„Постелята ми е пръстта“ – Мишари ел-Араде

Постелята ми е пръстта. Обгръща ме тя. Тя е моето покривало.
Около мен е пясъкът. Обгражда ме той от всички страни.
Гробът е тъмнина! В него е моето изпитание.
А светлината е решила да забрави за срещата с мен.

Къде е семейството и тяхната обич? Предадоха верността ми!
Къде са приятелите? Всички изоставиха братството ми!
Къде е богатството и радостта от него? Остана то зад мен!
Къде е славата и блясъкът й, заслепяващ от хвалбите?
Това е моят край! Постелята ми е пръстта!

Обичта се сбогува със своя копнеж. И плакаха оплакващите ме!
И сълзите изсъхнаха след риданието!
И светът се стесни, стесни се и моето място!
Гробът стана за тялото ми и земя, и небе!
Това е моят край! Постелята ми е пръстта!

Страхът изпълва моето отчуждение! Скръбта е моята болест!
Моля за издръжливост – тя е лек за болестта ми!
И искрено зова Господаря: „Ти си моята Надежда!“
Искам Рая от моя Бог! Там е моето щастие!

Теўессул

Теўессул означава отправяне на дуа към Аллах чрез посредничество, независимо дали на жив човек, умрял човек, добро дело или име или качество на Всевишния Аллах.

Ученият Юсуф ер-Рифаʿи казва: „Тук искам да предам становището, удостоверено от силни правни доказателства, на ортодоксалното мнозинство на мюсюлманите сунити по въпроса за отправянето на дуа към Аллах чрез посредник (теўессул). Тъй като няма разногласия сред учените, че отправянето на дуа към Аллах чрез посредник е по принцип правно валидно, обсъждането на детайлите му се отнася най-вече до постановленията, които засягат междушколските различия, които нямат връзка с въпросите за вярата или неверието, единобожието (теўхид) или съдружаването с Аллах (ширк). Въпросът се ограничава до допустимостта или недопустимостта и неговото постановление е, че това е или законно или незаконно. Няма разногласия между мюсюлманите относно допустимостта на три вида отправяне на дуа към Аллах чрез посредник (теўессул):

1) Теўессул към Аллах чрез жив праведен човек, както е в хадиса за слепеца и Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), който ще бъде обяснен по-надолу;

2) Теўессул към Аллах чрез собствените добри дела на човек, както е в хадиса за тримата мъже, които били в пещера, чийто вход бил затворен от голяма скала – хадис, предаден от имам ел-Бухари в неговия сборник „Сахих”;

3) Теўессул към Аллах чрез Неговата същност (зат), Неговите имена и качества и т.н.

Тъй като има единодушие (иджма) за допустимостта на тези видове, не се налага да се излагат доказателства за тях. Единствената област на несъгласие засяга отправянето на дуа към Аллах (теўессул) чрез праведен починал човек. По-голямата част от ортодоксалните сунити смятат, че това е допустимо, като в подкрепа дават доказателства от хадисите, от които ние ще се задоволим с хадиса за слепеца, защото той е централната ос, около която се върти дискусията.

Хадисът за слепеца

Имам ет-Тирмизи предава чрез своята верига от разказвачи от Усман ибн Хунейф, че един сляп мъж дошъл при Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и казал: „Беше засегнато зрението ми, затова помоли се на Аллах за мен!” Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) казал: „Отиди и вземи абдест, кланяй два ракята намаз и после кажи:

„О, Аллах, аз Те моля и се обръщам към Теб чрез своя пророк Мухаммед, Пророка на милостта. О, Мухаммед, търся твоето посредничество пред своя Господар за връщането на моето зрение [в друга версия: „за задоволяването на моята нужда”]. О, Аллах, дари го с посредничество за мен!”

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) след това добавил: „И ако има някаква друга нужда, направи същото.”

