Положението на ръцете в намаза

Влизайки в някоя джамия, човек открива множество различни хора. Той забелязва, че някои се кланят с ръце, сключени под пъпа, други с ръце, разположени на гърдите, а трети – с ръце точно под гърдите. Вижда също и хора, които се кланят с ръце, пуснати встрани от телата им.

След като станат свидетели на подобна сцена, въпросът, който много често изплува в съзнанието на тези наблюдатели, е: „Какъв е правилният начин на поставяне на ръцете по време на намаз?“ или „Къде Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е поставял ръцете си?“ Следната дискусия ще потърси отговор на тези въпроси и ще определи начина според сунната (най-предпочитания) за разполагане на ръцете, докато се стои в изправено положение по време на намаз.

Първото нещо, което трябва да бъде изяснено тук, е, че всички разположения, споменати в хадисите, са допустими и че различията в мненията са само по отношение на това кой от всичките начини е най-предпочитаният.

Второто нещо е, че има много малко достоверни [сахих] хадиси по този въпрос и повечето от преданията, които говорят за различните начини на поставяне на ръцете в намаза, са класифицирани или като изключително слаби, или с лек недостатък. Това прави въпроса малко по-сложен, в сравнение с други. Въпреки това, се надяваме, че до края на тази глава най-предпочитаният и според сунната начин на разполагане на ръцете в намаза ще стане ясен.

Различните становища

Първото разногласие

Първото разногласие е относно това дали ръцете трябва да се сключват заедно или не. По-известното мнение от имам Малик, както предава Ибн ел-Касим, е, че ръцете трябва да се оставят пуснати встрани от тялото. Друго негово мнение, предадено от Ибн ел-Мунзир, е, че ръцете трябва да се съберат и поставят върху тялото.

Имам Ебу Ханифе, имам Шафиʿи и имам Ахмед, както и мнозинството от учените, са на мнение, че ръцете трябва да се сключват заедно, а не да се оставят пуснати встрани. Големият маликитски учен Ибн Абдулберр казва в тази връзка:

Няма нищо, предадено от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), което да противоречи на него [мнението на мнозинството], и това е единодушното мнение на всички сподвижници и последователи [табиʿин]. (Евджез ел-месалик 2:116)

Второто разногласие

Сред поддръжниците на последното мнение има разногласия относно това къде точно върху тялото трябва да се разположат ръцете, след като се сключат заедно. Имам Ебу Ханифе и Ебу Исхак ел-Мервези от шафиʿитската школа твърдят, че ръцете трябва да се поставят под пъпа. Мнението на имам Шафиʿи, според ел-Весит и Китаб ел-умм, е, че те трябва да се поставят под гърдите. Това е най-известното негово мнение. Друго негово мнение, както се споменава в ел-Хави, е, че ръцете трябва да се поставят точно върху гърдите.

Има три становища, предадени от имам Ахмед ибн Ханбел, първото от които е подобно на това на имам Ебу Ханифе. Ибн Хубейра казва, че това е по-известното му мнение. Второто мнение от имам Ахмед е подобно на това на имам Шафиʿи, а според третото становище човек има избор дали да постави ръцете си под пъпа или на гърдите си, тъй като и двата начина са извлечени от сунната.

Хадисите по този въпрос

Учените казват, че няма достоверни хадиси, които да потвърждават мнението на имам Малик за отпускането на ръцете от двете страни на тялото. Някои споменават като причина за това мнение дълбокия страх, благоговението и почитта към Аллах Всевишния; че след като човек е застанал пред Него, той забравя да събере ръцете си и те биват оставени да висят встрани. Какъвто и да е случаят, има предания, в които някои сподвижници се кланят с ръце встрани от телата им. [Виж: Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 2:391]

От друга страна, съществуват множество предания, които доказват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е слагал ръце върху тялото си, докато е стоял в намаза, и не ги е оставял да висят отстрани. Тези предания обаче се различават значително относно това къде точно върху тялото той е поставял ръцете си. Едно много известно предание по този въпрос е това на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), което може да се открие в много сборници с хадиси. Учените обаче са определили това предание като проблематично [мудтариб] и противоречиво. В една версия на този хадис, която се намира в Сахих Ибн Хузейме, Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) казва:

Кланях намаз с Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Той постави дясната върху лявата ръка на гърдите си.

Във версията от Муснед ел-Беззар се казва „близо до гърдите си“, вместо „на гърдите си“, а във версията от Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе се казва „под пъпа“. Първите две версии поддържат мнението на онези, които твърдят, че е за предпочитане ръцете да се поставят на гърдите или точно под тях, а третата версия подкрепя ханефитското мнение. Трябва да се отбележи обаче, че и трите версии съдържат някакъв недостатък. Всяка версия ще бъдат анализирана в настоящия раздел заедно с други предания, за да се определи техния статут и причините за недостатъците им.

Първата версия

1. Версията на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), разказана от Ибн Хузейме в неговия сборник Сахих, съдържа думите „на гърдите си“ и е вероятно най-слабата от всички версии. Има редица причини за това:

(а) Муʿаммел ибн Исмаил е един от разказвачите на тази версия. Той е бил наречен слаб разказвач, откакто е започнал да допуска грешки в своите предания, след като книгите му били заровени и впоследствие бил принуден да разказва по памет. Имам Бухари казва: „Неговите предания се отхвърлят“ [мункер ел-хадис]. Алляме Зехеби казва: „Той допуска много грешки“ [кесир ел-хата]. Ебу Зурʿа казва: „Неговите предания съдържат много грешки.“ (Фетх ел-мулхим 2:40)

(б) Това предание, въпреки че може да се открие в много други книги чрез различни вериги, не съдържа думите „на гърдите“ в нито една друга версия. Негови версии могат да се открият в Сунен Ебу Давуд, Неса’и, Ибн Мадже, както и в Муснед на Ебу Давуд ет-Таялиси. Никоя от тях обаче не съдържа допълнението „на гърдите“. Алляме Нимави казва, че то се съдържа само във версията на Муʿаммел ибн Исмаил (и предадена от Ибн Хузейме). Следователно това е слаба и недостоверна версия.

(в) Друг важен момент е, че Муʿаммел ибн Исмаил предава този хадис от Суфян ес-Севри. Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че връзката между Муʿаммел ибн Исмаил и Суфян ес-Севри е слаба. (Фетх ел-бари 206). Това е още една слабост на тази версия.

(г) Самият Суфян ес-Севри е на мнение, че ръцете трябва да се поставят под пъпа. Така че, когато се установи, че предание от него е в противоречие с личното му становище, това предание не се приема съгласно принципите на науката за хадисите [усул ел-хадис].

(д) Някои твърдят, че всички предания в Сахих Ибн Хузейме са достоверни. Това обаче не е вярно. Алляме Суюти казва в Тедриб ер-рави, че Сахих Ибн Хузейме съдържа някои слаби и мункер [отхвърлени] хадиси. Освен това, Ибн Хузейме, подобно на имам Тирмизи, обикновено коментира след всяко предание, като посочва нивото му на достоверност. След преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) обаче той не прави никакъв коментар относно неговата автентичност. Ето защо това предание не може да бъде класифицирано като достоверно само защото е част от неговия сборник. Ясно е, че, ако това беше достоверен хадис, несъмнено той е щял да го определи като такъв.

