Кой е селефит и валиден ли е подходът му?

Думата селефи, или „ранен мюсюлманин”, в традиционните ислямски дисциплини означава някой, който е починал през първите 400 години след Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), сред които са учени като Ебу Ханифе, Малик, еш-Шафии и Ахмед ибн Ханбел. Всеки, който е починал след това, е един от халeф, или „късните мюсюлмани”.

Терминът „селефит” е бил възроден като лозунг и движение сред късните мюсюлмани от последователите на Мухаммед Абдух (ученик на Джемалюддин ел-Афгани) тринадесет века след Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), приблизително преди сто години. Подобно на други движения като това, които исторически са се появявали в исляма, основните му твърдения били, че религията не е била разбрана правилно от който и да е освен от Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), ранните мюсюлманите и от тях самите.

По отношение на идеалите, движението проповядвало връщане към шериатската ортодоксалност, която щяла да пречисти исляма от неоправдани натрупвания, критериите за оценяване на които щели да бъдат Корана и хадисите. Тези идеали са благородни и аз не мисля, че някой няма да се съгласи с тяхната значимост. Единствените точки на несъгласие са как тези цели да бъдат формулирани и как планът да бъде осъществен.

Що се отнася до неговата валидност, може да се отбележи, че подходът на селефитите е тълкуване на текстовете на Корана и сунната и като такъв, онези, които поддържат тези твърдения, са обект на същите строги критерии на ислямските науки, както всеки друг, който тълкува Корана и сунната, а именно, че трябва да покажат:

1. че техните тълкувания са приемливи от гледна точка на арабския език;

2. че те притежават задълбочени знания за всички основни текстове, отнасящи се до всеки въпрос; и

3. че те познават цялостно методологията на усул ел-фикх, или „основи на правото”, необходими, за да се съгласуват всички основни текстове.

Само когато човек има тези квалификации законно може да представи валидно тълкувание на текстовете, което се нарича иджтихад, или „шериатско умозаключение от първоизточниците”. Без тези квалификации единственото нещо, което човек може законно да твърди, е като представи тълкувание на някого, който определено има тези квалификации, а именно, някой от онези, единодушно признати от общността за такива от времето на истинските селеф, начело с имамите-муджтехиди на четирите мезхеба.

Що се отнася до учените днес, които не притежават квалификациите на муджтехида, не ми е ясно защо трябва да се приемат за муджтехиди по подразбиране, като например, когато се каже, че някой е „най-великият жив учен на сунната” – все едно някой да определи един ученик за физик, след като се каже: „Той е най-великият физик.” Претенциите за ислямско знание не се приемат по подразбиране. Лозунги за „следването на Корана и сунната” звучат добре на теория, но на практика това се свежда до въпрос на учени и до това кой ще подреди за мюсюлманина хилядите шериатски въпроси, които възникват в живота му. В крайна сметка човек осъзнава, че трябва да направи избор между иджтихада на истински муджтехид или иджтихада на някой „лидер на движение”, чиито квалификации може просто да са въпрос на добра репутация, нещо, което често се прави и циркулира сред хората без възможност за разбиране на проблема.

Онова, което идва наум на много хора днес, когато се споменат селефитите, са млади мъже с бради, които спорят за религията. Основната надежда на тези млади реформатори изглежда, че са споровете и конфликтите, които в крайна сметка да преодолеят съпротивата или несъгласието с техните мнения и по този начин да пречистят исляма. Тук мисля, че образованието може да направи много за справяне с положението.

Същността на проблема е, че имамите-муджтехиди, чиято задача е била да извлекат ислямския шериат от Корана и хадисите, били на едно и също мнение по повечето въпроси, а що се отнася до онези, по които били на различни мнения, то те са имали основателни причини за това – дали защото арабският език е можело да се разбере по повече от един начин или защото определеният кораничен или пророчески тескт е притежавал характеристики, дадени в други текстове (някои от тях приемливи с оглед на правната методология на един муджтехид, но не и на друг) и т.н.

