъщерята, а другата половина за сестрата. (Сахих ел-Бухари 2:297)

Това е било по времето на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). От този хадис се установяват редица неща:

(1) Таклид се е практикувал по времето на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Питащият (в хадиса) не изисква доказателство или основа за постановлението. Той приема решението, позовавайки се на честността, богобоязънта и праведността на Муаз (радийеллаху анх). Това е типичен пример за таклид на практика.

(2) Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не критикува хората от своето време, които следват Муаз (радийеллаху анх), нито пък Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) има възражения по въпроса.

(3) Този хадис представя доказателство за валидността на таклид шахси, или „следването на определен човек по делата на ислямското право“. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) назначава Муаз (радийеллаху анх), за да предостави религиозно обучение на народа на Йемен. Очевидно е, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е дал на йеменския народ право и разрешение да се позовават на Муаз (радийеллаху анх) във всички дела на религията. Допустимостта и валидността на таклида става видна от това, особено поради разпространението му в славното време на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Злото в изоставянето на таклида

Известно е, че много, ако не и по-голямата част от хората в тази епоха, не живеят по примера на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). В резултат на това те биват управлявани от егоизъм, нечисти подбуди, похот, неискреност, немирство, спорове, анархия и противопоставяне на единодушието на праведните учени. Това неизбежно води до подчиняване на религията на човешките желания. Хадисите за фитен [спорове, изпитания и премеждия] са ни предупредили за възхода на тези нечисти черти у човека и учените от тази религия са били наясно с този проблем.

Отсъствието на таклид шахси ще нанесе голяма вреда и покваряване на религията. Една от най-разрушителните злини, която ще надигне грозна глава в отсъствието на таклид шахси е появата на самозвани муджтехиди. Някои хора ще смятат, че ще са в състояние да извличат религиозни постановления и да участват в процеса на шериатски аналогични разсъждения [кияс]. Те ще сметнат себе си за равни или на по-високо ниво от видните муджтехиди от ранните векове на Исляма.

Например предишните муджтехиди са заявявали, че много закони се основават на частни причини [муаллел], а не на определени общи причини. Цитирайки това, някои модернисти може да претендират, че дори и повелята за абдеста [уду] се основава на частна причина [муаллел]. Според тях, тази повеля може да се е отнасяла до ранните араби, чието занимание с отглеждане на животни ги излагало постоянно на нечистотии, които са били причина за обредно очистване под формата на абдест. Въз основа на това, те може да твърдят, че тъй като хората в днешно време живеят в условия на по-голяма хигиена, абдестът вече не е необходим за намаза. [От началните глави на Таклид и иджтихад от шейх Месихуллах Джелялабади]

2. Таклид: следване на имам в шериатските въпроси

Въпрос

Някои хора казват, че таклидът [следването на школата на имам] не е допустим в Шериата. Те настояват, че истинският мюсюлманин трябва да следва само Свещения Коран и сунната, и казват, че е равносилно на ширк [съдружаване с Аллах] да се следва имам по въпросите на Шериата. Също така твърдят, че ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската школа са се образували около двеста години след смъртта на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и следователно тези школи са порицано нововъведение [бидʿа]. Някои пък подчертават, че един мюсюлманин трябва да търси напътствие директно от Корана и сунната и че не е нужно посредничеството на имам, за да се практикува Шериата. Моля да обясните до каква степен това мнение е правилно.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Това мнение се основава на някои неправилни разбирания, възникващи от ненужното задълбочаване в засегнатите сложни въпроси. Пълното изясняване на това погрешно мнение изисква подробна статия. Въпреки това, аз ще се опитам да обясня основните точки, колкото е възможно по-накратко.

Вярно е, че подчинението, в истинския смисъл на думата, принадлежи единствено на Аллах Теаля. Ние не се подчиняваме на друг освен на Него. Това е логичното условие на доктрината за тевхида [вярата в единството на Аллах Теаля]. Подчинението на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) ни е повелено само защото той е Пратеника на Аллах, съобщил ни божествените заповеди, в противен случай, той няма божествен ранг, заслужаващ нашето послушание. Подчинявайки се и действайки в съответствие с ученията на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), ние достигаме задоволството на Аллах Теаля.

Въпреки това, основният проблем е, че тълкуването на Корана и сунната не е нещо просто. То изисква интензивно и задълбочено изследване на свещените източници на Шериата, което не може да бъде предприето от неквалифициран в областта. Ако всеки мюсюлманин бе длъжен да се консултира с Свещения Коран и сунната за всеки проблем, възникващ пред него, това щеше да го натовари с отговорност, която би била почти невъзможно да се изпълни. Това е така, защото извличането на шериатските постановления от Корана и сунната изисква задълбочени познания по арабски език и всички, свързани с това науки – съчетание, което не всеки човек притежава. Единственото решение на този проблем е някои хора да се сдобият с необходимите шериатски знания, а другите да ги питат за постановленията, свързани с ежедневните им работи. Точно това Аллах Теаля повелява на мюсюлманите в следните слова:

И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом. По една част от всяка тяхна група да се заеме с изучаване на религията, за да увещава народа си, когато се върне при него, та да се предпазят! (Коран 9:122)

Айетът от Свещения Коран ясно показва, че група от мюсюлманите трябва да се посвети на придобиване на шериатското знание, а всички останали трябва да се допитват до тях за техните постановления. Сега, ако даден човек попита надежден учен [алим] относно правното [шерʿи] постановление по определен въпрос и действа съгласно мнението му, може ли благоразумен човек да го обвини в ширк, на основание, че е последвал мнението на човек, а не на Корана и сунната? Разбира се, че не.

Причината е очевидна – защото той не е изоставил подчинението пред Аллах Теаля и Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Напротив, той е в търсене на начин да им се подчинява. Въпреки това, бидейки неинформиран за шериатските повели, той се е допитал до учен, за да узнае какво Аллах Теаля изисква от него. Той не е взел този учен като предмет на подчинението си, а като тълкувател на божествените заповеди. Никой не може да го обвини в извършване на ширк.

Това е таклидът по същество: човек, който не е в състояние да разбере Свещения Коран и сунната, се допитва до мюсюлмански правовед, често наричан имам, и действа в съответствие с неговото тълкуване на Шериата. Човекът никога не смята имама за достоен за подчинение, но търси неговото напътствие, за да се запознае с изискванията на Шериата, поради това, че няма пряк достъп до Свещения Коран и сунната или няма съответните знания, за да извлича шериатските постановления от тези източници. Това поведение се нарича правене на таклид на този правовед или имам. Затова как може да се каже, че таклидът се равнява на ширк?

Квалифицираните мюсюлмански правоведи или имами, които са посветили животите си на иджтихада, са събрали постановленията на Шериата според своите тълкувания на неговите източници в систематизирана форма. Тази сбирка от шериатски постановления според тълкуването на даден правовед се нарича мезхеб, или „школа“, на този правовед.

Школата на имам не е нещо подобно на Шериата или нещо чуждо нему. Всъщност това е определено тълкуване на Шериата и сбирка от най-важните шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната от страна на надежден правовед, и подредени по теми за удобство на последователите на Шериата. Затова онзи, който следва дадена школа, всъщност следва Свещения Коран и сунната според тълкуването на определен надежден правовед, когото той смята за заслужаващ доверие и най-добре запознат с въпросите на Шериата.

Що се отнася до различията между школите, то те са се появили заради различните възможни тълкувания на постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната или извлечени от тях. За да се разбере този въпрос правилно, трябва да се знае, че постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната са два различни вида.

Първият вид постановления са тези, които са посочени в тези свещени източници с такива ясни думи, че позволяват само едно тълкуване. Всяко друго тълкуване е невъзможно, като например задължението за намаза, зекята, говеенето и хаджа, и забраната за свинското месо и прелюбодеянието. По отношение на този тип постановления, никога не е имало разногласия. Всички школи на правоведи са единодушни в тяхното тълкуване; затова няма място за иджтихад или таклид в тези въпроси. Също така, тъй като всеки може лесно да ги разбере от Свещения Коран и сунната, няма нужда от допитване до имам или правовед.

От друга страна, има някои шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната, при които може да възникне някое от следните положения:

(1) Начинът на изказ, използван в свещените източници може да позволява повече от едно тълкуване. Например при споменаването на продължителността на период на изчакване [идде] за разведена жена, Свещеният Коран използва следния изказ:

А разведените жени да изчакат във въздържание три куру. (2:228)

Думата куру, използвана в горния айет, има две значения. Тя означава както периода на менструация, така и периода на чистота [тухр]. И двете значения са възможни в айета и всяко едно от тях има различни правни последици.

Въпросът, който изисква правни усилия, тук е: „Кое от двете значения е възнамерено тук?“ Отговаряйки на въпроса, правните становища естествено може да се различават, както е и в случая. Имам Шафиʿи тълкува думата куру като „период чистота“, а имам Ебу Ханифе я интерпретира като „период на менструация“. И двамата имат редица причини в подкрепа на своите възгледи и нито един от тях не може да бъде напълно отхвърлен. Този пример подчертава една от причините за разногласията между различните школи.