(е) Някои казват, че дори ако този хадис се приеме за достоверен, поставянето на ръцете на гърдите пак ще се счита за изолирана [шез] практика – нещо, което Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е направил няколко пъти само за да покаже на своите сподвижници допустимостта за това [беянен ли-л-джеваз]. От това предание по никакъв начин не може се докаже, че поставянето на ръцете на гърдите по време на намаз е било постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Втората версия

2. Втората версия на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), която може да се открие в Муснед ел-Беззар, съдържа думите „близо до гърдите“ и също е слаба. Един от разказвачите й е Мухаммед ибн Худжр, за когото имам Бухари казва: „Неговият въпрос е несигурен.“ Алляме Зехеби казва: „Някои от неговите предания са отхвърлени.“ (Меджмеʿ ез-зева’ид 2:135) Следователно тази версия също е слаба и трябва да бъде отхвърлена.

Други предания

3. Друго предание, което говори за поставяне на ръцете на гърдите, е преданието на Хулб (радийеллаху анх), разказано от имам Ахмед:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) поставяше тази [ръка] на гърдите си. (Муснед Ахмед)

Алляме Нимави установява с убедителни доказателства, че има грешка в текста на този хадис. На мястото на думите „аля хазихи“ [„на/върху другата ръка“] преписвачът погрешно е написал „аля садрихи“ [„на/върху гърдите си“]. (Асар ес-сунен 87) Ето защо това предание не може да служи като доказателство.

4. Друг подобен хадис, който може да се открие в Сунен ел-Бейхеки, гласи:

За да обясни значението на айета: „Затова отслужвай намаза към своя Господар и [жертвено животно] коли!“ (Коран 108:2), Али (радийеллаху анх) сложи дясната върху лявата си ръка и положи двете на гърдите си, сякаш искаше да покаже, че смисълът [тефсир] на този айет бе да се поставят ръцете по този начин. (Сунен ел-Бейхеки 2:30)

Алляме Ибн ет-Туркумани ел-Мардини в книгата си ел-Джевхер ен-неки доказва, че и веригата [иснад], и текстът [метн] на това предание са противоречиви. Имам Бейхеки споменава подобно предание от Ибн Аббас (радийеллаху анх), в което има разказвач на име Равх ибн ел-Мусеййиб. За последния Ибн Хиббан казва:

Той разказва измислици. Не е допустимо да се предава от него.

Алляме Саʿати пише:

Не е правилно да се приписва това тълкуване [тефсир] на Али или Ибн Аббас (радийеллаху анхума). Правилното значение на айета, както твърди Ибн Кесир, е че той се отнася за курбана. (ел-Фетх ер-раббани 3:174)

Във всяко от четирите предания, които анализирахме дотук, бе установено, че има недостатък. Има няколко други предания, подобни на тези, в които се говори, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е поставял ръцете си под пъпа. Обяснението на ханефитите за тях е, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), в едно или друго време, е поставял ръцете си на гърдите или точно под тях. Той обаче е сторил това само за да покаже допустимостта на тази позиция [беянен ли-л-джеваз], а нормалната постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е била да поставя ръцете си под пъпа. Следващите предания ще докажат това по-ясно.

Доказателствата на ханефитите

1. Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх) предава:

Видях Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да поставя дясната върху лявата си ръка под пъпа по време на намаз. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, Асар ес-сунен 90)

Това е третата версия на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), споменато в началото на тази глава, което съдържа думите „под пъпа“. Някои ханефитски учени казват, че тази версия не може да се използва като убедително доказателство за ханефитското мнение, защото думите „под пъпа“ могат да се открият само в някои издания на Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, но не във всички. Това е отделно от факта, че, както вече споменахме, тя е с противоречив текст.

Въпреки това, във Фетх ел-мулхим се казва, че алляме Касим ибн Кутлюбгах е оценил тази версия като добра. Алляме Мухаммед Ебу-т-Таййиб ел-Медени пише в своя коментар на Сунен ет-Тирмизи, че това предание има здрава верига, а шейх Абид Синдхи казва: „Неговите разказвачи са доверени.“ Също така редица учени са доказали, че допълнението „под пъпа“ може да се открие в много ръкописи на Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе, дори и ако то не се открива в наскоро отпечатани издания. [Виж: Асар ес-сунен 148]

Ето защо, въпреки проблематичното естество на преданието на Ва’ил ибн Худжр (радийеллаху анх), тази негова версия не може да бъде определена като напълно неприемлива, защото има много други надеждни предания, които я подсилват.

2. Али (радийеллаху анх) казва:

Поставянето на едната ръка върху другата под пъпа е от действията, които са сунна в намаза. (Сунен ел-Бейхеки 312, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:391)

Известен факт е, че когато сподвижник изрече думите: „Това е от сунната“ по отношение на някакво действие, това означава, че е нещо, научено от самия Пратеник на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Следователно Али (радийеллаху анх) е предал тази практика като сунна, защото е видял Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да я извършва.

Проблемното в това предание е, че съдържа Абдуррахман ибн Исхак във веригата си, а той е определен като слаб. Ханефитите не се осланят изцяло на това предание като основа за своето мнение, но тъй като има много други предания, които го подсилват, то може да стои като допълнително доказателство.

3. Хаджджадж ибн ел-Хасан разказва:

Или чух Ебу Миджлез да казва, или аз го попитах: „Как трябва човек да разполага ръцете си [по време на намаз]?“ Той отговори: „Трябва да поставя вътрешната повърхност на дясната ръка върху външната на лявата си ръка под пъпа.“ (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:390)

Веригата на предаване на този хадис е добра [хасен], както алляме Ибн ет-Туркумани ел-Мардини казва в книгата си ел-Джевхер ен-неки.

4. Ибрахим ен-Нехаʿи предава:

Човек трябва да поставя дясната върху лявата си ръка под пъпа, когато е в намаз. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:390)

Веригата на този хадис също е добра [хасен].

5. Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава:

Поставянето на едната ръка върху другата по време на намаз трябва да е под пъпа. (ел-Джевхер ен-неки 2:31)

6. Енес (радийеллаху анх) предава:

Има три аспекта от особеностите на пророчеството [нубувве]: да се бърза в разговяването; да се забавя яденето преди зазоряване [сухур]; и да се поставя дясната ръка върху лявата под пъпа по време на намаз. (ел-Джевхер ен-неки 2:31)

Други доказателства за ханефитското становище

Учените представят различни други причини защо ръцете е най-добре да се поставят под пъпа и защо този начин е определен като най- предпочитан.

(1) Въпреки че повечето от хадисите по този въпрос са слаби по един или друг начин, преданията, представени от ханефитите, са оценени като по-силни, в сравнение с останалите.

(2) Големият ханефитски правовед Ибн ел-Хумам казва:

Поради несъгласуваността и противоречията между различните предания, най-добре е да се прибегне до аналогия и разсъждаване. Заставането пред Господаря изисква поза, която изразява уважение и почит. Тъй като поставянето на ръцете под пъпа е вероятно най- почтителният начин на стоене, той се счита за най-добър. От друга страна, причината на жените да бъде повелено да поставят ръцете си на гърдите е, за да се постигне чрез това по-голямо прикриване [и скромност]. (Фетх ел-кадир)

(3) Алляме Бедруддин Айни, авторът на Умдет ел-кари – известно тълкуване на Сахих ел-Бухари, пише:

В поставянето на ръцете под пъпа има голяма добродетел. Това е поза, която показва голямо уважение. Тя показва по-голямо различие от позите на неверниците.

Той също пише:

Това е същата поза, с която човек застава пред управниците [на този свят].