Поради липса на надеждна информация на европейските езици, легитимността на различията по шериатските въпроси между учените често не се взима предвид сред мюсюлманите на Запад. Например книгата „Фикх ес-сунна” на автора Сеййид Сабик представя доказателства от хадисите за въпросите, съответстващи на около 95% от тези на шафиитския мезхеб. Това е добър принос, но в никакъв случай не означава последна дума по тези въпроси, защото всеки от четирите мезхеба има голяма литература за доказателствата от хадисите, а не само шафиитския мезхеб, отразен в работата на Сабик. Маликитският мезхеб например има ел-Мудеўўене, ханефитският мезхеб има Шерх меани ел-асар (Обяснение на значенията на хадисите) и Шерх мушкил ел-асар (Обяснение на проблемните хадисите) – и двете са творби на големия хадисолог имам Ебу Джафер ет-Тахаўи, като последната беше публикувана наскоро в шестнадесет тома от „Муассаса ер-рисале” в Бейрут. Който не е чел тези творби и не знае какво е написано в тях, е осъден да бъде в неведение за доказателствата от хадисите на много ханефитски позиции.

Онова, което се опитвам да кажа, е, че е замесен фантастичен елемент в това, когато някой дойде при мюсюлманите и каже: „Никой не е разбрал правилно исляма освен Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), ранните мюсюлмани и нашия шейх.” Такова твърдение не е валидно, защото творбите на първокласните имами по хадис, ислямско право, тълкуване на Корана, както и по други шериатски дисциплини, задължават мюсюлманите да знаят и разбират работата им така, както сериозното разбиране на друга научна област задължава човек да е изучил произведенията на нейните главни учени, които са се занимавали с тези въпроси и са ги решили. Без такова проучване човек е обречен да повтаря грешки, които вече са били направени вече и отхвърлени в миналото.

Повечето от нас познават такива сред общността, които трудно признават друг учен освен имама на техния мезхеб, шейха на техния ислям или един или друг съвременен учен. И този ентусиазъм е разбираем, дори приемлив (на човешко ниво) у някого, който не е учен. Но само до степен, че да не се превърне в та`ассуб, или „фанатизъм”, което означава човек да вярва, че може да иронизира мюсюлманите, които следват други квалифицирани учени. Това е харам, защото е част от сектантството (теферрук) сред мюсюлманите, което ислямът осъжда.

Когато човек придобие ислямско знание и остави фантастиката настрана, вижда, че преувеличаването за определени учени и определянето им като най-велики са несъстоятелни; че всеки от четирите мезхеба по класическо ислямско право има много, много светила. За да си представим, че всички предходни учени трябва да бъдат оценени от гледна точка на един или друг „велик реформатор”, трябва да се подготвим за голямо разочарование, защото умствено това не може да се понесе. Нищо не оправдава такова отношение към нашите научни ресурси в исляма, независимо дали то се нарича „ислямско движение”, „селефизъм” или нещо друго, и колкото по-скоро оставим тези неща зад гърбовете си, толкова по-добре ще бъде за нашите ислямски учени, за нашето чувство за реалност и за нашата религия.

Автор: Нух Ха Мим Келлер 

Ўаххабизмът

Ўаххабизмът е най-важната секта в исляма днес. Покойният велик учен от университета „ел-Азхар” и специалист по Основи на правото (усул) имам Мухаммед Ебу Зехра (1898–1974г.) пише в своята книга за историята на школите в исляма, озаглавена Тарих ел-мезахиб ел-ислямиййе (История на ислямските школи):

«Ўаххабитите се появили в Арабската пустиня […] и възродили школата на Ибн Теймиййе. Основателят на ўаххабизма е Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб, който умрял през 1786г. Той изучавал книгите на Ибн Теймиййе, които за него станали безценно скъпи, и той се задълбочил в тях, докато не ги извел от областта на становищата в областта на практиката. […] Ўаххабитите преувеличили  мненията на Ибн Теймиййе [и отстранили неугодните им такива] и установили принципи, които могат да бъдат обобщени така:

1. Те не се ограничили в това да гледат на богослуженията (ибадат) по същия начин, както ислямът е определил в Корана и сунната и както Ибн Теймиййе е споменал, но поискали да включат в исляма и обичаите (адат) така, че мюсюлманите да бъдат обвързани с тях. Така те обявили за харам пушенето на цигари и преувеличили това постановление до такава степен, че тяхната широка общественост считала пушача за идолопоклонник (мушрик). В резултат те заприличали на хариджитите (хаўаридж), които обявявали за вероотстъпник онзи, който извършва грях.