Учените по фикх извеждат от този хадис препоръчителния характер на намаза при нужда (саляту-л-хадже), който извършва някой, нуждаещ се от нещо от Всевишния Аллах, и след това се обръща към Аллах с тази дуа, заедно с други подходящи дуи, според нуждата. Ясното съдържание на хадиса доказва правната валидност на теўессул чрез жив човек [тъй като Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е бил жив по онова време]. Хадисът доказва косвено валидността на теўессул чрез починал, защото теўессул чрез жив или мъртъв човек не се прави чрез физическо тяло или чрез живот или смърт, а чрез положителния смисъл (маʿна таййиб), свързан с човека както в живота, така и в смъртта. Тялото е само носителят, който носи този смисъл, което изисква човекът да е бил уважаван, независимо дали жив или мъртъв, защото думите „О, Мухаммед” са насочени към някого, който физически отсъства – като в този случай няма разлика между живия и мъртвия – и това е обръщение към смисъла, скъп на Аллах, който е свързан с духа на човека, смисъл, който е основата на теўессул, независимо дали чрез жив или мъртъв човек.

Хадисът за човека в нужда

Имам ет-Таберани в „ел-Муʿджем ес-сагир” предава хадис от Усман ибн Хунейф, че един мъж многократно идвал при Усман ибн Аффан (радийеллаху анх) за нещо, от което се нуждаел, но Усман не обръщал внимание на нуждата му. Мъжът срещнал Ибн Хунейф и му се оплакал – това станало след смъртта на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и след халифите Ебу Бекр и Умер (радийеллаху анхума) – така че Усман ибн Хунейф, който бил един от сподвижниците, които събирали хадиси и били учени в религията на Аллах, казал: „Отиди при мястото за абдест и вземи абдест. После отиди в джамията, кланяй два ракята намаз в нея и кажи: „О, Аллах, аз Те моля и се обръщам към Теб чрез нашия пророк Мухаммед, Пророка на милостта. O, Мухаммед, обръщам се чрез теб към своя Господар, за да изпълни Той нуждата ми!” и спомени нуждата си. После ела, за да отидем заедно с теб [при халифа Усман].”

Така мъжът отишъл и извършил каквото му било казано. После отишъл пред вратата на Усман ибн Аффан (радийеллаху анх), пазачът дошъл, хванал го за ръката, завел го при Усман ибн Аффан (радийеллаху анх) и го сложил да седне на възглавница до халифа. Усман (радийеллаху анх) попитал: „Каква е твоята нужда?”, а мъжът споменал от каквото се нуждаел. Тогава Усман (радийеллаху анх) изпълнил нуждата му и казал: „До този момент не помнех за нуждата ти.” Той добавил още: „Винаги, когато имаш нужда от нещо, само го спомени!” Мъжът си тръгнал, срещнал Усман ибн Хунейф и му казал: „Аллах да те възнагради! Той не се погрижи за нуждата ми и не ми обърна никакво внимание, докато ти не говори с него.” Усман ибн Хунейф казал: „Кълна се в Аллах! Аз не съм говорил с него, но видях как един слепец дойде при Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) и му се оплака за загубата на зрението си. Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) го попита: „Не можеш ли да изтърпиш това?”, а мъжът отговори: „О, Пратенико на Аллах, нямам никого, който да ме води, и това е голяма трудност за мен.” Тогава Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) му каза: „Отиди при мястото за абдест и вземи абдест. После кланяй два ракята намаз и отправи своята дуа.” Усман ибн Хунейф продължил: „Кълна се в Аллах! Ние не бяхме станали от местата си и не бяхме говорили дълго, когато мъжът се върна при нас, сякаш никога нещо не е било наред с него.”

Това е ясен и категоричен текст от сподвижник на Пророка, доказващ правната валидност на теўессул чрез мъртвите. Този хадис е класифициран като достоверен (сахих) от ел-Бейхеки, ел-Мунзири и ел-Хейсеми.