По-нататък казва:

Поставянето на ръцете на гърдите създава прилика с жените. Ето защо това не може да се определи като сунна за мъжете. (Умдет ел-кари 3:16)

Заключение

Въпреки че хадисите, представени от различните школи, съдържат една или друга слабост, може да се заключи, че хадисите, представени от ханефитите, са получили най-малко критика, а те също разполагат и с много по-силни предания, които допълват по-слабите. Следователно хадисите, представени като доказателство за поставяне на ръцете на или под гърдите, не могат да се възприемат като свидетелство за обичайната практика на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Въпреки това, ханефитите се съгласяват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) понякога е поставял ръцете си на гърдите или под тях, за да покаже допустимостта на тези пози [беянен ли-л-джеваз].

Поставянето на ръцете под пъпа показва по-голямо уважение и смирение и точно както много положения в намаза са различни за мъжете и жените, начинът на поставяне на ръцете също е различен.

Разстоянието между краката в намаза

Въпрос, който вероятно е в съзнанието на много хора, е: Как трябва да заставам в намаза? Трябва ли краката ми да са раздалечени така, че ходилата ми да докосват тези на човека до мен? Трябва ли да заставам както ми е удобно и да не докосвам ходилата на човека до мен? Или пък трябва да има разстояние от четири пръста между краката ми, както правят някои? Въпроси от този род объркват много хора и те биха искали да открият точния метод според сунната за заставането в намаза.

Настоящата глава ще се опита да отговори на тези въпроси и ще предложи на читателя ясно становище за правилната стойка според сунната. Трябва да се разбере от самото начало, че дискусиите по тази тема от страна на ислямските учени са много малко, в сравнение с подробните разисквания относно други ключови въпроси за намаза. Ето защо в множеството книги по право [фикх] се открива само ограничена информация по този въпрос. Точните възгледи дори на четиримата имами е доста трудно да се определят.

Има редица хадиси, които акцентират върху важността да се сформират подредени редици по време на намаза. Тези предания обикновено се придружават от предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) за последиците от неизправянето на редиците за намаза. Едно такова предание гласи:

Изправете редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви. (Сунен Ебу Давуд 1:97)

Съществуват и други предания, които също съдържат подобни предупреждения.

Когато един мусалли [кланящ се човек] вижда другите да се разкрачват и да докосват краката на човека до тях, той може само да се чуди от къде е произлязъл този метод. Привържениците на този възглед представят хадис, в който сподвижниците докоснали ходилата си едни до други (т.е. всеки от тях събрал краката си с тези на човека до него), след като получили предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да изправят редиците. Този хадис, въпреки че се цитира като доказателство в подкрепа на това мнение, по никакъв начин не прави събирането на ходилата ваджиб [необходимо], както поддръжниците на това становище твърдят. Следните раздели на тази глава ще се опитат да изяснят този въпрос, като, първо, ще бъдат разгледани различните мнения по въпроса за разполагане на краката в намаза. След това горният хадис ще бъде самостоятелно анализиран задълбочено в опит да се обясни какво настина иска да се каже с него.

За да се сформира подредена редица, независимо дали с или без събирането на краката, без съмнение е много важно изискване за груповия намаз. Също така отговорност на имама е да се убеди, че това е направено, преди да започне молитвата. Въпреки че, технически погледнато, подреждането на редиците в идеален порядък не може да се класифицира като неделича част, или фард, на намаза, определено това е важна сунна, заради строгите наставления по въпроса, които са били предадени от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем).

Различните становища

Ще започнем, посочвайки някои от становищата на ханефитската школа относно въпроса за положението на краката в намаза. Като цяло, изглежда, че има две доминиращи мнения, които могат да се открият в ханефитските текстове. Първото от тях говори за разстояние от четири пръста между краката на човек, когато той се кланя. Това становище се открива в тълкуването от имам Ибн Абидин на ел-Дур ел-мухтар на алляме Хаскефи, където се казва:

Разстоянието, което трябва да се остави между краката на човек, трябва да е равно на четири пръста на ръката, защото това спомага за създаването [на поза на] подчинение и смирение [която се търси в намаза]. (Радд ел-мухтар 1:299)

Оставянето на разстояние от четири пръста се описва от правоведите [факихи] като по-добър метод, тъй като понякога е доста неприятно да се стои с разкрачени крака за продължителен период от време. Това неудобство прави съсредоточаването трудно и често води до загуба на концентрацията и отдаването в намаза.

Вторият метод според ханефитската школа може да се разбере от следното. В Меʿариф ес-сунен, тълкуване на Сунен ет-Тирмизи от късния учен по хадис алляме Юсуф Биннури, се посочва, че сред достоверните хадиси никъде не се споменава определено разстояние, което да се оставя между краката по време на намаз. Поради тази причина, може да се заключи, че методът според сунната за разполагането на краката в намаза е всяко разстояние, което човек намира за удобно, докато се кланя. (Меʿариф ес-сунен 2:298)

В Сунен ен-Неса’и се предава хадис, който гласи:

Абдуллах ибн Месʿуд видял човек, застанал в намаз с двата си крака заедно [т.е. докосвайки ги], и отсъдил, че това е против сунната. Той посъветвал човека, че ако е практикувал муравеха, това е щяло да бъде по-добре. (Сунен ен-Неса’и 1:142)

Арабската дума муравеха обикновено означава да се стои на единия крак, а после на другия, сменяйки ги, когато човек се умори. Друго значение на муравеха обаче е да се остави малко разстояние между краката и това изглежда е по-вероятното значение на тази дума в контекста на горното предание, тъй като човекът е стоял с долепени крака. Ако вземем това последно значение на термина муравеха, хадисът би означавал, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) наредил на човека да поддържа малко разстояние между ходилата си, защото сунната не е да се съединяват напълно краката (нито да се държат прекалено раздалечени).

От горното научаваме за гъвкавостта на ханефитската школа по този въпрос. Следователно би било позволено човек да стои с разстояние между краката, което е равно или по-голямо от ширината на четири пръста.

При определяне на становището на шафиʿитите по този въпрос, по- внимателно проучване на тяхната литература показва, че най-популярното тяхно мнение е, че човек трябва да поддържа разстояние, равно на една педя, между краката си. (Нихайет ел-мухтадж 1:347) Въпреки това, в ел-Енвар, друг текст в шафиʿитския фикх, се препоръчва разстоянието да бъде само четири пръста – както е и едното мнение на ханефитите. Освен това, големията шафиʿитски учен имам Невеви заключава:

Не е желателно [мекрух] да се съединяват заедно краката; препоръчително е [мустехаб] да има известно разстояние между тях. (Шерх ел-мухеззеб 3:266)

Имаме общо три становища в шафиʿитската школа: (1) разстояние от една педя; (2) разстояние от четири пръста; и (3) такова разстояние, каквото човек смята за нужно. Първото становище е специфично за шафиʿитската школа, докато другите две са общи за шафиʿитската и ханефитската школа.

Човек вероятно е забелязал до момента, че според нито едно мнение човек не трябва да съединява ходилата си с тези на човека до него. Ако това наистина бе правилният начин според сунната за заставане в намаза, несъмнено е щял да се приеме като такъв.