2. В началото на своето влияние те считали също кафето и всичко, което го наподобявало, за харам, но изглежда, че станали по-снизходителни по този въпрос с течение на времето.

3. Ўаххабитите не се ограничили само да печелят привърженици, но прибягнали и до подстрекаване към борба срещу всеки, който не бил на тяхното мнение, на основание, че те се борели с нововъведенията (бид’ат), и че нововъведенията са зло, срещу което трябва да се води борба, и че е задължително да се повелява доброто и да се забранява злото. […] Водачът на ўаххабитската мисъл в областта на войната и битките бил Мухаммед ибн Сауд, предшественикът на управляващото саудитско семейство в арабските земи. Той бил зет на шейх Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб и възприел неговия мезхеб, защитавайки го ревностно, и призовал към него със силата на оръжието. Той обявил, че прави това, за да насърчи сунната и да унищожи бид’ата. Може би тази религиозна мисия, която поела по пътя на насилието, носела със себе си бунт срещу османската власт. […] Управителят на Египет Мухаммед Али Паша ел-Албани се изправил пред ўаххабитите и се нахвърлил срещу тях със силната си армия, водейки я в няколко битки. По това време ўаххабитската военна сила била малобройна и се ограничавала до арабските племена. Рияд и неговите околности били центърът на този постоянен призив (даўа), който се превръщал в насилие всеки път, когато откриели силата, и после го разпространявали, докато не откриели яростна съпротива.

4. Всеки път, когато превземели град или село, те отивали при гробниците и ги разрушавали […] и събаряли всяка джамия, при която имало гроб […].

5. Тяхната бруталност не спирала до това, но те също отивали при гробове, които били видими, и ги унищожавали. И когато управителят на областта Хиджаз отстъпил пред тях, те унищожили всички гробове на сподвижниците и ги сринали до земята […].

6. Те се захващали за маловажни неща, които осъждали строго, въпреки че нямали нищо общо с идолопоклонничеството (ширк), нито с това, което води до него, като фотографията например. Открихме това във фетвите и посланията на учените им, въпреки че техните владетели отхвърлят напълно това тяхно изказване.

7. Те разширили смисъла на бид’а (нововъведение) до странни измерения, до такава степен, че те твърдели, че поставянето на завеси на стените на благородната Раўда [близо до гроба на Пророка в Медина] е нововъведение. Така те забранили подновяването на завесите, които били в нея, докато не станали дрипави и грозни, и ако не била светлината, която стига до всеки, който е в присъствието на Пророка (алейхисселям) или чувството, че на това място е домът на Откровението на Господаря на пратениците, нямало да ги подновят. Всъщност ние откриваме сред тях и такива, които смятат, че мюсюлманският израз „нашият господар Мухаммед” (сеййидуна Мухаммед) е недопустимо нововъведение и те показват истински екстремизъм по отношение на това и в името на своята мисия използват неприличен и яростен език, докато повечето хора не започнат да бягат от тях колкото могат по-бързо.

8. Ўаххабитите актуализирали мненията на Ибн Теймиййе и са изключително ревностни последователи и привърженици на тези идеи. Те възприели мненията на Ибн Теймиййе, които разяснихме в нашето разискване за онези, които наричат ​​себе си селефити. Те разширили смисъла на бид’а и счели за нововъведения неща, които нямат връзка с богослуженията (ибадат). […] В действителност, забелязва се, че учените на ўаххабитите смятат своите мнения за правилни и не допускат, че може би са грешни, и смятат мненията на другите за грешни и не допускат, че може би са правилни. Нещо повече, те считат, че всичко, което правят хората, освен тях самите, свързано с начина на издигането на гробовете и обикалянето около тях, е близо до ширк. [Иронично, ўаххабитите не считат за ширк окачването на снимки на своите крале, създаването на кралства и именуването на земя на името на крал.] В това отношение те са близо до хариджитите (хаўаридж), които обявявали за вероотстъпници онези, които не били на тяхното мнение, и се борели срещу тях, както вече споменахме. Това е бил относително безобиден въпрос в дните, когато те живеели в пустинята и не престъпвали границите й, но когато се смесили с други и областта Хиджаз попаднала в ръцете на семейство Сауд [чрез немюсюлмански пари и оръжия], въпросът придобил изключителна важност. Ето защо доскорошният крал Абдул-Азиз от семейство Сауд им се противопоставил и ограничил техните мнения само до тях самите и ги третирал като неподходящи за другите.» [край на цитата от книгата на имам Ебу Зехра „Тарих ел-мезахиб ел-ислямиййе”, 235-238 стр. (История на ислямските школи)]