Автентичността на хадиса за слепеца

Имам ет-Тирмизи е казал, че хадисът за слепеца е „хадис, който е добър или достоверен, но единичен, бивайки неизвестен, освен чрез неговата верига от разказвачи, от хадиса на Ебу Джафер, който не е Ебу Джафер ел-Хатми”. Това означава, че разказвачите на този хадис, въпреки че Ебу Джафер бил непознат на ет-Тирмизи, са приемливи до степен хадисът да бъде добър или достоверен.

Но учени преди ет-Тирмизи са установили, че Ебу Джафер – този мъж, непознат на ет-Тирмизи – всъщност е самият Ебу Джафер ел-Хатми. Ибн Ебу Хайсеме казва: „Името на този Ебу Джафер, от когото Хаммад ибн Селеме предава, е Умейр ибн Язид и той е същият Ебу Джафер, от когото Шуʿбе предава”, след което той разказва хадиса чрез веригата на предаване от Усман, от Шуʿбе, от Ебу Джафер.

Ибн Теймиййе, след като предава хадиса от ет-Тирмизи, казва: „Всички учени казват, че това е Ебу Джафер ел-Хатми, и това е вярно.”

Специалистът по хадиси Ибн Хаджер отбелязва в „Tекриб ел-техзиб”, че това е ел-Хатми и че той е надежден (садук).

Ибн Абдул-Берр в „ел-Истиаб фи маʿрифе ел-есхаб” също казва, че това е ел-Хатми. Нещо повече, ел-Бейхеки предава хадиса по веригата на ел-Хаким и потвърждава, че той е достоверен (сахих), а ел-Хаким го разказва с верига на предаване, отговаряща на стандартите на ел-Бухари и Муслим, което се потвърждава и от хадисолога ез-Зехеби и което еш-Шеўкени цитира като доказателство. Кои са ез-Зехеби и еш-Шеўкени? Смисълът на това е, че всички разказвачи от веригата на предаване на хадиса са известни на най-големите имами по хадис, като ез-Зехеби (и кой е по-строг от него?), Ибн Хаджер (и кой е по-точен, знаещ и прилежен от него?), ел-Хаким, ел-Бейхеки, ет-Таберани, Ибн Абдул-Берр, еш-Шеўкени и дори Ибн Теймиййе.

Този хадис е записан от eл-Бухари в „ет-Тарих ел-кебир”, от Ибн Мадже в „Сунен”, където той казва, че хадисът е достоверен (сахих), от ен-Несаи в „Еʿмал ел-йеўм ўел-лейле“, от Ебу Нуайм в „Маʿрифе ес-сахабе”, от ел-Бейхеки в „Деляил ен-нубуўўе”, от ел-Мунзири в „ет-Тергиб ўет-терхиб”, от ел-Хейсеми в „Меджмаʿ ез-зеўаид ўе менбаʿ ел-феўаид”, от ет-Таберани в „ел-Муʿджем ел-кебир”, от Ибн Хузейме в „Сахих” и от други. Близо 15 хафъзи на хадиси [такива, които знаят наизуст повече от 100 хиляди хадиса заедно с техните вериги на предаване] ясно са посочили, че този хадис е достоверен (сахих). Както бе споменато по-горе, той е с верига на предаване, отговаряща на стандартите на ел-Бухари и Муслим, така че няма място за критика или омаловажаване относно автентичността на хадиса. Следователно, относно допустимостта на отправянето на дуа към Аллах (теўессул) чрез жив или мъртъв човек, то съгласно човешкия разум и наличните знания има гъвкавост по въпроса. Който иска, може да приеме теўессул, а който не иска, нека го остави, без да създава проблеми и без да отправя обвинения, тъй като този въпрос е проверен задълбочено.” [Едилле ехл ес-сунне ўел джемаʿа, 79-83 стр.]