Хадисът за съединяването на краката

В Сунен Ебу Давуд има хадис, който описва сподвижниците, съединили краката си едни с други, за да сформират изправени редици. Ебу-л-Касим ел-Джедели разказва:

Чух Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) да предава, че Пратеника (радийеллаху анх) се обърнал към хората и наредил: „Изправете редиците си! Кълна се в Аллах, трябва изправите редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви.“ Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) след това рече: „Видях всеки човек да съединява раменете си с тези на другия и коленете и глезените си с тези на другия.“ (Сунен Ебу Давуд 1:104)

Това е един от хадисите, представяни като доказателство от онези, които твърдят, че краката на човек трябва да са съединени с краката на съседния човек по време на групов намаз. Някои от тях са толкова взискателни в това, че ако някой, който стои до тях, се случи да прибере краката си, тези хора ще се разкрачат още повече само за да поддържат контакта със съседа си. Те непрекъснато критикуват онези, които не оставят голямо разстояние между краката си, сякъш методът според сунната е само онзи, който те твърдят.

Напразни обаче са опитите им да използват горния хадис и други подобни хадиси, за да докажат, че събирането на краката в намаза е необходимо [ваджиб]. Това е така поради няколко прости причини:

(1) Думите, които всъщност описват съединяването на краката, не са думи на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а са думи на разказвача. Следователно тази част от хадиса не е пряко твърдение от самия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ], а е описание на разказвача относно реакцията на сподвижниците след предупреждението на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). В действителност това наблюдение, добавено от разказвача, не може да се открие в повечето предания, които наблягат на изправянето на редиците. Ето защо става съвсем ясно, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е заповядал ходилата да се събират, а просто е повелил редиците да се изправят. За да изпълнят тази заповед, сподвижниците използвали този метод на съединяване на краката.

(2) Хадисът на Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само ни разказва за поведението на сподвижниците преди намаза. С други думи, видяното от него поведение на сподвижниците е било да съединят глезените, коленете и раменете си преди започването на намаза. Никъде в хадиса не се споменава, че това положение се е поддържало през целия намаз.

(3) Ако в името на доказателството приемем, че съединяването на краката се е поддържало по време на целия намаз, тогава възникват редица въпроси. Един такъв въпрос е дали краката трябва да бъдат съединени във всички пози на намаза или само по време на стоенето в изправено положение [киям]. Ако отговорът е, че е необходимо само по време на стоежа, тогава следващите въпроси са: „Какво е доказателството за това?“ и „Защо това подреждане се ограничава само до стоежа, а не се изисква в другите пози?“ Ако отговорът е, че е необходимо във всички пози на намаза, тогава въпросът е: „Как хората във всяка редица ще успеят да бъдат със съединени крака и рамене, докато са на седжде или в седнало положение?“ Ясно е, че ще е напълно невъзможно да се постигне това.

Ако контрадоказателството е, че е необходимо ходилата да са съединени само по време на киям, поради затруднението в другите пози на намаза, тогава отговорът е, че е много трудно за една редица хора да се гарантира, че такова подреждане се поддържа между тях, дори и само по време на стоежа.

(4) Въз основа на посочения по-горе хадис, ако се считаше за необходимо да се съединяват раменете и краката, тогава защо коленете се изключват от това правило? В горното предание от Сунен Ебу Давуд сподвижниците съединяват също и коленете си. Следователно би следвало съединяването на коленете също да се третира като задължително действие в целия намаз. Човек трябва да бъде предупреден обаче, че стоенето дори за кратко, докато коленете му са съединени с коленете на човека до него, може да бъде доста болезнено. Това дори е невъзможно в определени случаи, когато има значителна разлика в ръста на двамата, стоящи един до друг.

(5) Друга интерпретация на горния хадис, която предлагат някои, е, че разказвачът Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само е искал да покаже как сподвижниците се опитали да сформират изключително прави редици след повелята на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а не че те действително съединили ходилата, раменете и глезените си. Именно поради тази причина заглавието на тази глава в Сахих ел-Бухари, „Глава за съединяването на раменете и краката при сформиране на редиците“, е било класифицирано от Хафиз Ибн Хаджер като преувеличение. Той пише в своя коментар Фетх ел-бари:

Причината за избора на това специфично заглавие [от страна на имам Бухари] е, за да подчертае (мубалега) важността от изправянето на редиците и запълването на празните места. (Фетх ел-бари 2:247)

От това твърдение се заключава, че посоченото по-горе предание не трябва да се приема буквално. Имам Шевкяни, който постоянно бива посочван от онези, които предпочитат да не следват определена школа по ислямско право, също не взема буквалното значение на хадиса. Той пише в Нейл ел-евтар:

[Думите] означават: разположете частите на телата си [раменете и т.н.] на едно ниво едни с други, така че рамото на един кланящ се човек да е на нивото на рамото на човека до него. По този начин раменете, коленете и ходилата на всекиго ще бъдат в една единствена права линия. (Нейл ел-евтар 3:65)

С ясни думи той посочва, че действителната причина за съединяването на раменете и другите части на тялото, е била, за да се изправят редиците, а не защото самото съединяване е било задължително действие.

(6) Енес (радийеллаху анх) също казва в предание на Меʿмар, което Ибн Хаджер е записал във Фетх ел-бари:

Ако опитам това [съединяването на раменете и краката] с някого днес, той ще побегне надалеч като неспокойно муле. (Фетх ел-бари 1:247)

Видно е от думите на Енес (радийеллаху анх), че дори сподвижниците не продължили тази практика след смъртта на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Ако това е било постоянно действие на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) [сунна мустемирра], сподвижниците никога не биха го изоставили, камо ли да говорят за него по такъв начин.

(7) След като веднъж бе установено, че основната причина сподвижниците да съединяват краката си, е била, за да въведат съвършен ред в своите редици, лесно може да се разбере, че това съединяване на ходилата вече не е необходимо, защото в повечето джамии и места за намаз в днешно време линиите са добре маркирани върху килимите, мрамора или подовите настилки. Заставайки с петите си върху маркировката, кланящите се автоматично сформират идеално прави редици. Ето защо не е необходимо човек да бъде прекалено критичен и да спори, докато не се убеди, че краката на всички хора са съединени помежду си.

Други неща, които трябва да се вземат предвид

Заслужава да се спомене, че много от онези, които твърдят, че краката трябва да се съединяват, обикновено се разкрачват дори когато се кланят самостоятелно. Всъщност в много случаи те раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Дори ако смятат, че съединяването на краката по време на групов намаз е необходимо, това не означава, че трябва да раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Причината за това е, че ако всеки е застанал рамо до рамо до другия и е съединил краката си с него, разстоянието между двата крака ще бъде само колкото е ширината на раменете. Би било напълно невъзможно да се раздалечат повече и същевременно да се запази контакта с раменете.

Друга причина, поради която човек не трябва да раздалечава прекалено краката си по време на самостоятелен намаз, е, че посоченият хадис описва сподвижниците като съединили краката си само по време на групова молитва. Следователно този хадис не може да се използва като довод за раздалечаване на краката по време индивидуален намаз.

Заключение

Накрая можем да заключим, без страх от противоречие, че онези, които настояват да съединяват краката със съседите си в намаза, не са успели да разберат истинското значение на хадиса и затова не разполагат с никакво сериозно доказателство в подкрепа на своето мнение. Не е възможно да се следват Корана и хадисите, като се използват винаги дословни преводи, каквато е методологията на буквалистите [захириййе] и много от чиито мнения не се приемат от повечето учени. Тежките последици от следването на този тип методология са очевидни.