Сред имената, с които ўаххабитите са нарекли себе си, са муўаххидун (единобожци), исляхийюн (реформатори) и селефийюн (последователи на праведните предшественици), а техните противници ги наричат хашўийя (неграмотни), муджассима (антропоморфисти) и хаўаридж (отцепници). Те наричат Мухаммед ибн Абдул-Ўаххаб шейху-л-ислям (шейх на исляма), въпреки че той е бил незначителна фигура в собствения си ханбелитски мезхеб, и наричат неговите потомци Ал еш-Шейх (семейството на Шейха), а брат му Сулейман ибн Абдул-Ўаххаб го е обявил за еретик в своята фетва, отпечатана под заглавието Фасл ел-хитаб мин Китаб Аллах ўе хадис ер-Расул (саллеллаху алейхи ўеселлем) ўе келям ули ел-елбаб фи мезхеб Ибн Абдул-Ўаххаб (Последната дума от Книгата на Аллах, хадисите на Пратеника (саллеллаху алейхи ўеселлем) и думите на учените относно школата на Ибн Абдул-Ўаххаб), известна също като ес-Саўаик ел-иляхиййе фи мезхеб ел-ўаххабиййе (Божествената закана към школата на ўаххабитите).

Тази книга е най-ранното печатно опровержение на сектата на ўаххабитите, състояща се от над 45 кратки глави и 120 страници, които показват фундаменталното отклонение на школата на ўаххабитите не само от общото мнение и основите на Ехлю-с-сунна ўел джемаа и от фикха на ханбелитския мезхеб, но също и от предполагаемите им имами Ибн Теймиййе и Ибн ел-Каййим по повечето или по всички въпроси. Последната точка показва нечестната постъпка на селефитите спрямо имамите, които те твърдят, че са истинската им връзка с ранните мюсюлмани (селеф). 

Следването на мезхеб: всеки ли е специалист по фикх

В действителност днес много хора считат себе си за специалисти в областта на ислямското право и често се противопоставят на това да се следва някой от четирите мезхеба от Ехлю-с-сунна ўел джемаа. Тези така наречени специалисти отхвърлят мезхебите и предлагат всеки човек да има собствено мнение, основаващо се на Корана и достоверните хадиси. Въпросът тук е дали всеки човек е способен да бъде специалист в тази област.

За голямо съжаление често ставаме свидетели как някои хора обвиняват други във фанатизъм само защото вторите следват виждането на някой от четирите мезхеба, което противоречи на виждането на „обвинителя”, т.е. на първия.

Може би главният проблем, който не е възникнал отскоро, а доста отдавна, е че се счита, че само чрез хадисознанието може да се определят правилата във фикха. И че единственото необходимо нещо е да се знае дали даден хадис е силен или слаб.

Но нека да видим становищата и изказванията на учените по този въпрос.