Добре е да се преразгледат някои от доказателствата на автора Юсуф ер-Рифаʿи, които той е изложил:

1) Има два хадиса – хадисът на ет-Тирмизи за слепеца и хадисът на ет-Таберани за човека в нужда, на когото Усман ибн Хунейф е разказал случката със слепеца, научавайки го на теўессул, на който Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) научил слепеца.

2) Хадисът от ет-Тирмизи е достоверен (сахих), което е и предметът на горното изследване на веригата от разказвачи, автентичността на който е установена без никакво съмнение, и това е удостоверено от близо 15 от най-големите специалисти по хадиси в исляма. Хадисът изрично доказва валидността на отправянето на дуа към Аллах (теўессул) чрез жив посредник, тъй като Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е бил жив по онова време. Авторът на статията смята също, че хадисът изрично доказва валидността на отправянето на дуа към Аллах (теўессул) и чрез починал посредник, тъй като Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е казал на слепеца да вземе абдест, да кланя два ракята намаз и след това да отправи дуа, съдържаща думите „О, Мухаммед, търся твоето посредничество пред своя Господар за връщането на моето зрение!”, което е призоваване на някого, който физически отсъства – в този случай няма разлика между живия и мъртвия.

Отправянето на дуа към Аллах (теўессул) чрез жив или мъртъв посредник, по думите на автора, „не е чрез физическо тяло или чрез живот или смърт, а чрез положителния смисъл (маʿна таййиб), свързан с човека както в живота, така и в смъртта, а тялото е само носителят, който носи този смисъл.”

И може би най-показателната причина, макар авторът да не я споменава, е, че всичко, което Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е заповядал да се върши, докато той е бил жив, е закон, валиден за всички поколения до края на времето, освен ако не е доказано противното от по-сетнешно указание от самия Пророк (саллеллаху алейхи ўеселлем). Теўессул, който той е преподавал през живота си, не е бил отменен от по-късно негово указание.

3) Автентичността на хадиса от ет-Таберани за човека в нужда по времето на халифата на Усман (радийеллаху анх) не се обсъжда с детайли в статията, но заслужава внимание, тъй като хадисът изрично доказва правната валидност на отправянето на дуа към Аллах (теўессул) чрез починал, защото Усман ибн Хунейф и всички други пророчески сподвижници, съгласно единодушното мнение (иджма) на учените, са били добросъвестни (удул), и са над това да бъдат поставяни под съмнение, че са научили някого на грешно дело, а още по-малко на идолопоклонничество (ширк). Хадисът е достоверен (сахих), както ет-Таберани изрично посочва в „ел-Муʿджем ес-сагир”. За този хадис бе запитан специалиста по хадиси шейх Шуайб ел-Арнаут, който след като го разгледа, се съгласи, че е достоверен (сахих), както ет-Таберани е посочил. Същото отсъждане бе потвърдено и от мароканския специалист по хадиси шейх Абдуллах Мухаммед ел-Гимари, който характеризира хадиса като „силно достоверен” и отбеляза, че специалистите по хадиси ел-Хейсеми и ел-Мунзири се съгласяват с ет-Таберани, че хадисът е достоверен (сахих).

Заключението е, че препоръчителността на теўессул към Всевишния Аллах – чрез живи или мъртви – е становището в шафиʿитския мезхеб и затова Ибн Накиб ел-Мисри и имам ен-Неўеўи в „ел-Езкяр” (281-282 стр.) и в „ел-Меджму” ясно казват, че теўессул чрез Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и искането на неговото застъпничество са препоръчителни.

Ханефитският учен Мухаммед ел-Хамид казва: „Що се отнася до призоваването (нида) на праведните [когато те физически отсъстват, както думите в горните хадиси: „О, Мухаммед…”], то теўессул към Аллах чрез тях е допустим, дуата бивайки отправяна към Аллах, защото има много доказателства за допустимостта му.