(2) Понякога се появява несъответствие между два хадиса на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и правоведът трябва да ги съгласува или да предпочете единия от тях над другия. В този случай също гледните точки на правоведите може да се различават една от друга. Например има две групи предания в книгите с хадиси,  които съобщават различни поведения на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), докато се е покланял в руку по време на намаз. Първата група хадиси споменават, че той е вдигал ръцете си преди руку, а другите хадиси споменават, че той не е вдигал ръцете си, освен в началото на намаза. Докато приемат, че и двата начина са правилни, правоведите са изразили различни становища по отношение на въпроса: „Кой от двата начина е за предпочитане?“ Ето защо подобни положения също водят до разногласия между различните школи.

(3) Има много въпроси, които не са точно определени в Свещения Коран и сунната. Отговорът на тези въпроси се търси или чрез аналогия, или чрез примери, споменати в свещените източници, но които имат непряко отношение към темата. Тук отново правоведите могат да имат различни подходи в извличането на необходимото постановление от Свещения Коран и сунната.

Такива са основните причини за различията в мненията между школите. Тези различия по никакъв начин не са недостатък в Шериата, а са източник на гъвкавост, който дава обширно поле за научни изследвания, ръководени от принципите на Шериата и установявани чрез Свещения Коран и сунната, за бъдещите времена.

От един ислямски правовед, който има всички необходими квалификации за иджтихад, се изисква да даде всичко от себе си, за да извлече правилното значение на Корана и сунната. Ако той стори това, давайки най-доброто от себе си и с искреност, той ще бъде възнаграден за изпълняване на задължението си и никой не може да го обвини в неспазване на Шериата, въпреки че неговото мнение може да изглежда по-слабо в сравнение с другите. Това е естествено и логично обстоятелство, което определено може да се открие във всяка правна система.

Установените закони във всяка правна структура не покриват всяка дребна подробност и възможна ситуация. Също така тези закони нерядко са отворени за повече от едно тълкуване и различните съдилища често не достигат до единодушие относно техните значения, докато се опитват да ги разберат. Даден съд може да изтълкува закона по един начин, а друг съд може да го разбере в съвсем различен смисъл. Ето защо никой не може да каже, че правоведите не са зачели законите на Исляма, стигайки до различни мнения. И тъй като всеки съд възнамерява да приложи установения закон, давайки всичко от себе си, задължението му спрямо Законодателя (Аллах Теаля) ще бъде изпълнено и неговите правоведи ще бъдат възнаградени за това.

Например, ако едно от съдилищата, споменати по-горе, е върховен съд, всички по-нисши съдилища и хората под тяхна власт ще са длъжни да следват постановленията, направени от върховния съд, въпреки че техните лични мнения може да не съответстват на становището на върховния съд. В такъв случай, ако по-нисшите съдилища последват решението на върховния съд, никой не може да каже, че те не следват закона или че те вземат върховния съд за законодател. Това е така, защото по-нисшите съдилища следват решението на върховния съд като надежден тълкувател на закона, а не като законодател.

Точно по същия начин школата на даден ислямски правовед не осигурява нищо повече, освен надеждна интерпретация на Шериата. Друг квалифициран правовед може да не е съгласен с тълкуването на първия правовед, но нито един от двамата не може да бъде обвинен в незачитане законите на Шериата, нито пък някой може да обвини последователите на определена школа в следване на нещо, различно от Шериата, или в извършване на ширк. Причината за това е, че тези мюсюлмани следват школата като надеждно тълкувание на Шериата.

Друг въпрос, който може да възникне тук, е: „Какво трябва да прави човек по отношение на тези различни школи и коя от тях трябва да следва?“ Отговорът на този въпрос е много лесен. Всички тези школи са били искрени в усилията си да открият истинското значение на Шериата; затова всички те са еднакво валидни. Човек трябва да следва школата на който и да е от признатите имами, когото той смята за най- знаещ и най-благочестив.

Въпреки че мюсюлманските правоведи, които са упражнявали иджтихад, са били много на брой, школите на четирима имами – имам Ебу Ханифе, имам Малик, имам Шафиʿи и имам Ахмед – е установено, че са най-подробни, систематизирани и добре запазени до наши дни. Мюсюлманската общност като цяло е взела тези четирима имами за притежатели на най-надеждното тълкувание на Шериата.

Четирите школи са известни като ханефитска, шафиʿитска, маликитска и ханбелитска школа. Останалите школи [мезхеби] или не са достатъчно подробни, в смисъл, че те не съдържат всички аспекти на Шериата, или не са били запазени в надеждна форма. Поради тази причина мнозинството от мюсюлманската умма принадлежи към една от тези четири школи. Ако човек приеме школа по ислямско право като интерпретация на Шериата, задължението му да следва Шериата е изпълнено.

Това е правилната представа за термина таклид с оглед на правните школи. Надявам се, че това обяснение е достатъчно, за да покаже, че таклид няма нищо общо с ширк, или с „приписване съдружници на Аллах“, а че всъщност е прост и лесен начин за следване на Шериата.

3. Следването на един имам във всеки правен въпрос

Въпрос

Мюсюлманите суннити по принцип вярват, че всяка от четирите школи (ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската) – които са възможни тълкувания на Шериата – са правилни и за никоя от тях не може да се смята, че е в противоречие с Шериата. Но в същото време виждаме, че последователите на ханефитската школа не се отклоняват от ханефитското становище и не приемат шафиʿитското или маликитското мнение по правните въпроси. Те дори смятат, че е недопустимо да се следва мнението на друг правовед по който и да е въпрос. Как този подход може да се съгласува с убеждението, че всички четири школи се считат за правилни? Изглежда, че ако всички са правилни, тогава не би трябвало да има лошо в това ханефитите да следват шафиʿитското, маликитското или ханбелитското мнение по някои въпроси.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Вярно е, че всички четири школи са върху истината и че придържането към която и да е от тях е допустимо, за да се следва Шериата. Въпреки това, един непрофесионалист, на когото му липсва способността да сравнява доказателствата на всяка от школите, не може да отбира и да смесва различни мнения, за да задоволи своите лични желания. Причините за този подход са две.

Аллах Теаля ясно повелява в редица айети от Свещения Коран да се следват указанията на Шериата и категорично забранява да се следват нечии желания по отношение на постановленията на Шериата. При тълкуването на източниците на Шериата ислямските правоведи никога не се опитват да задоволят своите лични желания. Те се опитват да дадат всичко от себе си, за да открият духа на Шериата, и градят своите становища върху доказателства, а не просто върху търсенето на изгода. Те не избират дадено тълкуване заради неговата пригодност към личните им желания, а го избират само въз основа на силата на доказателствата пред тях.

Сега, ако на някого, който не е учил ислямско право, се позволи да избере някое правно становище, без да взима предвид доказателствата, отнасящи до тези становища, той ще избере само онези мнения, които ще удовлетворяват най-много личните му изисквания. Тази нагласа ще го доведе до следване на собствените му желания, а не на напътствието – практика, изцяло отхвърлена в Свещения Коран.

Например имам Ебу Ханифе е на мнение, че кървенето от някоя част от тялото проваля абдеста, докато имам Шафиʿи смята, че кървенето не проваля абдеста. От друга страна, имам Шафиʿи казва, че ако мъж докосне жена, абдестът му се проваля и той е длъжен да вземе нов абдест, преди да кланя намаз, докато имам Ебу Ханифе заявява, че обикновено докосване на жена не проваля абдеста.

Как може да е допустима практиката „избери и смеси“? Редовият мюсюлманин може да избере ханефитското становище по въпроса за докосването на жена и шафиʿитското мнение по въпроса за кървенето. После той ще смята абдеста си за цялостен дори когато изпадне и в двете ситуации заедно (т.е. когато е кървял и е докоснал жена), независимо че в този случай абдестът му ще е провален както според ханефитското, така и според шафиʿитското становище.

Също така, според шафиʿитското мнение, пътникът може да събира обедния [зухр] със следобедния [аср] намаз. Но в същото време, ако пътник има намерение да остане в определен град четири дни, той вече не се счита за пътник според шафиʿитското мнение. Тогава той не може да се възползва от улеснението за съкращаване на намазите [каср], нито за събирането на два намаза. От друга страна, периодът на пътуване, според ханефитското становище, е четиринадесет дни и човек може да продължи да съкращава намазите си, освен ако не реши да остане в града за повече от четиринадесет дни.

Пътник, който е влязъл в определен град и който ще остане там пет дни, не може да събира два намаза, както според имам Шафиʿи, така и според имам Ебу Ханифе. Това е така, защото, оставайки пет дни, той не може да използва двете улеснения за съкращаване и събиране на два намаза според имам Шафиʿи, и защото събирането на два намаза не е позволено според имам Ебу Ханифе. Независимо от това, подходът „избери и смеси“ все още кара някои хора да приемат шафиʿитското мнение по въпроса за събиране на намазите и ханефитското мнение по въпроса за периода на пътуване.