Без съмнение е важно хората да се приближат едни до други по време на намаз, но това обикновено се постига със съединяването на раменете (както се повелява в хадисите) и заставането с петите на маркировките. Почти невъзможно е да не се оставят никакви празнини, както някои хора настояват. Толкова трудно ли е да се разбере, че когато някой се опита да запълни празнината между своите и ходилата на съседа си, той отваря разстояние между собствените си крака?

Ето защо правилният метод според сунната е човек или да остави разстояние от около четири пръста между ходилата си, или да остави такова разстояние, чрез което да може да постигне удобна и смирена поза. По време на групов намаз всеки човек трябва да се увери, че е достатъчно близо до другия, за да докосва раменете му, и че краката му са върху маркираните линии, така че целият джемаʿат да е подреден и да е сформирал изправени редици.

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Сеййидина Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е един от множеството сподвижници [сахабе], от които големите имами на правото са предали хадиси и по примера на които са сформирали правните си становища. Той е един от най-почитаните сподвижници и е известен със своето дълбоко разбиране на Свещения Коран и правото [фикх]. Много от неговите предания са в основата на редица становища в ханефитската школа. Ето защо, в опита си да дискредитират ханефитската школа, някои хора нападат този велик сподвижник на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и отправят огромна критика към него.

Тази глава е включена, за да подчертае достойнствата на този велик сподвижник в думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Надяваме се, че словата на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) ще бъдат ефективно средство за поправяне на погрешните схващания и за утвърждаването на истинския статут на този велик сподвижник.

Сподвижниците на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)

Сподвижниците на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) се считат за най-добрите и възвишени хора след самия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) и другите пророци на Аллах (мир на тях). Единодушието сред Хората на сунната [ехл ес-сунне] е, че никой след тях не може да достигне техните степени. Тяхната близост до Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) – всъщност дори само виждането му, докато са били в състояние на иман [вяра] – ги издига до степени, които е невъзможно някой друг да достигне.

Много предания са били разказани относно високия ранг на сподвижниците. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е изрекъл сериозни предупреждения срещу онези, които ги критикуват по някакъв начин. Той е казал:

Бойте се от Аллах по всеки въпрос, свързан с моите сподвижници. Не ги взимайте под прицел [за критика] след мен. Който ги обича, ги обича от любов към мен, а който ги мрази, ги мрази от омраза към мен. Който ги обиди, е обидил мен, а който обиди мен, е обидил Аллах; а който обиди Аллах, скоро Аллах ще го сграбчи. (Мишкят ел-месабих от Сунен ет-Тирмизи, 554)

В друг хадис Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) казва:

Най-добрите от моята умма са хората от моята епоха [сподвижниците сахабе], след това онези, които са след тях [последователите табиʿин], след това онези, които са след тях [последователите на последователите табʿи ет-табиʿин]. След това ще има такива хора, които ще свидетелстват там, където тяхното свидетелство няма да е необходимо; те ще бъдат лъжци и недоверени; и те ще дават обети, но никога няма да ги изпълняват. (Мишкят ел-месабих от Сахих ел-Бухари и Муслим, 553)

Той също казва:

Попитах Аллах за сблъсъците [които ще възникнат] между моите сподвижници след смъртта ми. Аллах ми низпосла: „О, Мухаммед, в Моя поглед твоите сподвижници са като звездите в небето. Някои са по-силни от други, но всички притежават светлина. Онзи, който приеме което и да е мнение от различните мнения, за които те са в разногласие, той ще се счита за напътен в Моя поглед.“ (Мишкят ел-месабих от Разин ел-Абдери, 554)

Аллах Теаля ясно изразява в Корана Своето доволство от всички сподвижници:

Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение. (9:100)

От горното става ясна възвишената степен на сподвижниците и уммата бива предупредена да не ги критикува по никакъв начин. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) повелява:

Ако попаднете на такива, които проклинат сподвижниците ми, кажете: „Проклятието на Аллах да е нас вас!“ (Мишкят ел-месабих от Сунен ет-Тирмизи, 554)

Това са били сподвижниците – групата, която Аллах Теаля е избрал за дружба [сухбе] с любимия Си Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Те изпълнили обещанията си към Аллах Теаля и предали учението и практиката на Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) на уммата и Аллах е изразил доволството Си от тях. Сред тези велики сподвижници е бил и Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Хадиси за добродетелите на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Повечето от цитираните тук предания са взети от Дурр ес-сахабе на алляме Шевкяни.

Предава се, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил много близък до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Той е можел да влиза често в дома му и също е бил негов спътник в много пътувания. Той се възползвал неимоверно от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Абдуррахман ибн Зейд разказва:

Поисках от Хузейфе (радийеллаху анх) да ме осведоми за някого, който много прилича на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) по обноски, поведение и държание, за да мога да се поуча от него. Той отговори: „Не познаваме някого, който да притежава по-голяма прилика с Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) по обноски, поведение и навици, от Ибн Умми Абд. Това е, докато той влезе в дома си, [след което ние не знаем].“ (Сахих ел- Бухари, Сунен ет-Тирмизи)

Ибн Умми Абд е прозвището на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх), тъй като Умми Абд е било името на майка му. Хузейфе (радийеллаху анх) е искал да каже, че, въпреки че не е знаел за живота на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) в дома му, социалното му поведение със сигурност е приличало на това на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Ебу Муса (радийеллаху анх) предава:

Брат ми и аз пристигнахме от Йемен и останахме [в Медина] известно време. Помислихме, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) и майка му са част от домакинството на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) заради техните [чести] посещения в дома му и неговата привързаност към тях. (Сахих ел-Бухари, Муслим)

Това показва близостта на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Следователно твърдението, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил невеж за обноските и поведението на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е напълно неоснователно. Алкаме предава:

Когато пристигнах в Сирия [Шам], откланях два ракята и след това се помолих: „О, Аллах, помогни ми с благочестив събеседник!“ Срещнах група хора и седнах при тях. Един от тях дойде и седна до мен. Попитах го кой е, а той отвърна, че е Ебу-д-Дерда. Казах му, че се бях помолил на Аллах да ме дари с благочестив събеседник и [изглежда] че Той е изпълнил тази молба. Той ме попита от къде идвам, а аз му казах, че съм от Куфа. При това той отбеляза: „Не е ли сред вас Ибн Умми Абд, пазителят на чехлите и възглавницата на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и отговорника за водата за абдеста му? Сред вас е и онзи, когото Аллах е предпазил от Шейтана, както е било низпослано върху езика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем); сред вас е и пазителят на тайните на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) – онези, за които никой няма никакво знание, освен него.“ (ел-Мустедрак)

По-късно Алкаме е бил признат за един от най-големите ученици и наследници на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Знанието на Корана

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е притежавал дълбоко прозрение за смисъла на Корана, начина му четене и причините за низпославане на неговите айети. Самият той казва:

Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, няма низпослана сура от Книгата на Аллах, за която аз да не знам най-добре къде е била низпослана! Няма низпослан айет от Книгата на Аллах, за който аз да не знам най-добре причините за низпославането му! Ако науча, че някой притежава повече знание от мен за Книгата на Аллах и е на разстояние, което може да се достигне с камила, щях да я яхна [за да го посетя]. (Сахих ел-Бухари, Муслим)

Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) предава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Който иска да получи удовлетворение от четенето на Корана, сякаш е бил низпослан току-що, трябва да го чете според четенето на Ибн Месʿуд.