Хафъз Ебу Сулейман ел-Хатиби (рахимехуллах – поч. 388г. по хиджра) е казал: „Хората се разделиха на две групи: на хадиса и на фикха. Но нито една от двете не може да съществува без другата. Те се нуждаят една от друга.” [Муалим сунна, т. 1, стр. 3]

Мухаммед еш-Шейбани (рахимехуллах) е казал: „Невъзможно е практикуването на хадис без заключението [на фикх], както и фикхът без основата на хадиса.” [Усул ес-Сархаси, т. 2, стр. 11]   

Подобни думи е изрекъл и великият табиин Ибрахим ен-Нехаи (рахимехуллах): „Невъзможно е становище, което не се основава на предание (риўайе). И е невъзможно [да се разбере] преданието без становище [по фикх].” [Ебу Наим, ел-Хулят, т. 4, стр. 225]

Тези думи ни дават повод да помислим върху това, че хадис и фикх вървят ръка за ръка. Хадисът – това е основата на фикха, защото той е един от източниците за вземане на решение заедно с Корана, иджма и кияс. Но на практика на нас ни е нужно решение на фикха по даден хадис, за да можем да го разберем и приложим.

Ето защо мнението, че познаването на хадисите е достатъчно за практиката, навярно е погрешно. Защото, ако един човек е хадисолог (мухаддис), това не го прави автоматично правовед (факих), в противен случай Ебу Сулейман ел-Хатиби (рахимехуллах) нямаше да каже, че тези две групи се нуждаят една от друга. И така, хадисът това е основата за решаването на даден казус, а за неговото разбиране и практикуване ние трябва да се допитаме до имамите факихи. 

Имам Ахмед (поч. 241г. по хиджра) е казал: „Който казва, че в религията няма място подражаването (таклид), то той е фасик пред Аллах и Неговия Пратеник, защото вследствие на неговите думи биват унищожени сунната и наследството на праведните предци [сахабиите и табиин], опустошава се сунната и знанието, чрез претенциите на личното мнение, новаторството и споровете. А споменатите от мен мезхеби и мнения са все от Ехлю-с-сунна ўел джемаа, хора на хадисите, които са донесли до нас знанието и от които ние сме почерпили знанието. Ние сме взели от тях хадисите и сме изучавали сунната. Те не бяха привърженици на нововъведенията. Тези хора бяха преди вас, затова ги следвайте, обучавайте се и обучавайте. Успехът е от Аллах!” [Табакат ел-ханабил, Ебу Яля, т. 1, стр. 31]

Ето така великият имам описва, че човек не може да отхвърли таклида в религията и да заяви, че всеки може самостоятелно да разбира хадисите и сунната, отхвърляйки наследството на факихите. Това е явно заблуждение, защото така унищожават знанието.

Отново имам Ахмед казва: „Ако пред човек се намира книга със словата на Пророка, сахабиите и табиин, то той не може да следва само онова, което той пожелае и си избере. Задължително трябва да пита за конкретния хадис знаещите хора – дали този хадис може да се следва или не, и едва след това неговото следване ще бъде правилно.” [ел-Илям, Ибн ел-Каййим, т. 1, стр. 44]

Хафъз Ебу-л-Хасан ел-Меймуни (рахимехуллах – поч. 274г. по хиджра) предава следното: „Един ден имам Ахмед ми каза: „О, Ебу-л-Хасан, въздържай се да говориш по въпрос, по който нямаш [виждане на] имам.”

Ще приключа със словото на имам ез-Зехеби (рахимехуллах), който коментира в „Сийер”, т. 16, стр. 405 следните думи: „Следването на хадис е по-добро, отколкото мнението на Ебу Ханифе или еш-Шафии.” „Това е добре, но по този хадис трябва да са се изказали имами равни на имамите Ебу Ханифе и еш-Шафии, такива като Малик, Суфян, Лейс. Също така хадисът трябва да бъде надежден, без вътрешни недостатъци (илля). Не трябва да бъде хадис, който опровергава друг хадис, на който се обосновават Ебу Ханифе и еш-Шафии. А просто да се подбират достоверни хадиси, без да се обръща внимание на мнението на имамите е недопустимо.”

Източник: http://ikra.ucoz.net/

Моят мезхеб е безмезхеб

Тези, които не следват някой от четирите мезхеба, използват за свой аргумент изказаните думи на имамите за достоверния хадис или по-конкретно, че ако тяхното мнение противоречи на достоверен хадис, то нека да вземат хадиса и да изоставят тяхното мнение. Чрез този аргумент тези хора се опитват да разубедят и да стреснат обикновените вярващи, като по този начин целят да привлекат вниманието им в желанието си да приобщят повече последователи към тяхното виждане – да не се следват мезхебите, т.е. да бъдат без мезхеб!