Онези, които ги призовават, възнамерявайки теўессул не могат да бъдат винени. Що се отнася до човек, който вярва, че онези, които призовава, могат да окажат влияние, да донесат полза или вреда, които те самите създават или довеждат до съществуване така, както Аллах прави, то такъв човек е идолопоклонник (мушрик), който е излязъл исляма – опазил ни Аллах! Определен човек е написал статия, че теўессул към Аллах чрез праведните не е позволен, докато мнозинството от учените твърдят, че е допустим, и доказателствата, които авторът използва, за да потвърди своята гледна точка, са лишени от онова, което той се опитва да се докаже. Обявявайки теўессул за допустим, ние не вървим по ръбовете на идолопоклонничеството (ширк) или близо до него, защото убеждението, че Аллах Всевишния единствено оказва влияние върху всичко, външно или вътрешно, е убеждение, което тече в нас така, както нашата кръв. Ако теўессул беше идолопоклонничество (ширк), или ако имаше някакви следи от идолопоклонничество в него, Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) нямаше да научи на него слепеца, когато последният го помолил да отправи дуа към Аллах за него, а Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) го научил да прави теўессул към Аллах чрез него. А мнението, че теўессул е допустим само докато човека, чрез когото се прави, е жив, но не и след смъртта му, не се подкрепя от здрава шериатска основа.” [Рудуд аля ебатил ўе расаил еш-шейх Мухаммед ел-Хамид]

Нух Ха Мим Келлер

Вероубеждението (ʿакида) на суннитите

Какво е вероубеждението (ʿакида) на Ехлю-с-сунна? Правилно ли е да се вярва, че Аллах е навсякъде? Каква е разликата между вероубеждението на селефитите и вероубеждението на Ехлю-с-сунна?

Отговорите на тези въпроси изискват подробни обяснения и е задължително питащият да ги научи от заслужаващ доверие учител, ръководещ се от методологията на Ехлю-с-сунна ўел джемаʿа, която е представена от школите на ешʿаритите и матуридитите, чиито основоположници са двамата имами Ебу ел-Хасен ел-Ешʿари и Ебу Мансур ел-Матуриди.

Така питащият ще научи вероубеждението (ʿакида) на суннитите (Ехлю-с-сунна ўел джемаʿа) и също така как другите са се отклонили от тях в някои вярвания. Ако не е възможно човек да научи това директно от учител, тогава той трябва поне да прочете книга по този въпрос, като например книгата „Ел-ʿАкиде ел-Кудсиййе” на имам ел-Газали, която е отпечатана в началото на неговата книга „Ихя ʿулюм ед-дин”. Или човек може да прочетете някои други книги, като „Кубра ел-якинийят ел-кеўниййе” на големия учен д-р Мухаммед Саид Рамадан ел-Бути.

Въпреки това, онова, което не може да бъде напълно постигнато, не трябва да бъде напълно изоставено, затова аз казвам:

Суннитското  вероубеждение

Онова, в което е задължително всички мюсюлмани да вярват, е, че Аллах е съвършен в Своята същност, Своите имена и качества и че Той е отвъд всеки атрибут, който не приляга на Него. Пространството и времето следователно не Го обхващат, а Той е създал и двете. Нито Неговата същност, нито Неговите качества приличат на нещо от Неговото творение. „Няма подобен Нему. Той е Всечуващия, Всезрящия.” (еш-Шура, 42:11)

Нито небесата, нито земята Го обхващат, и Той не бива да бъде описван с думи, които означават, че Неговата същност е буквално над небето. Той е над всичко със Своята огромна сила и велика мъдрост. [Това, че Той не е буквално над небето се доказва от думите на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), предадени в достоверен хадис от имам Муслим: „… Ти си Явния (ез-Захир) и нищо няма над Теб, и Ти си Скрития (ел-Батин) и нищо няма под Теб.”]