Умер (радийеллаху анх) после казва:

Отидох да му съобщя тази радостната вест, но открих, че Ебу Бекр (радийеллаху анх) го бе достигнал преди мен и му беше предал радостната вест. Никога не можах да надмина Ебу Бекр (радийеллаху анх) в някое добро дело; той винаги ме превъзхождаше. (Муснед Ебу Яʿля, Ахмед, Беззар)

По друг повод Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) казва относно Ибн Месʿуд (радийеллаху анх):

Малък човек, преливащ от [знание за] право [фикх]. (Муʿджем ет-Таберани)

Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) е известен със своята съвестност по въпросите на религията. Ето защо неговите изказвания относно Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) са достатъчно доказателство, че Ибн Месуд (радийеллаху анх) е заемал много високо положение в науката за правото. Али (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Ако трябваше да назнача някого за водач, без да се посъветвам [с някого], щях да назнача Ибн Умми Абд. (ел-Мустедрак)

За да има Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) толкова голямо доверие в човек и за да го назначи да управлява делата на мюсюлманите, определено показва, че човекът е трябвало да бъде с възвишен характер, със знания и проницателност в религията. За него Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) също казва:

За моята умма съм удовлетворен с онова, с което е удовлетворен Ибн Умми Абд. (ел-Мустедрак)

Предава се също, че веднъж Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) наредил на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) да изнесе проповед. Той се изправил и казал: „О, хора, Аллах, Всеславния и Великия, е нашият Господар, Ислямът е нашата религия [дин], Коранът е нашият водител [имам], Домът на Аллах [Кяʿбе] е посоката ни за намаз [кибле], а това е Пратеника [на Аллах ], изпратен при нас [посочвайки Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)].“ После завършил: „Удовлетворени сме с онова, с което Аллах и Неговият Пратеник са удовлетворени за нас.“ Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) отбелязал: „Ибн Умми Абд каза истината и аз съм удовлетворен с онова, с което Аллах е удовлетворен за мен, за моята умма и за Ибн Умми Абд. (Муʿджем ет-Таберани)

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил известен с това, че изнасял кратки, но много съдържателни проповеди. Бил е известен също със своята благочестивост сред сподвижниците. Той разказва:

Когато бе низпослан айетът: „За онези, които вярват и вършат праведни дела, няма прегрешение в онова, което са вкусили [преди възбраната], ако са се бояли и вярвали, и вършели праведни дела, после са се бояли и вярвали, после са се бояли и благодетелствали. Аллах обича благодетелните.“ (Коран 5:93), Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) ми рече: „Ти си от тях.“ (Сахих Муслим, Сунен ет-Тирмизи)

Али ибн Ебу Талиб (радийеллаху анх) предава:

Веднъж Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) нареди на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) да се качи на едно дърво и да му донесе нещо [пръчица за почистване на зъби]. Някои от сподвижниците на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) забелязаха неговите прасци, докато той се катереше и започнаха да се смеят на тяхната мършавост. Тогава Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) рече: „На какво се смеете? Единият крак на Абдуллах ще бъде по-тежък върху Везната [в Съдния ден], отколкото планината Ухуд.“ (Муснед Ахмед, Ебу Яʿля, Муʿджем ет-Таберани)

Амр ибн eл-Ас (радийеллаху анх) предава:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) почина в състояние, в което той обичаше Абдуллах ибн Месʿуд и Аммар ибн Ясир (радийеллаху анхум). (Муʿджем ет-Таберани)

Други хадиси за Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

Хузейфе (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Каквото Абдуллах ибн Месʿуд ви предаде, приемете го. (Сунен ет-Тирмизи)

Това доказва, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) се счита (както и всички сподвижници) за компетентен и надежден разказвач на хадиси. Предава се, че, когато Муаз ибн Джебел (радийеллаху анх) бил на смъртно легло, посъветвал:

Взимайте знание от четирима: Увеймир Ебу-д-Дерда, Селман Персиеца, Абдуллах ибн Месʿуд и Абдуллах ибн Селям, който някога бе юдеин, но после прие Исляма. (Сунен ет-Тирмизи)

Хузейфе (радийеллаху анх) предава също:

Попитахме Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем): „О, Пратенико на Аллах, само ако можеше да назначиш халиф.“ Той отговори: „Ако аз назнача халиф над вас и не му се подчините, тогава ще бъдете наказани, но каквото Хузейфе ви предаде, приемете го, и както Абдуллах ибн Месʿуд ви учи да четете, четете по този начин.“ (Сунен ет-Тирмизи)

Предава се, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) също е казал:

Учете от четирима души: Абдуллах ибн Месʿуд, Салим – роба на Ебу Хузейфе, Убей ибн Кяʿб и Муаз ибн Джебел. (Сахих ел-Бухари, Сунен ет-Тирмизи)

Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че споменаването на нечие име пред имената на други (както е в случая с горното предание, където името на Ибн Месʿуд е споменато първо) показва превъзходството на този човек. Следователно степента на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) в познаването на Корана също може да се прецени от горния хадис. В тази връзка, по-горе вече бе споменато преданието от Умер (радийеллаху анх), в което Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) казва, че всеки, който иска да чете Корана, сякаш е бил току-що низпослан, трябва да го чете според четенето на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Други изказвания

Имам Шаʿби казва:

Нито един сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), който е влязъл в Куфа, не е имал по-полезно знание [за хората] и не е бил по-голям правовед от Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх).

Алляме Зехеби, описвайки големия сподвижник, пише:

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх), ученият водител [ел-имам ер-раббани], Ебу Абдуррахман Абдуллах ибн Умми Абд ел-Хузели; сподвижник и личен прислужник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем); един от първите приели Исляма; един от участвалите в битката при Бедр; един от вещите правоведи и преподаватели на Корана; един от онези, които се стремели да предават [думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] много точно; изключително съвестен в [своите] предания; човек, който смъмрял учениците си за тяхната небрежност при записване на точните думи [на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)]… [Поради изключителна предпазливост] той предавал много малко… Неговите ученици не давали преимущество на друг сподвижник над него… Със сигурност той е бил сред водещите сподвижници, носителите на свещеното знание, както и образци на водачеството. (Тезкират ел-хуффаз 1:13-16)

Заключение

Горното е само част от онова, което е предадено относно превъзходството и добродетелите на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх). Няма съмнение, че всеки сподвижник заслужава висока оценка, особено онези, които са похвалени от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Както научихме, Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил един от избраните сподвижници, известен и похвален за своята наука и дълбоко вникване в религията.

Критикуването на който и да близък на Аллах Теаля човек означава да се навлече гневът на Аллах (Аллах да ни пази от това!). В хадис кудси Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) предава, че Аллах Теаля е казал: „Който таи вражда към Мой приятел [вели], Аз му обявявам война.“ (Сахих ел-Бухари) Ето защо да се омаловажава по някакъв начин степента на сподвижник, особено такъв, който е притежавал толкова много добродетели, се счита за много сериозно престъпление. Сподвижниците са сред онези, от които Аллах Теаля е изразил Своето доволство:

Най-предните, първите от преселниците и помощниците, и онези, които ги следват с добрина… Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение. (Коран 9:100)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имам Аʿзам Ебу Ханифе и хадисите

80 г. по Хиджра е била свидетел на раждането на една велика личност – личност, която заангажирала себе си с изучаване на религиозните науки при големите учени от времето си; личност, която продължила да подрежда и систематизира това знание, особено в областта на правото [фикх], за благото на уммата на Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем). Тази личност била Ебу Ханифе Нуʿман ибн Сабит от Куфа. Интелигентността, мъдростта, разсъдливостта, благочестието, отдадеността, щедростта и доброто поведение, което той показал, го сторили неповторим за времето си. Той постигнал много високо ниво в различни области на свещеното знание [ʿилм] и му било дадено званието ел-Имам ел-Аʿзам, или „Най-великия имам“.