Интересни са доводите им на пръв поглед, ала доколко са правилни се надявам до края да разберем.

Трябва да се има предвид, че нито обикновения вярващ, нито пък водачите на вярващите на този етап разбират действителния смисъл на думите изречени от имамите на мезхебите, и още по страшното – не схващат към кого са насочени.

Надявам се ще се съгласите, че повечето мюсюлмани притежават основни познания по ислямско право, не могат да боравят с книги по хадис и евентуално не могат да отсяват достоверните сред тях. Такъв човек не обръща внимание дали хадиса е отменен или не, дали носи общ или частен характер, дали има и други хадиси по дадената тема или не…

Задавали ли сте си въпроса защо толкова големи светила в ислямската религия са следвали един от четирите мезхеба?! Те са били океан от знание и техните книги все още се четат с изумление и захлас по цял свят. Искате пример? Добре, ще спомена само няколко от тях: имамите ен-Неўеўи, ет-Тахаўи, Ибн Сурайдж, ел-Кудури, ес-Сархаси, ел-Джуўейни и много други.

Нима тези имами са нямали достъп до достатъчно хадиси?
Или пък са били по-невежи (естегфируллах) в сферата на хадисите от някои наши съвременници?!

Предпочитам сам да потърся отговор на тези въпроси. Ще се спра над думите на имам ен-Неўеўи, който коментира изказаните думи на имамите на мезхебите: „Смисълът на тези думи не е буквално да се приема всеки достоверен хадис – това е мезхеба на имам еш-Шафии. Тези думи касаят онези, които са достигнали нивото на муджтехидите на мезхеб.” (В противен случай може да се каже, че е позволен временният брак, защото има достоверен хадис в сборника на ел-Бухари. Да, този хадис е автентичен, но е отменен! И затова временният брак е забранен. Ала ако обикновен човек го прочете и под него пише, че е достоверен хадис и не знае за неговата отмяна, тогава какво ще стане?!)

Кой е муджтехид на мезхеб?

Това е учен, който може самостоятелно да взема решения от първоизточника, на базата на усул, т.е. методологията на вземане на решение, която е разработил имамът на неговия мезхеб. Затова някои решения на такива учени може да се разминават с мнението на самия имам. Един такъв учен трябва да счита, че даденият имам не е знаел за конкретния хадис или пък, че не е бил осведомен за неговата достоверност. Ала това може да бъде разбрано само като бъдат прочетени и проучени всички книги, посветени на дадения мезхеб. Това е много трудно, затова са малцина онези, които са достигнали до тази степен.

Ибн Салях е казал: „Значението на думите на имам еш-Шафии не е това да се следва буквално смисъла на всеки достоверен хадис. И не всеки факих е достигнал до степента, която му позволява самостоятелно да взема решения.” [ел-Меджму’, 1:104-105]

От думите на имам ен-Неўеўи се разбира, че той посочва две условия, за да може човек да следва самостоятелно хадиса, който противоречи на мезхеба:

1. Той трябва да бъде муджтехид на мезхеб. Ако човек не е достигнал нивото за иджтихад и самостоятелно се обосновава на хадис при вземане на решение, то се счита, че неговото решение е погрешно и той ще има грях, защото се занимава с нещо, за което не е способен. А хадисът за това, че „муджтехидът получава две награди, ако е прав, и една, ако сгреши”, не касае такъв човек.

2. Той трябва да се увери, че имамът на мезхеб не е знаел за този хадис или че не е знаел за неговата достоверност. А това може да бъде доказано само чрез изучаване на всички книги на дадения мезхеб и най-важното – базата доказателства на мезхеба. Днес ние не можем да изучим основните книги, та камо ли всички книги на даден мезхеб!

Мисля, че толкова е достатъчно, за да се разбере, че отхвърлянето на мезхебите – това е лоша иновация в религията и отхвърляне на пътя на селеф!

Съвременният учен Мухаммед Саид Рамадан ел-Бути казва:
„Безмезхебството – това е новост, грозяща шериата.”