От тези примери става ясно, че изборът на различни мнения в различните случаи не се основава на доказателствата, довели до тях, а на удобствата, които осигурява всяко. Очевидно тази практика е равносилна на следване на желанията, което е напълно забранено от Свещения Коран. Ако подобен подход беше позволен, това щеше да превърне Шериата играчка в ръцете на невежите и нито едно шериатско постановление нямаше да остане неподатливо на изопачаване. Ето защо практиката „избери и смеси“ е била осъдена от всички известни учени на Шериата. Имам Ибн Теймиййе, известен хадисолог и правовед, казва във Фетава:

Някои хора в един момент следват имам, който смята брака за недействителен, а в друг момент следват имам, който го смята за валиден. Те правят така само за да послужат на собствената си цел и за да задоволят желанията си. Такава практика е недопустима според единодушието на всички имами. (Фетава Ибн Теймиййе 2:285-286)

Това е основната причина за курса, поет от по-късните правоведи, които сторили да бъде необходимо за обикновените хора да приемат определена школа изцяло. Ако някой предпочита мезхеба на имам Ебу Ханифе, тогава той трябва да го приеме по всички въпроси и с всичките му подробности. Ако друг пък предпочита друг мезхеб, тогава трябва да възприеме него изцяло. Човек не трябва да избира и да смесва различните възгледи на школите заради собствени облаги.

Ползата от валидността на мезхебите, според правоведите, е, че човек може да избере да следва който и да е от тях. Но след като веднъж е приел определен мезхеб, тогава не трябва да следва друг мезхеб по някой въпрос, независимо дали търсейки удобство или задоволявайки личния си избор, и двете от които се основават на желанията му, а не на силата на доказателство. Ето защо концепцията за „придържане към определена школа“ е предпазна мярка, приета от правоведите, за да не допуснат анархия по отношение на Шериата .

Тази концепция е предназначена за онези, които не могат да правят иджтихад или не могат да преценят доводите, изтъкнати от всички мезхеби в подкрепа на становищата им. За такива хора най-добрият подход е да последват една определена школа като надеждна интерпретация на Шериата.

Въпреки това, онези, които разполагат с необходимите квалификации за иджтихад, не е необходимо да следват определена школа [мезхеб]. Те могат да извличат постановленията на Шериата директно от първоизточниците. По същия начин, на онези, които не са напълно квалифицирани, за да се занимават с извличане на постановления [иджтихад], но са толкова добре запознати с ислямските дисциплини, че да могат да оценят различните правни мнения на чисто академично ниво (т.е. без да са подбудени от личните си желания), не е забранено да предпочетат една школа над друга по определен въпрос. Има много ханефитски правоведи, които, независимо от тяхната вярност към имам Ебу Ханифе, са приели мнението на друг правовед по отношение на определени правни въпроси. Въпреки това, те се считат за ханефити.

Това частично отклонение от мнението на имам Ебу Ханифе може да се основава на една от следните причини: понякога правоведите, след безпристрастно и подробно проучване на съответния материал, стигат до извода, че становището на друг имам е по-силно. Правоведите могат да открият, че мнението на имам Ебу Ханифе, въпреки че е въз основа на аналогия, не е в съгласие с достоверен хадис, което обикновено се дължи на това, че той не е достигнал до имама; в противен случай, той най-вероятно е щял да приеме мнение в съответствие с този хадис.

Друг случай, в който правоведите са се отклонили от становището на своя имам, е, когато те са почувствали необходимост за общото благо на уммата. Тези правоведи следвали друг имам не в изпълнение на личните си желания, а за да отговарят на колективните нужди на общността и с оглед на променените обстоятелства в тяхното време.

Тези примери са достатъчни, за да се покаже, че последователите на определена школа не я вземат като заместител на Шериата или като негов единствен вариант, който изключва всеки друг мезхеб. Последователите на мезхеб не дават на никой мезхеб по-високо място, отколкото всъщност заслужава в рамките на Шериата.

Преди да приключим с този въпрос, бих искал да изясня друг въпрос, който е изключително важен в този контекст. Някои хора, които нямат системно знание в ислямските дисциплини, често остават заблудени от своите повърхностни познания на базата на самообучение (което в много случаи е единствено чрез превода на Свещения Коран и хадисите). Следвайки този вид бегло проучване, те приемем себе си за експерти в ислямското учение и започват да критикуват предишните мюсюлмански правоведи. Това отношение се основава на невежество и за него няма никакво оправдание.

Извличането на правните постановления от Свещения Коран и сунната е много щателен процес, който не може да се извършва на основата на повърхностно проучване. Човек трябва да проучи истинността на съответните хадиси в светлината на установените принципи в науката за хадисите [усул ел-хадис]. Трябва да се проучи историческия план на съответните айети и предания. Накратко, човек първо трябва да реши редица сложни задачи. Цялото това занимание изисква интензивно и задълбочено знание, което рядко може да се открие у съвременните учени, които са се специализирали в тази област, а какво остава за обикновените хора, които нямат пряк достъп до първоизточниците на Шериата.

В заключение на горната дискусия можем да кажем, че, тъй като и четирите школи се градят върху стабилни основи, допустимо е за компетентен учен да приеме правното мнение на друга школа, ако той притежава необходимото знание и способността да разбира основанията на всеки мезхеб, въз основа на адекватно академично проучване, без да дава воля на своите собствени желания. Хората, които не отговарят на тези изисквания, не бива да пристъпват към това, защото така би се стигнало до анархия по отношение на Шериата.

Тълкуване на хадиса относно жените с прически, подобни на камилски гърбици

Подробно тълкуване на хадиса от шейх Атабек Шукуров можете да видите тук

Ебу Хурайра, Аллах да е доволен от него, предава, че Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и приветства, е казал:

Има две групи от обитателите на Огъня, които все още не съм видял. [Първата група:] Хора с камшици, като опашки на крави, с които бият хората. [Втората група:] Жени, облечени [касийат] – голи [‘арийат], накланящи се [ма’илят] – наклоняващи [мумилят], главите им увиснали като гърбиците на [персийска] камила. [Тези две групи] няма да влязат в Дженнета и няма да помиришат уханието му. А наистина уханието му се усеща от такова и такова разстояние.

(Сахих Муслим: 2128)

Бележка на преводача: Превода на думите ма’илят и мумилят може да се разбират като флиртуващи или като отклоняващи се от правия път и съответно като предизвикващи другите да флиртуват с тях и предизвикващи другите да се отклонят от правия път. И Аллах знае най-добре!

Какво е ислямското постановление относно скубането, оформянето, бръсненето и изсветляването на веждите?

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

Въпросът за оформянето на веждите много нашумя в последно време и много хора изглеждат объркани относно него. Това е вид лично поддържане на външността, което включва скубане или подрязване на веждите в желаната форма. Въпреки че и жени, и мъже „оформят“ веждите си, тази практика е по-характерна за жените. Има различни средства за оформяне на веждите, като скубане, подрязване и изсветляване. В този кратък материал ще разгледаме ислямската гледна точка относно всеки от тези методи, ин ша Аллах.

В основата на въпроса за оформянето на веждите стои известният хадис на сподвижника сеййидуна Абдуллах ибн Месуд (Аллах да е доволен от него). Нека първо разгледаме този хадис, както и различните аспекти, свързани с него.

Алкаме разказва, че сеййидуна Абдуллах [ибн Месуд] проклел жените, които се татуират, скубят косми [от лицата си] и създават [изкуствено] разстояние между своите [предни] зъби, за да изглеждат красиви, променяйки сътвореното от Аллах. Умм Якуб [му] казала: „Какво е това?“ Абдуллах рекъл: „Защо да не проклинам онези, които Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и приветства) прокле и които са посочени в Книгата на Аллах .“ Тя казала: „Кълна се в Аллах, прочетох [Книгата на Аллах] от край до край, но не открих такова нещо!“ Тогава той казал: „Кълна се в Аллах, ако я беше прочела [внимателно], щеше да откриеш. [Аллах казва:] „Каквото Пратеника ви дава, приемете го, а каквото ви забранява, странете от него.“ (Сахих ел-Бухари 5939 и Сахих Муслим 2125)

Има различни точки, които трябва да се обсъдят, във връзка с този хадис:

1) Какво е точното значение на „тенмис“ и „нимас“ – корените на термините „немисат“ и „мутенеммисат“, използвани в различните версии на този хадис?

а) Мнозинството от езиковедите (улема ел-люга), правоведите (фукаха) и хадисолозите (мухаддисун) са на мнение, че става въпросн за скубане на косми от „лицето“. Ето защо терминът „немисат“ се отнася за жените, които скубят своето или чуждо окосмяване от лицето, а във версията на Муслим има допълнение „мутенеммисат“, което се отнася за жените, на които им скубят косми от лицето.