Тъй като тази книга има връзка по-специално с ханефитската школа по фикх, подобаващо е тази глава за основателя на ханефитската школа да следва главата за таклид. Тук разказваме за живота на тази велика личност, която е известна в целия свят заради своите заслуги към Исляма и която е приета с единодушието на учените на тази умма като надежден тълкувател на свещените текстове. Неговата школа по фикх [мезхеб] продължава да бъде приемана и следвана от мнозинството от хората на сунната и множеството [ехл ес-сунна ве-л-джемаʿа] до ден днешен.

За съжаление има хора, които си позволяват да отправят възражения срещу Имама и да го клеветят. Те се опитват да снижат ранга му и да го покажат като слаб в областта на хадисите. Въпреки това, всеки, който изучава обективно страниците от историята, със сигурност ще бъде впечатлен от неговите знания в различните области на ислямската наука, особено проницателността му по отношение на хадисите, познаването на които е задължително за всеки правовед, камо ли за някого, считан за ел-Имам ел-Аʿзам.

Цялостна биография на Великия имам е извън обхвата на този труд, така че тази глава ще се съсредоточи основно върху няколко аспекта от живота му: неговото място като последовател на сподвижниците [табиʿи], като най-знаещия човек на времето си и като разказвач и експерт по хадиси [хафиз]. Само изказванията на учените по хадис [мухаддиси], на видни правоведи [факихи], на тълкуватели на Корана [муфессири] и на други религиозни експерти ще бъдат представени в това отношение. Аллах Теаля да позволи да бъде представен достоверен образ на истинското място на Имама и на знанията му в областта на свещените науки и особено в областта на хадисите.

Имам Ебу Ханифе: последовател [табиʿи]

Според мнозинството от хадисолозите, табиʿи, или „последовател“, е някой, който се е срещнал със сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) или просто го е видял, бидейки в състояние на вяра [иман]. Не е необходимо да е оставал в компанията му или да е предавал от него. Хафиз Ибн Хаджер ел-Аскаляни казва, че това определение е най-предпочитаното. (Иʿля ес-сунен 19:306) Алляме Ираки, Ибн ес-Салях, Невеви и Хаким също приемат това определение.

Съгласно това широко прието мнение, имам Ебу Ханифе се счита за табиʿи и това се потвърждава от много биографи и историци. Тази негова позиция е забележителна, тъй като същото не може да се каже и за другите велики имами, като Шафиʿи, Малик и Ахмед ибн Ханбел (Аллах да е доволен от всички тях).

Алляме Зехеби пише в Тезкират ел-хуффаз, че Ебу Ханифе се родил през 80 г. по Хиджра. Той видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх) повече от веднъж (всеки път, когато Енес отивал в Куфа). Хафиз Абдулгани ел-Макдиси казва:

Ебу Ханифе видял Енес (радийеллаху анх). (Тезкират ер-рашид 427)

Ибн Хаджер ел-Мекки пише:

Вярно е, както посочва и Зехеби, че, когато бил млад, Ебу Ханифе видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх). (ел-Хайрат ел-хисан)

Хатиб ел-Багдади потвърждава в Тарих ел-Багдад:

Ебу Ханифе видял Енес ибн Малик (радийеллаху анх). (Тезкират ер-рашид 281)

Хамза ес-Сехеми казва:

Чух Даракутни да казва: „Ебу Ханифе не е срещнал друг сподвижник на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), освен Енес ибн Малик (радийеллаху анх).“ (Тебйид ес-сахифе 502)

Следователно, както потвърждават много учени, имам Ебу Ханифе несъмнено е бил табиʿи.

Имам Ебу Ханифе е предавал от сподвижниците

Имам Абдулкадир ел-Мисри казва:

Сподвижниците, от които Ебу Ханифе е предал [хадиси], са Абдуллах ибн Унейс, Абдуллах ибн Джез’е ез-Зебиди, Енес ибн Малик, Джабир ибн Абдуллах, Маʿкил ибн Ясар, Василе ибн ел-Ескаʿ и Аише бинт ел-Еджрад. (ел-Феваид ел-бехиййе 42)

Абдуллах ибн Джаʿфер ер-Рази предава, че Ебу Юсуф е казал:

Чух Ебу Ханифе да ни казва: „Извърших хадж с баща си през 93 г. по Хиджра, когато бях на 16 години. Имаше  учител [шейх] с много хора около себе си и аз попитах баща ми кой е той. Каза ми, че той е сподвижник на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), познат като Абдуллах ибн ел-Харис ибн Джез’е. „Какво притежава той [че хората се събират около него],“ попитах аз баща си. Той ми отговори: „Хадиси, които е чул от Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).“ Тогава аз поисках от баща ми да ме отведе по-близо, за да мога да [го] слушам. Той ме поведе през множеството, докато отидох достатъчно близо, за да слушат. Чух го да предава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Който се сдобие с разбиране на религията на Аллах, Аллах му е достатъчен за грижите му и Той му дава препитание оттам, откъдето не очаква.“

Големият маликитски учен Ебу Умер ибн Абдулберр предава същата случка. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:273) Алляме Хваризми казва:

Сред достойнствата и добродетелите, които не са споделени от никого след Ебу Ханифе, е, че той е предавал [пряко] от сподвижниците на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Учените са единодушни относно този факт, въпреки че има разногласие по отношение на точния брой сподвижници. (Джамиʿ ел-месанид 1:22)

От горните твърдения става ясно, че имам Ебу Ханифе не само е видял някои от сподвижниците, но е и предавал от тях.

Имам Ебу Ханифе: най-ученият човек за времето си

Хафиз ес-Семʿани пише:

Имам Ебу Ханифе се отдал на придобиването на знание и положил усилия, докато не постигнал онова, което другите не успели. Веднъж той посетил Менсур [аббасидския халиф] и открил Иса ибн Муса с него. Иса казал на Менсур: „Днес това е ученият на света.“ (ел-Енсаб 247)

Mекки ибн Ибрахим веднъж се сетил за имам Ебу Ханифе и казал:

Той е бил най-големият учен за времето си. (Иʿля ес-сунен 18:308)

Мекки ибн Ибрахим е бил шейхът на имам Бухари, чрез когото имам Бухари е разказал повечето от преданията си, чиито вериги достигат до Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) само чрез трима разказвачи [сулясийят]. Абдуллах ибн ел-Мубарак казва :

Влязох в Куфа и попитах учените кой е най-ученият човек в града? Те ми казаха, че това е Ебу Ханифе. После ги попитах кой е най-благочестив и най-зает с придобиване на знание. Отново ми казаха, че това е Ебу Ханифе. За всяко добро качество, за което ги питах, те отговаряха: „Не познаваме никого, на когото може да се припише това качество, освен на Ебу Ханифе. (ел-Мизан 58)

Мухаммед ибн ел-Бишр казва:

Посещавах Ебу Ханифе и Суфян ес-Севри. Когато посещавах Суфян, той ме питаше от къде идвам. Казвах, че от Ебу Ханифе, а той отбелязваше: „Идваш от най-великия правовед на света.“

Ебу Вехб Мухаммед ибн Музахин казва:

Чух Абдуллах ибн ел-Мубарак да казва: „Най-великият правовед е Ебу Ханифе. Не съм виждал някого като него в областта на правото.“

Имам Шафиʿи предава, че имам Малик бил попитан дали се е срещал с Ебу Ханифе. Отговорът му бил:

Да, виждал съм човек, който, ако каже, че може превърне този стълб в злато, ще може да приведе доказателства за това. (Тебйид ес-сахифе 16)

Самият имам Шафиʿи веднъж казал:

Хората са зависими от Ебу Ханифе в областта на правото. (Техзиб ет-техзиб 10:450)

Алляме Шаʿрани пише:

Имам Шафиʿи посетил гроба на Ебу Ханифе във времето за сутрешния намаз [феджр]. Той кланял намаза, без да прочете кунут [специална дуа, която шафиʿитите четат в сутрешния намаз] и отбелязал: „Как бих могъл да прочета кунут в присъствието на този имам, когато мнението му е било да не се чете.“ (ел-Мизан)

Мнението на имам Ебу Ханифе е да се чете кунут в сутрешния намаз в продължение на четиридесет дни само по време на бедствия.