Човек не трябва да твърди, че Аллах има ўеджх (букв. „лице”) или йед (букв. „ръка”) в буквалния смисъл на тези думи, защото буквалното значение на всяка от тези думи в арабския език означава част, която е свързана с тялото и която може да бъде отделена от него, а нашият Господар е далеч над това.

Думите ўеджх (букв. „лице”), ʿайн (букв. „око”), йед (букв. „ръка”) и кадем (букв. „крак”), които се споменават в някои свещени айети и достоверни хадиси, се тълкуват по начин, който приляга на същността на Аллах Теаля. Например словата на Всевишния: „Всичко тук погива. Но пребъдва Ликът (ўеджх) на твоя Господар.” (ер-Рахман, 55:26-27) Онова, което се има предвид под ўеджх в айета, е същността на Аллах, т.е. с други думи: „Всичко освен Аллах ще погине”. Нищо друго не може да се има предвид в този айет.

В арабския език ўеджх може да се използва за назоваване на същността. В противен случай, ако човек например тълкува ўеджх като „лице”, това изисква Неговата същност да може да се раздели и че част от нея ще погине. Това е рационално и религиозно невъзможно и не е допустимо да се вярва в това.

Друг пример са словата на Всевишния за кораба на пророка Нух (алейхисселям): „плаващ в (би) Очите (еʿаюн – мн.ч. на ʿайн) Ни.” (ел-Камер, 54:14) Арабският предлог „би” не означава, че „очите” физически са съдържали кораба, нито път айетът означава, че Аллах има еʿаюн (букв. „очи”) в буквалния смисъл на думата и че корабът е плавал вътре в тях. Никой не вярва в това освен невежия, който не почита Аллах. Онова, което се има предвид в айета, е, че корабът е плавал под грижите и защитата на Аллах така, че пасажерите му да не се удавят, както всичко останало се удавило по онова време. В арабския език ʿайн може да се използва за обозначаване на защита и грижа.

Позволено ли е да се вярва, че Аллах е навсякъде?

Убеждението, че Аллах Теаля се намира физически на всяко място, е напълно грешно и не е допустимо някой да вярва в това. Онова, в което е задължително да се вярва, както бе споменато по-горе, е, че Аллах е отвъд това да заема пространство, и е задължително да се забранява това убеждение на онзи, който твърди нещо друго, защото това представлява антропоморфизъм [оприличаване на Аллах на Неговите творения (тешбих)], който е напълно грешен. Пример за антропоморфизъм е онова, което някои невежи хора казват с намерението да почетат Аллах: „Слава на Него в Неговото място.” Задължително е да се обясни на тези хора, че този израз е грешен, и те да бъдат насочени към онова, което е правилно.

Ако обаче мюсюлманин вярва, че Аллах е навсякъде със Своето знание, което означава, че Той знае всичко във всяко време и място, то това е правилно вероубеждение и това е значението на словата на Всевишния: „Той е с вас, където и да сте.” (ел-Хадид, 57:4), т.е. „Той е с вас със Своето знание така, че нищо от Неговото творение не остава скрито за Него.”

Разлика между суннитското вероубеждение и вероубеждението на селефитите

По отношение на разликата между вярата на суннитите (Ехлю-с-сунна ўел джемаʿа) и вярата на селефитите [Селефитите са група мюсюлмани, които твърдят, че следват праведните ранни мюсюлмани (ес-селеф ес-салих) по отношение на своето вероубеждение, но в действителност те са срещу праведните ранни мюсюлмани по някои въпроси], селефитите са срещу суннитите по някои въпроси, които са обяснени по-горе, като например убеждението, че Аллах има ўеджх (букв. „лице”), айн (букв. „око”), йед (букв. „ръка”) и кадем (букв. „крак”) в буквалния смисъл на тези думи. Също така те са срещу суннитите, като вярват, че същността на Аллах е буквално над небето, представяйки като доказателство някои айети и хадиси, които те са разбрали погрешно.