Имам ен-Неўеўи (Аллах да се смили над него) посочва в коментара си на Сахих Муслим: „Немиса е жена, която отстранява косми от лицето си…“ (ел-Минхадж шерх Сахих Муслим, стр. 1602; виж също за езикови справки: ен-Нихайе 5/119, Лисан ел-араб 7/101 и ел-Муджем ел-ўесит 2/955; за коментари на хадиса: Фетх ел-бари 10/463 и Умдет ел-кари 15/114; за справки относно фикха: Радд ел-мухтар 5:239, ел-Каўанин ел-фикхиййе, Нихайет ел-мухтадж 2/25 и Кешшаф ел-кина 1/81)

б) От друга страна, някои класически учени са на мнение, че „нимас“ се отнася конкретно за скубането на веждите, а други казват веждите и челото. Имам Ебу Даўуд казва в своя Сунен: „Немиса е жена, която скубе веждите си, за да ги изтъни.“(Сунен Еби Даўуд, хадис 3621)

Имам Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва в коментара си на Сахих ел-Бухари: „Нимас е премахването на лицево окосмяване с пинсети… и е казано, че се отнася конкретно за премахване на косми от веждите, за да бъдат изтънени или изправени.“ (Фетх ел-бари 10/463)

Изглежда, че разликата е семантична, тъй като мнозинството от учените, които казват, че това се отнася до премахването на „цялото“ лицево окосмяване, също правят изключение, като например за премахването на косми от брадичката, горната устна и челото (следват детайли). Ето защо въпросът остава фокусиран върху веждите. Това е причината, поради която някои дори превеждат самия текст на хадиса като „онези, които скубят веждите си“.

2) Въпреки че в хадиса се споменава „скубане“, повечето класически учени твърдят, че това не се ограничена до скубане, а включва и всички други начини за намаляване на окосмяването. Ето защо същото постановление ще се прилага и за рязането, подстригването, бръсненето и т.н. (Неўеўи, ел-Минхадж шерх Сахих Муслим стр. 1602; Фетх ел-бари 10/463; Радд ел-мухтар 6/373; Нихайет ел-мухтадж 2/25 и Кешшаф ел-кина 1/81)

Предава се, че имам Ахмед ибн Ханбел (Аллах да се смили над него) е позволил намаляването на веждите чрез средства, различни от скубането. Това обаче е мнение на малцинството. (Виж: ел-Мугни на Ибн Кудаме 1/131)

3) Изключения от общата забрана за премахване на окосмяване от лицето

Както бе споменато по-горе, въпреки че въпросният хадис се отнася за премахването на кое да е окосмяване по лицето, мнозинството от класическите учени правят някои изключения. Така че какви са тези изключения?

а) Имам Ибн Джерир ет-Табери е на мнение, че забраната е абсолютно обща. Като такава, според него, дори ако на една жена започне да й расте брада или мустаци или пък има прекомерно окосмяване по челото, за нея остава забранено да подстриже или оскубе космите, независимо дали е омъжена и иска да се разкраси за съпруга си или поради друга причина. Това обаче изглежда е изолирано мнение. (Виж: Ибн Хаджер, Фетх ал-бари 10/463)

б) Според мнозинството от класическите правоведи, общата забрана за премахване на лицево окосмяване трябва да се ограничи поради други текстове, указващи това. Например:

Имам Абдурраззак разказва със своя верига на предаване, че една жена попитала Майката на вярващите сеййиде Аише (Аллах да е доволен от нея) дали й е разрешено да премахва косми от лицето си, за да се разкраси за мъжа си. Аише (Аллах да е доволен от нея) отговорила: „Премахни от себе си грозното и се разкраси за съпруга си…“ (ел-Мусаннеф 5104)

Имам Ибн Хаджер ел-Аскаляни разказва малко по-различна версия на преданието. Той казва във Фетх ел-бари, че съпругата на Ебу Исхак, която обичала да се разкрасява, веднъж посетила сеййиде Аише (Аллах да е доволен от нея) и попитала: „Какво, ако една жена премахне окосмяването от челото си, за да се хареса на съпруга си?“ Тя отговорила: „Премахвай грозното от себе си, колкото е възможно повече.“ (Фетх ел-бари 10/463)

С оглед на това, ханефитската и шафиитската школа по ислямско право са на мнение, че ако една жена има брада или мустаци, за нея е допустимо да премахне лицевото окосмяване, което расте по брадичката, над горната и под долната устна. В действителност, те твърдят, че това е препоръчително, тъй като ще я предпази от оприличаване с мъжете.

Имам Ибн Абидин (Аллах да се смили над него) от ханефитската школа казва: „…Ако растат косми по лицето й, което е причина съпругът й да не я харесва, тогава забраната за премахване на подобно [лицево] окосмяване изглежда пресилено. Това е, защото разкрасяването на жените се препоръчва заради целомъдрието… В Табйин ел-мехарим се посочва, че премахването на лицево окосмяване е забранено, освен ако на една жена не й растат брада и мустаци, като в такъв случай не е забранено да го отстрани, а това даже е препоръчително. (Радд ел-мухтар аля ед-Дурр ел-мухтар 5:239)

Известният хадисолог и шафиитски правовед имам ен-Неўеўи (Аллах да се смили над него), коментирайки хадиса, посочва, че ако на една жена й расте брада, мустаци или има косми под долната си устна, то тя се освобождава от общия характер на тази забрана и е допустимо – всъщност препоръчително – за нея да отстранява това окосмяване. (Виж: ел-Минхадж шерх Сахих Муслим, стр. 1602)

Шейх мюфтия Рашид Ахмед Людхянви (Аллах да се смили над него), известнен късен ханефитски учен от Субконтинента, посочва, че е допустимо за жена да премахва лицево окосмяване, и ако тя развие брада и мустаци, е препоръчително (мустехаб) да го отстрани. (Ехсен ел-фетаўа 8/74)

Скубане и оформяне на веждите

Горното се отнася за премахването на лицево окосмяване, различно от веждите. Що се отнася до по-задълбочено проучване във връзка с премахването на косми от веждите, то има различни мнения и становища на класическите правоведи (фукаха) от четирите суннитски правни школи. Някои казват, че скубането е допустимо за жена, която желае да се разкраси за съпруга си, а други твърдят, че това е забранено без изключения. Ние първо ще представим някои от тези текстове от класическите произведения по фикх, след което ще се опитаме да изведем заключение, ин ша Аллах.

Ханефитската школа

1) В коментара на Тахтаўи върху ед-Дурр ел-мухтар се посочва: „Нимас е премахване на лицево окосмяване с пинсети… Някои тълкуватели на ел-Джами ес-сагир на Суюти твърдят, че „нимас“ е специфично за премахването на косми от веждите, за да станат тънки и еднакви. Това е забранено (харам)… Допустимо е [обаче] да се отстраняват косми, да се боядисват в червено и да се разкрасяват с разрешението на съпруга, тъй като това е [допустимо] разкрасяване… Явното заключение от това условие е, че забраната се отнася само за случаите, в които се прави без разрешението на съпруга. Възможно е да се тълкува по този въпрос, тъй като не може да се отрече, че нимас – което е вид премахване на окосмяването – е от разкрасяването, а религията повелява на жената да се разкрасява [за съпруга си].“ (Хашийе ет-Тахтаўи аля ед-Дурр ел-мухтар 4/186)

2) Известният по-късен авторитет на ханефитската школа имам Ибн Абидин (Аллах да се смили над него) казва относно забраната за скубането на косми от лицето: „Възможно е забраната, спомената [в хадиса], да се отнася за случаите, в които тя се разкрасява за чужди хора; в противен случай, ако тя има окосмяване по лицето, което е причина съпругът да не харесва външния й вид, тогава забраната за премахване на подобно окосмяване изглежда пресилена. Това е, защото разкрасяването на жената е препоръчително, за да изглежда тя добре [пред съпруга си], освен ако хадисът не се тълкува в смисъл, че това се прави без да има необходимост, тъй като има вреда в „скубането“ на косми… В ет-Татарханиййе се предава, че няма възражения относно премахването на косми от веждите и лицето, при условие че това не става причина да се заприлича на женствен човек (муханнес). (Радд ел-мухтар аля ед-Дурр ел-мухтар 5:239)

3) В ел-Фетаўа ел-хиндиййе се казва: „Няма нищо лошо в премахването на косми от веждите и лицето, стига човек да не заприлича на женствен човек [въпреки че това изглежда се отнася за мъжете]…“ (ел-Фетаўа ел-хиндиййе 4/23)

Маликитската школа

1) В ел-Феўаких ед-деўани се посочва: „Тенмис [споменат като забранен в хадиса] е да се скубят веждите, за да станат тънки и красиви. Въпреки това, допустимостта за премахване на косми от веждите и лицето е предадена от Аише (Аллах да е доволен от нея) и това е в съответствие със споменатото по-рано общоприето становище [в маликитската школа], че е допустимо жена да премахва което и да е окосмяване, с изключение на косата. Ето защо [забраната в] този хадис се разбира, че е за жена, на която е забранено да се разкрасява, като например жена, чийто съпруг е починал [и тя е в период на изчакване], или жена, чийто съпруг е изчезнал… На това не може да се възразява с твърдения, че то води до промяна на сътвореното от Аллах, тъй като не всяка форма на промяна е забранена. Не смятате ли, че характеристиките на естествената човешка природа (фитра), като обрязването, рязането на ноктите и подстригването на косата, както и други подобни действия, като кастрирането на позволени животни, са разрешени?“ (Нефраўи, ел-Феўаких ед-деўани 2/411)