Източник: http://ikra.ucoz.net/

Различието в мненията (ихтиляф) е милост

В областта на ислямската юриспруденция (фикх) е изключително значим приносът на имамите Ебу Ханифе, Малик, еш-Шафии и Ахмед ибн Ханбел, ръководители на четирите сунитски школи по право.

Тяхната цел не е била измяна на духа на Корана, нито на сунната на Пророка, както твърдят някои немюсюлмани и идеологически обработени ислямски учени. Ако се запознаете внимателно с четирите фикх-школи, няма да намерите никъде различия относно усул (основните принципи на исляма и вярата). Най-общо, различията се групират около фуруат (детайлите) в теологията.

Именно за тези различия Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) е казал: „Различието в мненията (ихтиляф) в моята общност е щастлив дар.”

Благодарение на този щастлив дар, съвременните мюсюлмани са получили в наследство пълен набор от закони, който да наставлява всеки отделен човек в жизнения му път.

Имам Ебу Ханифе (80-150г. по хиджра) и имам Малик ибн Енес (93-179г. по хиджра) са били юристи, които, в пълния смисъл на думата, са получили в наследство особеното знание на табиин във всичките му аспекти – споразумения и дискусии.

Те, както и техните предшественици, са се позовавали на основните източници на ислямското право – Корана, сунната и мнението на сподвижниците, особено в случаите на иджма и са се произнасяли чрез иджтихад.

Спрямо имам Ебу Ханифе, имам Малик е използвал в по-голяма степен мнението на учителите. В случаи на неразрешим конфликт или различие в мненията на сахабиите, иракските и хиджаските юристи са спазвали това, което им е казано, или това, на което са се позовавали или прилагали техните предшественици.

Посещението в Мека и Медина на имам Ебу Ханифе заедно с известните му сподвижници – имам Ебу Юсуф и имам Мухаммед ибн ел-Хасан еш-Шейбани, и срещата им с имам Малик и сподвижниците на Абдуллах ибн Аббас, е повод за сближаването на ръководителите и учениците на двете школи. Ебу Юсуф и Мухаммед ибн ел-Хасан са изучили книгата „Муўатта” от нейния автор имам Малик.

Известният египетски юрист и учен Лейс ибн Сад (поч. 175г. по хиджра), занимавайки се с юридически дискусии, в името на благото на общността изпратил братско послание до имам Малик. В това послание той посочил сериозни аргументи срещу мнението на имам Малик, който се придържал стриктно към амaл ехл ел-Медина (делата на жителите на Медина), а именно, че обичаят на хората от Медина е основният критерий, който трябва да се прилага и спазва. В качеството на юриспруденция по тези въпроси била написана книгата на Мухаммед ибн ел-Хасан еш-Шейбани, ученикът на имам Ебу Ханифе.
Разривът бил прекратен от имам еш-Шафии (150-204г. по хиджра). Той посетил Ирак и след като се запознал с разминаванията в мненията на иракчаните и хиджасците, написал „ер-Рисале”. В книгата си той е посочил недостатъците и слабостите в правното мислене на юристите негови съвременници, подчертал е изключителната приоритетност на основаването върху Корана, сунната, окончателната иджма на мюсюлманските юристи и на кияс като основни източници на право, и е изключил произволни съждения (истихсан), местни и частични споразумения, недостоверни разкази и необосновани обичаи (например, обичаите на хората от Медина).

Така „ер-Рисале” на еш-Шафии извежда юристите от сферата на подробностите (фуруат) в сферата на основните понятия и създава науката усул ел-фикх (юриспруденция), основата на успешното и систематично развитие на шериата. Така е постигнат благотворен резултат, благодарение на обединените усилия на тримата имами.
Успоредно с работата на еш-Шафии по систематизацията на юриспруденцията се е извършвала и изследователска работа по събиране на предания, в различни области, и разделяне на приемливите разкази от неприемливите.

Имам Ахмед ибн Ханбел (164-241г. по хиджра), четвъртият ръководител на школа и юрист, е обобщил научните си изследвания в книгата „ел-Муснед”, най-обширния труд върху сунната. В работата си той се е придържал строго към Корана, сунната и процеса иджтихад, без значение броят на разказалите мненията на сподвижниците и последователите.