Напротив, мнението на праведните ранни мюсюлмани сред сподвижниците и техните последователи е, че Аллах е отвъд буквалното значение на посочените по-горе думи, заради безпочвения антропоморфизъм, който се включва в тях, и защото, както е обяснено по-горе, айетите и хадисите, в които се споменават тези думи, се тълкуват по начин, който подхожда на Неговата същност.

Някои от учените на ранните мюсюлмани (Аллах да е доволен от тях) ясно посочили значенията на тези думи, докато други мълчали и се задоволили с това да вярват, че Аллах е отвъд всякакви неверни значения на тези думи, като и двата подхода са приемливи.

Що се отнася до човека, който вярва, че Аллах буквално е охарактеризиран с посочените по-горе неща, това е напълно грешно и е срещу мнението на мнозинството от имамите на мюсюлманите от всяко време и място.

Амджад Рашид,

Аман, Йордания

Даряването на награда от ибадет на починал

Правно постановление за даряването на награда на други

Делата могат да бъдат разделени в две категории: (1) дела с паричен елемент, като милостинята и хаджа, и (2) изцяло физически дела, като намаза, говеенето и четенето на Коран.

По отношение на първата категория има единодушие между учените, че човек може да дари наградата си на починалия, заради няколко ясни хадиса. Например имам Муслим е озаглавил раздел в своя сборник „Сахих” с името ”Наградата от милостинята,  дадена от името на починалия, стига до него”. В този раздел той предава, че един мъж казал на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), че майка му е починала внезапно и не е могла да остави завещание, и че, ако тя е имала възможност да го стори, е щяла да поиска да даде милостиня. Тогава той попитал дали наградата от милостинята, дадена от името на починалата му майка, ще стигне до нея, при което Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) отговорил утвърдително.

По отношение на втората категория дела, физическите дела без паричен елемент, мнението на някои учени е било, че човек не може да дари наградата на починалия. Въпреки това мнозинството от учените, особено по-късните, заявяват, че човек може да изпълни доброволни (нафиле) физически дела и да дари наградата от тези дела на починалия. Това е установено и в четирите сунитски мезхеба, както споменават големите имами на всеки мезхеб – например Ибн Абидин от ханефитския мезхеб, ел-Хаттаб от маликитския мезхеб, ен-Неўеўи от шафиʿитския мезхеб и Ибн Кудаме от ханбелитския мезхеб – като всеки от тях дава пример специално за четенето на Коран за починалия, независимо от малките различия между тях, като например дали човек трябва да бъде до гроба на починалия, за да се възползва той. [Ибн Абидин, „Радд ел-мухтар”; ел-Хаттаб, „Mехаўиб ел-джелил” ; ен-Неўеўи, „ел-Минхадж” ;  Ибн Кудаме, „ел-Мугни”]

Ханефитите изрично споменават, че човек може да дари наградата за всяко доброволно (нафиле) дело на друг човек, независимо дали определеният получател е жив или починал, без да се намалява от наградата от извършителя на делото. Въз основа на това правило, някои учени дори са предложили, когато човек дава доброволно милостиня [или извършва всякакво друго доброволно дело], той трябва да го възнамери от името на всички вярващи мъже и жени, тъй като наградата ще ги достигне и нищо няма да се отнеме от неговата лична награда. [Ибн Абидин, „Радд ел-мухтар”]

Доказателства от сунната

Има много доказателства от сунната за това мнение, като тук ще бъдат представени няколко примера.

Имам ел-Бухари е озаглавил раздел от своя сборник „Сахих” с името „Извършване на хадж и изпълняване на обет от името на починал”, като в него се предава, че една жена попитала Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) дали тя може да извърши хадж от името на своята починала майка, която била дала обет за това, при което той отговорил: „Да, направи хадж от нейно име! Ако тя имаше дълг, нима нямаше да й го изплатиш? Изплати нейния дълг към Аллах, защото Той заслужава най-много да бъдат изпълнени задълженията към Него.”