2) В Хашийе ел-Адеўи се казва: „Мутинеммиса е жена, която скубе веждите си, за да станат тънки и красиви. Забраната е за жена, на която е забранено да се разкрасява, като жената, чийто съпруг е починал или изчезнал. Ето защо хадисът [за забраната] не противоречи на това, което е предадено от Аише (Аллах да е доволен от нея) по отношение на допустимостта на премахването на косми от веждите и лицето.“ (Хашийе ел-Адеўи аля кифайе ет-талиб ер-раббани 2/459)

Шафиитската школа

1) Имам Шемсуддин ер-Рамли (Аллах да се смили над него) казва: „Тенмис – отстраняването на косми от лицето и веждите с цел разкрасяване, е забранено. Въпреки това, ако съпругът или собственикът [на робиня] й даде разрешение, тогава това става позволено, защото той има интерес от нейното разкрасяване за него, както се посочва в ар-Раўда…“ (Нихайе ел-мухтадж иля шерх ел-Минхадж 2/25)

2) Имам Хатиб еш-Ширбини, друг шафиитски правовед, казва същото в своята Мугни ел-мухтадж, обяснявайки, че причината за забраната е заблуждаването – например неомъжена жена да заблуди потенциалния си съпруг. Въпреки това, когато причината за заблудата отсъства и съпругът на жената й даде позволение, тогава това е допустимо. (Мугни ел-мухтадж 1/294. Виж също: ел-Хайтеми, Тухфат ел-мухтадж фи шерх ел-Минхадж 2/128;  Раўд ет-талиб  1/173; Хашийе ел-джумал; ел-Хаўи ел-кебир и други шафиитски източници по фикх )

3) Имам Неўеўи от шафиитските правоведи обаче изглежда, че има по-строго мнение. Той твърди в коментара си на Сахих Муслим: „Това дело [скубането на косми от лицето] е забранено (харам), освен ако на жената не й расте брада или мустаци, като в този случай не е забранено да се премахне окосмяването, а това дори е препоръчително… Забраната е за премахването на косми от веждите…“ (ел-Минхадж шерх Сахих Муслим, стр. 1602 )

Ханбелитската школа

По-надеждната позиция е, че „скубането“ (а не други методи за обезкосмяване!) на косми от лицето, включително и от веждите, е забранено без изключения. Въпреки това, има и други мнения в рамките на ханбелитската школа, които гласят, че това е разрешено: а) по искане на съпруга; б) когато няма заблуждаване; в) когато не води до имитиране на неморални и покварени жени.

Имам ел-Мердаўи казва в ел-Инсаф: „Забранено (харам) е да се скубе [лицево окосмяване]… според по-правилното мнение на [ханбелитската]  школа. Въпреки това, се казва [в по-слабо становище], че не е забранено… Само Ибн ел-Джеўзи [сред ханбелитските правоведи] разрешава скубането, тълкувайки забраната [в хадиса] като приложима, ако е налице заблуждаване или това се превърне в отличителен белег на покварените жени (фаджират). В ел-Гунйе има становище, че [скубането на косми от лицето] е допустимо по искане на съпруга.“ (ел-Инсаф фи марифе ер-раджих мин ел-хиляф 1/125-126; същото се споменава и от ел-Бахути в Кешшаф ел-кина 1/76; Ибн Муфлих в ел-Фуру 1/107-108; както и в други ханбелитски източници)

Забраната се отнася конкретно за скубането (нимас). Що се отнася до премахването на косми от лицето чрез други методи, като бръснене, подстригване и подрязване, изглежда, че това е разрешено в ханбелитската школа.

1) Известният ханбелитски правовед имам Ибн Кудаме казва в ел-Мугни: „Немиса е жена, която скубе косми от лицето си, а мутенеммиса е жена, на която скубят лицево окосмяване по нейна молба. Това не е допустимо заради хадис. Ако [обаче] тя обръсне космите, няма нищо лошо в това, тъй като хадисът се отнася за скубането. Имам Ахмед (Аллах да се смили над него) ясно споменава това.“ (ел-Мугни 1/77, с еш-Шерх ел-кебир)

2) Имам ел-Мердаўи казва:  „Допустимо е за жена да бръсне и подстригва [лицевото си окосмяване], както ясно е посочено [от имам Ахмед ].“ (ел-Инсаф фи марифе ер-раджих мин ел-хиляф  1/126; същото се споменава и в Кешшаф ел-кина и в други ханбелитски източници)

Обобщение на мненията на четирите школи

Горните цитати от достоверни източници на четирите суннитски школи по ислямско право показват, че правоведите (фукаха) не са взели хадиса на Абдуллах ибн Месуд (Аллах да е доволен от него) – в който жените, които скубят косми от лицата си, биват прокълнати – в буквалния смисъл, а напротив, много от тях са направили изключения или са конкретизирали поради други доказателства (цитирани по-горе), като преданията на сеййиде Аише (Аллах да е доволен от нея) в Мусаннеф на Абдурраззак и Фетх ел-бари, както и други подобни предания.

Първото изключение е по отношение на окосмяване по лицето, различно от веждите. Мнозинството от класическите правоведи са на мнение, че е разрешено – всъщност дори препоръчително – за жена да премахва космите, които растат по брадичката, над горната устна и под долната устна. Много други правоведи правят още изключения, които се отнасят до скубането на самите вежди, тъй като правната максима гласи: „Няма обща забрана, която да не може да бъде конкретизирана.“

Ханефитите правят изключение за жена, която е омъжена, и съпругът й иска тя да се разкрасява за него. Ако тя оскубе веждите си, за да се разкраси за него, то това е разрешено и забраната се ограничава до случаите, когато това се прави за мъже, които не са й махрам, или когато веждите се оскубят до такава степен, че се изкривява целият външен вид (тешўих).

Маликитите изглеждат най-отстъпчиви, като правят изключение за всички жени и позволяват да скубят веждите си. Забраната се ограничава само до жена, която е в положение, при което й е забранено да се разкрасява, като периода на изчакване след разтрогнат брак (идде).

Шафиитите, подобно на ханефитите, правят изключение омъжена жена да скубе веждите си с разрешението на съпруга си. Ето защо забраната се ограничава до неомъжените жени, които могат да заблудят бъдещите си съпрузи със своите оскубани вежди.

Най-надеждното мнение в ханбелитската школа е, че няма изключения, и по този начин „скубането“ на веждите е забранено във всички случаи. Въпреки това, има и други позиции в рамките на школата, че това е допустимо за омъжена жена по искане на съпруга й или когато няма заблуждаване, или когато няма имитиране на грешни и покварени жени. Ето защо забраната се ограничава (съгласно тези други мнения) или до неомъжените жени, или когато се цели да се заблуди потенциален съпруг, или с цел да се привлече вниманието на непознати мъже, както се прави от грешните и неморални жени.

Забраната в ханбелитската школа обаче е само за „скубането“ на лицево окосмяване. Що се отнася до другите методи за обезкосмяване, те са разрешени. (Виж: ел-Меўсуа ел-фикхиййе, част 14, тенеммус)

Доказателствата за тези изключения са вече цитираните две предания, в които Аише (Аллах да е доволен от нея) казва: „Премахни от себе си грозното [от окосмяването] и се разкраси за съпруга си.“

Освен това се предава от Бекра бинт Укбе, че тя попитала Аише (Аллах да е доволен и от двете) за отстраняването на косми от лицето, при което Аише отговорила: „Ако имаш съпруг и можеш да премахнеш [излишното окосмяване] от [над] очите си и по този начин да ги направиш да изглеждат по-красиви, то тогава направи това.“ (Ибн Сад, ет-Табекат ел-кубра 8/70-71; имам Зехеби, Сийер алям ен-нубеля 2/188)

След проучване становищата на всички четири школи по ислямско право, можем да изведем следните постановления относно скубането и подрязването на космите на лицето и веждите:

1) Разрешено е жена да премахва окосмяването по лицето (освен веждите), независимо дали е омъжена или неомъжена, особено ако тя развие брада, мустаци и т.н., като в този случай това е препоръчително.

2) Що се отнася до веждите, ако в тях има някакъв дефект или те изглеждат грозни, защото например:

а) са необичайно дебели и гъсти;

б) са порасли прекалено много и покриват очите, което създава неудобство;

в) са свързани помежду си;

то тогава е допустимо да се премахне излишното окосмяване или да се отстранят стърчащите косми, за да се върнат веждите към по-нормален размер. Това е разрешено както за омъжените, така и за неомъжените жени [а също и за мъжете], тъй като определящият принцип тук е реалната необходимост. Шериатът позволява да бъдат връщани към нормалното области на тялото, които са били деформирани, повредени или счетени за необичайни от „благоразумни“ хора (а не от това, което диктува модната индустрия), особено когато това води до затруднение и психологическа болка, и още повече, когато това може да засегне нечии амбиции за женитба.

В една или друга степен относно това са съгласни учените, които се опират на няколко общи текста от Корана и сунната, и на думите на класическите учени. Всъщност има конкретен хадис в това отношение.