Обичта и уважението между тези юристи са били толкова големи, че те са се посещавали един друг и са се учили един от друг. Въпреки различията в някои от вижданията им, те са поддържали братството и приятелството помежду си.

Имам Ебу Ханифе е посещавал уроците на имам Малик, който бил 13 години по-млад от него. Имам Малик изразявал своята почит към него и му отстъпвал първенството.

Имам Мухаммед ибн ел-Хасан, известният ученик на имам Ебу Ханифе, след смъртта на своя учител отишъл в Медина и изучавал три години „Муўатта” при имам Малик. Имам Малик и имам Ебу Ханифе са изучавали хадисите при имам Мухаммед ибн Шихаба ез-Зухри, а учителят ез-Зухри не считал за недостойно да се учи от своя ученик имам Малик.

Имам Джафер ес-Садик (поч. 198г. по хиджра) е бил учител и на имам Ебу Ханифе и на имам Малик. Двамата имами са се обучавали и при известния учен от табиин Мухаммед ибн ел-Мункадира ел-Медени (поч. 131г. по хиджра).

Великите имами са се отнасяли с такава обич и уважение помежду си, че по-възрастният имам Ебу Ханифе посещавал лекциите на имам Малик, особено когато бил диктуван хадис.

Имам еш-Шафии също е започнал изучаването на хадисите под ръководството на имам Малик. В отговор на въпрос за имам Малик, имам еш-Шафии е казал: ”В Хиджаз не би съществувала наука за хадисите, ако ги нямаше имам Малик и Суфян ибн Уўейне.”

А за „Муўатта” на имам Малик той е казал: ”На земята няма книга, по-близка до Корана, от книгата на Малик.”

Имам еш-Шафии разказва на един ханефитските имами за собственото си усещане за низпослано откровение, когато имам Мухаммед ибн ел-Хасан, ученик на Ебу Ханифе, обсъждал какъвто и да е юридически въпрос. Обикновено Мухаммед ибн ел-Хасан записвал своите лекции. Имам Мухаммед също се отнасял с голямо уважение към имам еш-Шафии. Веднъж по пътя към двореца на Харун ер-Рашид той срещнал имам еш-Шафии. Имам Мухаммед слязъл от коня и изпратил слугата си да съобщи на халифа, че този ден няма да присъства в двореца. Имам еш-Шафии настоявал той да отиде в двореца и да се срещнат на следващия ден, а имам Мухаммед отговорил, че за него отиването му в двореца не е от такова голямо значение, колкото срещата му с него.

Имам еш-Шафии и имам Мухаммед обикновено организирали дебати (меназират) помежду си. По някои въпроси били на единодушно мнение, а по други – не, което е признак на истинска научна дискусия – разпространен обичай в онези дни.

По такъв начин, при Яхя ибн Саид ал-Каттан, известният ученик на имам Ебу Ханифе, е изучавал хадис и имам Ахмед ибн Ханбел. Разказват, че, задавайки въпроси, и от уважение към учителя, имам Ахмед стоял от времето за молитва аср до времето за молитва мегриб. Обикновено за своя учител имам Ахмед е казвал, че не познава друг, който да прилича на него.

Taкa e говорил имам Ахмед ибн Ханбел и за Абдуллах ибн ел-Мубарак, друг ученик на Ебу Ханифе, а именно, че от това време няма друг учен, който дори да се е опитал да положи толкова усилия, за усвояване на знания за хадисите, колкото е положил Абдуллах ибн ел-Мубарак.

Хатиб ел-Багдади, известен историк, ни предава думите на имам Ахмед ибн Ханбел, който е казал, че когато пожелал да изучи науката за хадисите, то най-напред се обърнал към имам Ебу Юсуф, другия ученик на имам Ебу Ханифе. Той е разказал много хадиси, чути от устата на Ебу Юсуф.

Приведените по-горе примери показват, че всички имами са били един на друг учители и ученици, работейки в името на общата цел – разпространяване на своите знания за шериата за благото на потомците. Съкровището от знания, което те са ни оставили, напътва общността и днес и така ще бъде във всички времена.

Източник: http://ikra.ucoz.net/