Също така и ел-Бухари и Муслим предават в своите сборници „Сахих”, че Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е казал: „Ако някой умре, докато дължи задължително говеене, негов роднина може да говее от негово име.”

Пример от сподвижник-учен, чието разбиране отразява сунната

По отношение на четенето на Коран за починалия, това е била практика на самия Ибн Умер (радийеллаху нах) – един от най-великите сподвижници и учен измежду тях, за когото е особено добре известно, че е бил стриктен в придържането си към пророческата сунна.

Имам Ебу Бекр ел-Халлял, бележит имам от ханбелитския мезхеб, споменава в своята книга „Повеляване на одобряваното и възбраняване на порицаваното”, че имам Ахмед ибн Ханбел веднъж влязъл в едно гробище със свои ученици и видял слепец, който бил седнал до един гроб, да чете Коран. Имам Ахмед му казал да спре, тъй като той смятал това за осъдително нововъведение (бидʿа). Когато те излезли от гробището, един от неговите ученици разказал хадис с добра верига от разказвачи, че самият Ибн Умер е оставил завещание след смъртта му някой да чете Коран на гроба му. Изслушвайки преданието, имам Ахмед казал на ученика да се върне и да каже на слепеца да продължи с четенето на Коран. [Мухаммед ел-Аўўаме, „Есер ел-хадис еш-шериф”, цитирайки Ибн ел-Каййим, „Китаб ер-рух”]

Обобщение

Както при всички други въпроси, по които има разногласия между учените, и този въпрос не трябва да бъде източник на спорове или неприязън сред мюсюлманите. Въпросът не е от основните принципи на вярата, докато единството на мюсюлманите е задължение и най-голям приоритет. Човек може да прецени, че са налице достатъчно правни доказателства, за да дари наградата от своите доброволни дела на други хора, включително и наградата от изцяло физическите дела, като намаз, говеене или четене на Коран, и затова онези, които желаят да сторят това, имат пълното право и не трябва да бъдат съдени и обвинявани. В същото време, ако някой предпочете да не прави това, това е негово право и няма нищо лошо в това.

Фараз Хан

Позволено ли е да се използват дезодоранти, кремове, парфюми и други козметични продукти, съдържащи алкохол?

Да, позволено е да се използват дезодоранти и кремове, съдържащи алкохол, тъй като той е синтетичен алкохол, а не винен (хамр), който е абсолютно забранен и нечист.

Невиненият алкохол не е ритуално нечист. Затова е позволен за външна употреба, като например в парфюми и сапуни. [Мюфтия Таки Усмани, „Текмилят фетх ел-мулхим”; Шейх Мустафа Зарка, „Фетаўа“]

Въпреки това, по-предпазливо е да не се използва, заради различията в мненията по въпроса.

Според индийските ханефитски учени фетвата в днешно време е, че синтетичният алкохол (и всеки друг алкохол, който не се счита за хамр) е чист (тахир), и е разрешено да се използва и консумира, ако:

• не се използва като опияняващо средство;
• не се използва както опияняващите средства се използват (т.е. за алкохолна консумация, дори и в малко количество);
• не се използва в количество, което опиянява;
• не се използва напразно, без полза.

Това е обяснението на мюфтията Махмуд Ашраф Усмани и то е подкрепено от много фетви, включени в големите индийски ханефитски източници на 20-ти век. Това е позицията и на самия имам Ебу Ханифе. По-късните учени възприели фетвата на имам Мухаммед ибн ел-Хасан еш-Шейбани, ученик на имам Ебу Ханифе, че всички видове алкохол са нечисти и харам, дори и в малки количества, поради разпространената фитна. В наше време, поради широко разпространената употреба на алкохол във всякакви продукти, е много трудно да се избегне. Ето защо големи ханефитски учени на нашето време дават горепосочената фетва.

Фараз Раббани