Имам Ахмед предава в Муснед от Абдуллах ибн Месуд (Аллах да е доволен от него), който е казал: „Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и приветства) да забранява премахването на [лицево и от веждите] окосмяване… освен ако няма някакъв недостатък.“ (Муснед Ахмед 3975)

Коментирайки този хадис, имам еш-Шеўкяни казва: „Явният смисъл на този [хадис] е, че забраната се отнася, когато целта е разкрасяване, а не поради болест или недостатък, като в този случай не е забранено.“ (Нейл ел-еўтар 4/298)

3) Ако няма такъв дефект във веждите, то не е допустимо за неомъжена жена или за жена, която може да изложи веждите си пред мъже, които не са й махрам, да ги скубе или оформя, дори и леко.

4) Ако една жена е омъжена и нейното намерение е да се разкраси за мъжа си, тогава, по искане на мъжа й, е разрешено за нея да оскубе или подреже веждите си, правейки ги „малко“ по-тънки и оформяйки ги „леко“, при условие че не се прекалява до такава степен, че тя започва да изглежда неестествено и се нарушава външният й вид (тешўих). Що се отнася до неомъжените жени, това остава забранено за тях.

Ислямът гледа много сериозно на отношенията между съпрузите, като подчертава важността и двамата съпрузи да бъдат чисти, спретнати и разкрасени един за друг. Ето защо виждаме правоведи (фукаха) от различните школи да позволяват на омъжена жена да оформи веждите си, за да се разкраси за мъжа си, както преданията от сеййиде Аише (Аллах да е доволен от нея) сочат.

В този случай обаче, е необходимо тя да не ги показва пред мъже, които не са й махрам, тъй като правоведите на ханефитската и шафиитската школа ясно подчертават, че такива оформени вежди са средство за разкрасяване само за съпруга. Затова тя трябва да прикрива разкрасените си вежди с хиджаб или никаб, когато е в присъствието на мъже, които не са й махрам.

5) Не е разрешено както за омъжените, така и за неомъжените жени да оформят веждите си прекалено, до степен, при която се нарушава външният вид, или по начин, който е отличителен белег на неморалните и покварени жени, които се считат за развратни и чиято основна цел е да привличат мъжете. Човек трябва да избягва онова, което е станало символ на грешните и неморални дейности.

Ето защо не е допустимо да се оформят веждите в тънка линия, както се диктува съвременната модна индустрия. Това е независимо от факта дали една жена е омъжена или не и дали тя излага веждите си пред мъже, които не са й махрам, или не. Изключението за омъжените жени е, че „леко“ могат да изтънят и оформят веждите си, и в това отношение много трябва да се внимава. Ако има опасения, че ще се стигне до прекомерно оскубване на веждите, то най-добре е изобщо да не се скубе.

Променяне на сътвореното от Аллах (тегйир халк Аллах)

Въпросът, който възниква тук, е дали всяка форма на изменение на веждите се смята за „променяне на сътвореното от Аллах (тегйир халк Аллах)“, което е категорично забранено от Шериата. Ако е така, тогава това би означавало, че дори и за омъжените жени не е разрешено „леко да изтъняват“ веждите си като форма на разкрасяване за съпрузите им.

Отговорът основно се свежда до това как разбираме хадиса, който е в центъра на нашата дискусия: „… жените, които се татуират, скубят косми [от лицата си] и създават [изкуствено] разстояние между своите [предни] зъби, за да изглеждат красиви, променяйки сътвореното от Аллах…“

В обобщение, онези, които правят изключение за омъжените жени, че могат да скубят и оформят веждите си, твърдят, че не всички форми на „промяна“ са забранени. Думите на маликитският правовед имам ен-Нефраўи вече бяха цитирани по-горе: „На това не може да се възразява с твърдения, че то води до промяна на сътвореното от Аллах, тъй като не всяка форма на промяна е забранена. Не смятате ли, че характеристиките на естествената човешка природа (фитра), като обрязването, рязането на ноктите и подстригването на косата, както и други подобни действия, като кастрирането на позволени животни, са разрешени?“ (ел-Феўаких ед-деўани 2/411)

На второ място, някои учени твърдят, че думите „променяйки сътвореното от Аллах“ в хадиса се отнасят конкретно за последното от споменатите действия, а именно: „онези, които създават [изкуствено] разстояние между своите [предни] зъби, за да изглеждат красиви“. Ето защо скубането или оформянето на веждите не е равносилно на „променяне на сътвореното от Аллах“. И Аллах знае най-добре. (Виж: Али ел-Кари, Миркат ел-мефатих 8/295)

Бръснене на веждите

Що се отнася до обръсването на веждите напълно и изписването на линия с молив на тяхно място, според мнозинството от класическите учени, това не е допустимо нито за омъжените, нито за неомъжените жени. Ясно се разбира от цитираните по-горе текстове, че прекомерното отстраняване на косми от веждите е недопустимо.

Въпреки че ханбелитската школа позволява „бръсненето“, за разлика от „скубането“, на веждите, тя също не позволява прекомерното отстраняване, тъй като така външният вид на жената се изопачава и се стига до имитиране на неморалните и покварени жени (фаджират).

Изсветляване и боядисване на веждите

Скоро се появи тенденцията за изсветляване на веждите, за да изглеждат по-тънки и оформени. Обикновено това се прави по два начина:

1) Изсветляване на горната и долната част на веждите с цвят, подобен на този на кожата. В резултат на това веждите изглеждат така, сякаш са били прекалено оскубани, изтънени и оформени .

2) Пълно изсветляване на веждите с цвят, подобен на този на кожата, и следващо изписване на тънка линия с молив върху тях. В резултат на това веждите не се виждат поради изсветляването, а вместо тях се забелязва само тънката линия молив.

Тъй като изсветляването на веждите по този начин е ново явление, ние не намираме никакви категорични дискусии на класическите правоведи. Що се отнася до съвременните учени, те са в разногласие относно неговата допустимост.

1) Някои съвременни учени са на мнение, че не е позволено да се изсветляват веждите по начина, описан по-горе, тъй като това прилича и има същия ефект като прекомерното скубане. Също така, използваните вещества може да причинят увреждане на кожата или окосмяването. Ето защо, независимо от това дали една жена е омъжена или не, изсветляването на веждите по този начин е недопустимо – според тези учени.

2) Други обаче казват, че е допустимо да се обезцветяват и изсветляват веждите по описания начин, тъй като космите само биват оцветени, а не отскубнати. Общото правило по отношение на различните средства за разкрасяване е, че те са разрешени, освен ако не се докаже противното – според тази група учени.

Изглежда, но Аллах знае най-добре, че изсветляването на веждите по описания по-горе начин не може да се счита за забранено (харам). Шериатът позволява боядисването на косата, освен ако не се използва чисто черна боя с цел заблуда на другите.

Действително, първоначалното намерение в този случай е да се направи така, че веждите да изглеждат, сякаш са били оскубани или подстригани, и затова аз смятам, че може би има някаква степен на неодобреност (мекрух) в това. Ето защо е по-добре и по-предпазливо да не се практикува, особено когато изсветлените вежди ще бъдат излагани пред мъже, които не са махрам за жената. Въпреки това, не може да се счита за харам.

Трябва да се има предвид, че горното не се отнася за цялостното боядисване на веждите с къна или друго вещество, за да се промени сива коса, а не с намерение да изглеждат като оскубани. Без съмнение това е разрешено, при условие че се избягва чисто черният цвят и че съставките, използвани в боите, са халял.

Обобщение

Да обобщим: според мнозинството от класическите правоведи, е допустимо за омъжените жени да скубят, оформят и изтъняват веждите си „леко“ за своите съпрузи, при условие че не ги излагат пред мъже, които не са им махрам. Що се отнася до неомъжените жени, това за тях е забранено. Въпреки това, ако веждите изглеждат деформирани и дефектни, тогава е допустимо дори за неомъжените жени да ги върнат в по-нормални размери. Прекаленото скубане на веждите и превръщането им в тънка линия не е разрешено както за омъжените, така и за неомъжените жени, тъй като това нарушава външния вид на жената и води до имитиране на неморалните жени. И Aллах знае най-добре!

Мюфтия Мухаммед ибн Адем ел-Кеўсери

Описание на богобоязливите

 

Предава се, че един благочестив вярващ, на име Хуман, отишъл при имам Али, Аллах да облагороди лика му, и поискал от него да опише богобоязливите хора толкова ясно, че сякаш ги вижда. Имам Али казал:

„Речта им е правдива; облеклото им е обикновено; а походката им е смирена. Свеждат поглед от всичко, което Аллах е забранил. Позволяват на ушите си да слушат само онова, което е полезно.  Душите им приемат изпитанията и премеждията [в придържането към истината] така лесно, както другите приемат разкошния живот.

Ако нямаха определения им срок, техните духове не биха останали в телата им, дори за време, необходимо за мигването на око, поради силния им копнеж по Господаря. Защото Създателят е възхваляван в душите им, а всичко останало изглежда незначително в очите им .

[Сърцата и душите на богобоязливите]

Сърцата им са трезви; хората са в безопасност от всяко тяхно зло; телата им са слаби [не прекаляват в апетита си]; основните им нужди са малко; и душите им са целомъдрени. Търпеливо издържат броените дни, които прекарват на този свят, знаейки, че те ще бъдат последвани от дълъг и мирен покой – това е изгодната сделка на живота, която техният Господар им позволява да сключат. Този свят ги желае, но те ​​нямат желание за него. Той ги затваря, но те откупват душите си от него [със своето въздържание и праведни дела] .

Нощем краката им са подредени в редици, докато покорно рецитират Корана бавно и отмерено. Ако стигнат айет, който поражда [в тях] копнеж [по възхитителните неща, които Аллах е обещал], те размишляват, молейки се да постигнат [обещаното]. Душите им се извисяват поради силния копнеж по тези наслади. Ако пък стигнат айет, който ги заплашва [със суровото наказание на Аллах], те го чуват да отеква в дълбините на сърцата им.

Представят си, че чуват ужасните шумове на Огъня в най-дълбоките кухини на ушите си. Виждаш ги да коленичат [пред техния Господар], умолявайки Го да ги опази от Огъня. Що се отнася до дните им, през тях те са сдържани, милостиви учени. Те са праведни и благочестиви. Страхът [от Аллах] пробива сърцата им като стрела. Онзи, който ги погледне, смята, че са болни. Те обаче далеч не са болни.

Те не се задоволяват с малко праведни дела, нито пък смятат прекомерния ибадет за нещо голямо. Виждат своите недостатъци и се страхуват, че делата им няма да бъдат приети. Ако някой похвали един от тях, последният казва: „Аз познавам себе си по-добре, отколкото другите [ме познават], и моят Господар е по-добре осведомен за мен, отколкото аз [за себе си]. О, Боже, не ме поставяй на изпитание заради това, което казват, стори ме по-добър от това, което мислят за мен, и ми прости греховете, за които не знаят.“

[Признаците на такъв търсач]

Един от признаците [на такъв човек] е, че виждат сила в религията му. Кротостта му се придружава от трезвост. Вярата му е свързана със сигурност. Той копнее за знание. Действа с търпение. Живее обикновено дори ако е благословен с богатство.

Той е смирен в ибадета си. Устоява на бедността с възхитително благоприличие. Търпеливо издържа на тежкото положение. Търси прехраната си по позволен начин. Бърза към правилното напътствие. Обезпокоява се, ако усети алчност у себе си. Върши праведни дела, като през цялото време трепери, [страхувайки се, че делата му няма да бъдат приети]. Най-голямата му грижа е да благодари. Сутрин е зает със споменаване на Аллах. Вечер си ляга съкрушен, неспокоен. Сутрин се събужда много зарадван. Неспокойството му произтича от осъзнаването на неговото нехайство. Радостта му е причинена от благата и милостта, [които Аллах му дарява през следващия ден].

[Чувството им на задоволство]

Ако душата му го притисне с нещо, което презира, той не отстъпва и страни от онова, което тя желае. Задоволството на очите му е онова, което е постоянно [наградата от неговите праведни дела]. Въздържа се от онова, което е временно. Смесва снизходителността със знания и речта с действия. Очаква смъртта във всеки един момент. Прегрешенията му са малко [поради предпазливостта и преднамереността му в речта и действията]. Сърцето му е задоволено. Отстъпчив е. Постоянно е нащрек за нападения срещу религията му. Страстите му са мъртви. Потиска гнева си. Хората очакват добро от него. В безопасност са от всяко негово зло. Ако се намира в компанията на нехайни, той се счита от онези, които не забравят [своя Господар] .

Той не забелязва онези, които го потискат. Дава на онези, които го отхвърлят​​. Започва отношения с онези, които ги прекъсват. Далеч е от всяко непристойно поведение. Речта му е мека. Не намираш нищо лошо у него. Той винаги е източник на добро. По време на нещастие е сдържан. При бедствие е търпелив. Във времена на спокойствие е благодарен. Не угнетява онези, които не харесва, нито пък върши грях в името на онези, които обича. Признава истината, преди да потърсят свидетелстването му. Пази всичко, което му поверят. Не използва оскърбителни имена за хората.

[Надеждността на богобоязливите]

Той никога не вреди на съседа си, нито пък намира радост в нещастието, което сполетява врага му. Ако престъпят спрямо него, той търпи, докато Аллах не отмъсти за него. Той разчита на себе си, а самият той е източник на облекчение за другите [т.е. може да се разчита на него]. Уморява се в името на спасението си, без да натоварва другите по никакъв начин. Отдалечеността му от онези, които избягва, е вид въздържание, а сближаването му с хората е от неговата благост и милост. Следователно отдалечеността му от хората не се дължи на високомерие и надменност, нито пък сближаването му с тях не е подбудено от коварство и предателство.“

Чувайки това, Хуман паднал мъртъв. Имам Али, Аллах  да е доволен от него, казал: „Това е, от което се страхувах, че ще му се случи. Такова е въздействието на проникващата дума, когато достигне схватливо сърце.“

Из „Нехдж ел-беляга“ (Върхът на красноречието)

Срещата между имам Малик и имам Ебу Ханифе

 

Преди Малик и Ебу Ханифе да се срещнат, имам Малик често казвал: „Пазете се от хората на мнението!“ Именно школата на Ебу Ханифе се наричала „Школата на мнението“. Преди да се срещнат, между тях имало доста размяна на писма, но двамата успели да говорят чак като се срещнали по време на хадж.

Когато се срещнали, те избрали да дискутират три въпроса, които всеки един от двамата разглеждал по различен начин. Първият от тях бил, какво трябва да бъде отношението ни към хипотетичните въпроси – неща, които все още не са се случили. В школата на имам Малик не било прието да се измисли дадена хипотетична ситуация и да се пита относно неща, които не са се случили, защото това отвлича вниманието на хората от реалните проблеми и води до противоречия. Имам Малик привел своите доказателства от различни айети и хадиси. Той цитирал следния айет, в който Аллах Теаля казва [по смисъл]: „И те питат за новолунието. Кажи: То е фиксирано време за хората и за хаджът.“ [Т.е. това е въпрос, в който се съдържа полза за хората.]

Друго негово доказателство било случаят, в който Умер ибн ел-Хаттаб проклел човека, питал за ситуация, която все още не се била случила. Той [Аллах да е доволен от него!] казвал: „Не ни занимавайте с онова, което не се е случило, а вместо това занимавайте хората с истината!“

Когато хората идвали при имам Малик и го питали за неща, които все още не са се случили, той се ядосвал и им казвал да не го питат за такива неща. Обикновено тези хора били от Ирак – там, където се помещавал и Ебу Ханифе, който, от своя страна, подкрепял този начин на мислене.

Що се отнася до Ебу Ханифе, неговият подход включвал използването на хипотетични ситуации. Съществуват над 60 000 такива примери.

И така, когато се срещнали, имам Малик изразил своето неодобрение към този подход. Ебу Ханифе отговорил, че положението в Ирак е различно от положението в Медина. В Ирак била столицата на Халифата и там всеки ден възниквали все нови и нови проблеми, и хората трябвало да са подготвени за тях. Докато проблемите в Медина били малък брой определени неща.

Тогава Ебу Ханифа представил пред имам Малик пример, който бил обсъждал със своите ученици – мъж, който пътува и отсъства толкова дълго време, че жена му го смята за починал и вследствие се жени отново. Но изведнъж старият й съпруг се завръща. Как трябва да се постъпи в такъв случай? Тогава имам Малик изразил своето учудване каква полза има в дискутирането на един такъв въпрос? Ебу Ханифе отговорил, че в Ирак, където войниците излизат на най-различни походи, това е съвсем реална ситуация. Малик замълчал.

Също така имам Ебу Ханифе припомнил на своя колега хадиса, в който човек отива при Пророка [Аллах да го благослови и приветства!] и казва: „Представи си, че някой човек дойде и поиска да отнеме парите ми. Какво да сторя?“ Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] му отговорил да не му ги дава. Този човек продължил: „Представи си, че той започне да се бие с мен?“ Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] му казал той също да се бие с него. Мъжът продължил: „Представи си, че ме убие?“ Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] отговорил: „В такъв случай ти ще бъдеш шехид!“ Тогава човекът попитал за последно: „Представи си че аз го убия?“ А Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] отговорил: „Той пак ще отиде в Огъня!“

Ебу Ханифе обърнал внимание на факта, че Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] бил попитан за хипотетична ситуация цели четири пъти. Имам Малик възразил: „Но това е било с определена цел!“ А Ебу Ханифе отговорил: „Това, което правим в Ирак, също е с определена цел!“ Тогава имам ел-Лейс ибн Саад [най-големият факих на Египет по онова време, който наблюдавал този диспут] казал: „Елхамдулиллях, кълна се в Аллах, вие обогатявате [разбирането на] Исляма!“ Имам Малик предпазвал хората от това да се занимават с безполезни неща. В същото време имам Ебу Ханифе се стараел да предпази хората от капаните, в които могат да попаднат в бъдеще. Точно това правел и Пратеника на Аллах [Аллах да го благослови и приветства!] – той забранил да се пита за измислени ситуации, като в същото време отговарял за важните неща, които можело да се случат в бъдеще.

Всеки от двамата имами стигнал до заключението да се придържа главно към своя досегашен подход, но да има предвид и неговата алтернатива, за да може да донесе по-голяма полза за мюсюлманската общност.

Различията в мненията са съвсем естествено нещо, тъй като освен, че хората мислят по различен начин, обстановките, в които живеят, също са различни. Средата в Медина [Хиджаз] била различна от тази в Куфа [Ирак]. В същото време това различие в мненията довело до обогатяване и усъвършенстване в разбирането на Религията на Аллах. Искреният и спокоен диалог, в който се представят различни гледни точки, винаги спомага истината да бъде обхваната във всичките й аспекти. В същото време тонът на разговора между двамата продължил да бъде цивилизован и любезен през цялото време, макар че принципите, които обсъждали, съвсем не били маловажни. В днешно време наблюдаваме точно обратното – изоставяме задълженията си, които се отнасят до единството на общността ни, заради спорове, касаещи тривиални неща.

Втория въпрос, по който двамата имами изразили своето различие, бил принципът на единодушие – иджма. В Исляма отговорът на всеки един въпрос се търси в Свещения Коран. Ако не бъде намерен отговор там, се търси в хадисите на Пратеника [Аллах да го благослови и приветства!] Ако и там не бъде открит отговор, се търси дали има единодушие на мюсюлмански учени по дадения въпрос и това единодушие се прилага като правило.

Имам Малик твърдял, че въпросното единодушие е консенсусът на жителите на Медина, защото сподвижниците – сахаба на Пратеника на Аллах [Аллах да го благослови и приветства!] живели и умрели там и защото деветте негови съпруги, които били очевидци на всичките му действия [Аллах да го благослови и приветства!] също живели и умрели там. Броят на сахаба, които били в Медина, бил над 10 000 – Аллах да е доволен от всички тях.

Веднъж човек дошъл при имам Малик и го попитал какво да прави по отношение на спорните въпроси? Той му отговорил: „Потърси становището на жителите на Медина. Намериш ли го, бъди сигурен, че това е истината!“ А на друг човек казал: „Ще намериш знанието в Медина, тъй като Коранът не бе низпослан в Ефрат [имайки предвид Ирак и школата на Ебу Ханифе].“

Имам Ебу Ханифе бил 13 години по-възрастен от имам Малик, но въпреки това го уважавал много. Той му отвърнал: „О, Малик, завоеванията по време на възхода при Умер ибн ел-Хаттаб разпръснали сподвижниците по целия свят. Ти казваш, че в Медина имало 10 000 сахаба. В последната битка на Пратеника [Аллах да го благослови и приветства!] имало около 120 000 сахаба. Къде са останалите? Ти не може да отречеш факта, че Умер ибн ел-Хаттаб изпратил сахаба в различни страни специално, за да учат хората.“

И той изброил някои сподвижници, като Муаз ибн Джебел [Аллах да е доволен от него!], когото Пророкът [Аллах да го благослови и приветства!] описал като най-знаещия и когото изпратил в Йемен. Също така споменал Ибн Месуд [Аллах да е доволен от него!], чийто начин на четене на Свещения Коран бил препоръчан от Мухаммед [Аллах да го благослови и приветства!] и който бил изпратен в Куфа. Също така споменал Ебу Зерр, Зубейр ибн ел-Аууам и Саад ибн Еби Уеккас, които били в Египет, Хузейфе ибн ел-Йеман, Ибн Месуд и Али ибн Еби Талиб, които били в Ирак, Ебу Убейде ебн ел-Джеррах, Билял и Ебу ед-Дерда в Сирия и т.н. Аллах да е доволен от всички тях.

След това споменал хадиса на Пророка [Аллах да го благослови и приветства!], в който се споменава, че сахаба са като звездите – всяка от тях може да напъти хората. Ебу Ханифе също казал, че от гениалността на Умер ибн ел-Хаттаб била това, че изпратил сахаба по целия свят, но също така задържал голяма част от тях в Медина, за да имало баланс. И така имам Ебу Ханифе показал на имам Малик, че разселването на сахаба било с цел добрата интеграция и единството на цялата общност.

Ел-Лейс ибн Саад казал: „Кълна се в Аллах, това също е обединение на общността!“

Когато погледнем от друг ъгъл, виждаме друг аспект на истината. Това е благодатта на разнообразието. Ако всички хора мислеха еднакво, щяха да виждат истината само от един ъгъл, на Аллах Теаля, Чието име е ел-Хакк – Истината, желае да видим истината от всичките й ъгли.

Третата тема, която обсъдили в срещата си, била относно „школата на мнението“ и „школата на текста [Корана и хадисите]“. Ебу Ханифе до такава степен използвал даден хадис, че бил в състояние от него да изведе до 100 различни правила от него! Имам Малик възразявал, че това е преувеличаване и претоварване на хадиса, при което в него можело да се вложи смисъл, който не бил желан от Пратеника [Аллах да го благослови и приветства!]. Ебу Ханифе отговорил, че хората били завладени от учени и философи от Ирак, Гърция, Рим и Персия с най-различни идеи. Затова той искал да привлече вниманието им върху думите на Пратеника на Аллах [Аллах да го благослови и приветства!]. И затова той търсел в хадисите на Пратеника [Аллах да го благослови и приветства!] нещо, с което да се противопостави на тези нови идеи. От друга страна, болшинството хора, които живеели в Медина, били от сахаба и табиин и затова там нямало нужда от такова претоварване на смисъла на хадисите.

Ел-Лейс ибн Саад казал: „Това също е обединение на общността!“ И така двамата имами отново допълвали един друг в опазването на Исляма.

Ако вие обсъдите проблемите си спокойно и искрено със своята съпруга или съпруг, голяма част от тях ще бъдат решени. Ако нашите политици, имами и учени правеха същото, много от проблемите на общността също щяха да бъдат решени.

След като разговора между двамата имами приключил, ел-Лейс ибн Саад, чиято школа била на същата висота, както и останалите четири школи в наши дни, с разликата, че на него му липсвали ученици, които да разпространят знанието му, се поинтересувал да разбере какви били впечатленията на всеки един от тях.

Отишъл при имам Малик и го попитал, а той, бършейки потта си, отговорил: „Кълна се в Аллах, Ебу Ханифе ме накара да се изпотя! Кълна се в Аллах, той е истински факих [юрист]! Не съм виждал човек, който да се аргументира по такъв начин. Кълна се в Аллах, ако той ти каже, че този железен прът е направен от злато, той е способен да те убеди в това!“

После ел-Лейс отишъл при Ебу Ханифе, а той му казал: „Разисквал съм със стотици хора, но никога не съм виждал човек, който да приема истината по-бързо от него!“

Ние трябва да възпитаваме подрастващите поколения в тези маниери. Това важи са всички: журналисти, политици, хора, работещи в медиите, учени, съпруги и съпрузи, родители и деца.

Какво се случило по-късно? Най-напред имам Ебу Ханифе изпратил своя син Хаммад да бъде обучаван от имам Малик и да изучи неговия сборник „ел-Муветта“. По-късно последният поискал копия от книгите на първия, за да се възползва от тях.

В същото време в Ирак видният ученик на Ебу Ханифе – Мухаммед ибн ел-Хасен – провеждал уроци, в които представял школата на имам Малик.

Известно време по-късно Ебу Ханифе пожелал да се консултира с Малик, преди да изкаже публично своето становище. Ебу Ханифе не бил съгласен с това грешник да бъде наричан неверник. Имам Малик потвърдил неговото становище. И това не било следствие на един единствен разговор, между двамата продължила да се разменя огромна кореспонденция.

Веднъж аббасидският халиф ел-Менсур дошъл при имам Малик, като му предложил всички останали правни школи да бъдат премахнати и да се запази единствено неговата, а също неговия сборник „ел-Муветта“ да бъде изписан със златни букви върху Кяабе и да се съхранява вътре в нея.

Самият имам Малик, който навремето не зачитал никоя друга школа освен становището на жителите на Медина, му отговорил да не го прави, защото сподвижниците на Пратеника [Аллах да го благослови и приветства!] били разпръснати по целия свят. А това били точно думите на Ебу Ханифе от техния дебат.

Вижте великолепния начин и прекрасния нрав, по който някой може да изрази своето несъгласие, като по същия начин не престава да се държи за истината!

Първият принцип показва, че различията са заложени в самата ни природа и те трябва да бъдат уважавани. Различията са част от нашето съществуване и те трябва да бъдат зачитани. Вторият принцип показва, че различията ни допълват и че те са предимство, а не недостатък. Трябва да гледаме на тях, като на предимство, което ни обогатява. Третият принцип показва, че по време на разискване спокойствието и искреността ни помага да видим истината от всичките й ъгли. Истината е една, но тя може да има много проявления. Четвъртият принцип е, че по време на конфликт никога не трябва да губим доброто си държание. Това са принципите на съвместното съществуване. Слава на Аллах, Господарят на световете!

 http://www.muwatta.com/meeting-of-imam-malik-imam-abu-hanifa/