Когато вестта за смъртта на Ебу Ханифе достигнала Шуʿбе, той възкликнал: „На Аллах принадлежим и при Него ще се завърнем [инна лилляхи ве инна илейхи раджун].“ После казал:

Светлината на свещеното знание бе угасена в Куфа. Никога няма да открият отново друг като него. (ел-Хайрат ел-хисан 71)

Имам Зехеби пише:

Логиката, споровете и придобиването на мъдрост от предците не са били, кълна се в Аллах, областите на учене, преследвани от сподвижниците и последователите [табиʿин], имамите Евзаʿи, Севри, Малик и Ебу Ханифе. Техните полета на наука са били Коранът и хадисите. (Тезкират ел-хуффаз 192)

Това показва, че онова, което отличавало имам Ебу Ханифе, били науките за Корана и хадисите, а не само другите предмети.

Имам Ебу Ханифе: експерт в хадисите [хафиз]

Големият хадисолог Абдуллах ибн ел-Мубарак казва:

Ако Аллах не бе ме облагодетелствал чрез Ебу Ханифе и Суфян ес-Севри, щях да съм като всеки обикновен човек. (Тебйид ес-сахифе 1617)

Предава се, че Ибн Маʿин е казал:

Никога не бих поставил някого над Векиʿ. Той издавал фетвите си съгласно мнението на Ебу Ханифе и наизустил всички хадиси от него. Той е чул много хадиси от Ебу Ханифе. (Иʿля ес-сунен 19:315)

Горните две твърдения показват, че имам Ебу Ханифе е предал много хадиси, а не само няколко, както някои казват. Мухаммед ибн Семаʿа казва:

Имама е споменал повече от седемдесет хиляди хадиса в книгите си и е подбрал Асар от четиридесет хиляди хадиса.

Големият хадисолог Зафер Усмани, след като цитира това твърдение, пише, че за правотата на това свидетелства онова, което учениците му са предали от него. Например имам Мухаммед предава от него в своите шест книги, известни като Захир ер-ривайе, и в другите книги, известни като ен-Невадир; Ебу Юсуф в своите Амали и Китаб ел-харадж; Абдуллах ибн ел-Мубарак в своите книги; както и Векиʿ и други ученици в своите книги.

Тези постановления [меса’ил] са толкова многобройни, че броят им е неизброим, а пределите им – недостижими. Ако тези постановления, които са или ясно, или по подразбиране в съответствие с мерфуʿ [достигащи до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] или мевкуф [достигащи до сподвижниците] предания, бъдат събрани, те със сигурност ще достигнат това голямо число [т.е. четиридесет хиляди]. Това е без да се вземат предвид постановленията, които Имама е направил чрез собствени заключения [иджтихад].

Алляме Зафер Усмани посочва още, че всички тези постановления [месаил] всъщност са хадиси, които Имама е разказал под формата на правни постановления, а не като „официални хадиси“. Фактически невъзможно е неговият иджтихад да е в съответствие с толкова голям брой хадиси, ако не е имал никакви знания за тях.

Алляме Зафер изтъква също, че има много хадиси, които имам Ебу Ханифе официално е предал чрез свои вериги. Това са онези предания, които хадисолозите са събрали, като неговия сборник Месанид, както и онези, които учениците му са предали от него, като имам Мухаммед в своите Китаб ел-асар, Муватта, Худжадж и други трудове; Ебу Юсуф, Ибн ел-Мубарак, Хасан ибн Зияд в своите произведения; Векиʿ ибн ел-Джеррах в Муснед; Ибн Ебу Шейбе и Абдурраззак в своите Мусаннеф; Хаким в Мустедрак други свои трудове; Ибн Хиббан в Сахих, Сикат и други свои книги; Бейхеки в Сунен и други свои произведения; Таберани в своите три Муʿджем; Даракутни в творбите си; и други хадисолози в своите сборници. Ако всички тези предания бъдат събрани заедно, те ще образуват много голям брой хадиси. [виж: Иʿля ес-сунен 18:316]

Имам Ебу Ханифе: познавач и критик на хадисите

Алляме Зехеби пише във въведението към своята Тезкират ел-хуффаз:

Това е преглед на онези личности, които съм оценил като надеждни и притежатели на пророческото знание [ел-ʿилм ен-небеви], както и на онези, чиято преценка на достоверността или слабостта [на предания] и надеждността или слабостта [на разказвачи] може да се взема предвид. (1:2)

Алляме Зехеби включва и имам Ебу Ханифе сред тях, което показва ясно, че той е бил притежател на пророческото знание, знаел е много предания и е бил считан за авторитет в областта на хадисите.

Сувейд ибн Сад предава, че Суфян ибн Уйейне е казал:

Първият човек, който ме поощри да предавам хадиси, бе Ебу Ханифе. Когато пристигнах в Куфа, той обяви, че този човек знае най-големия брой предания от Амр ибн Динар. [Чувайки това] хората започнаха да се събират около мен и аз започнах да им разказвам. (Иʿля ес-сунен 19:315)

В друго предание Суфян ибн Уйейне казва:

Първият човек, който ме направи хадисолог, бе Ебу Ханифе. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:30)

Имам Ебу Юсуф казва:

Никога не намерих някого с по-голямо прозрение за тълкуването на хадисите от Ебу Ханифе. (Джамиʿ ел-ʿилм 1:29)

Изказването на Ебу Юсуф може да бъде разбрано по-добре със следното предание на Мулля Али ел-Кари:

Имам Eбу Ханифe [веднъж] бил заедно с Аʿмеш, който го попитал за нещо. Имам Ебу Ханифе отговорил: „Моето мнение по този въпрос е такова и такова.“ След като чул това, Аʿмеш попитал как е достигнал до това [становище]. Имам Ебу Ханифе казал: „Ти ни предаде от Ебу Салих, който е предал от Ебу Хурайра; ти ни предаде и от Ебу Ваил, който е предал от Абдуллах; ти ни предаде и от Ебу Иляс, който е предал от Ебу Месуд ел-Енсари, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал това и това. Ти ни предаде същото и от Ебу Миджлез, който го е предал от Хузейфе, той – от Ебу-з-Зубейр, а той – от Джабир и Язид ер-Раккаши, а те – от Енес (радийеллаху анх).

Аʿмеш възкликнал: „Достатъчно, достатъчно! Онова, което ми отне сто дни, за да го разкажа, ти го повтори само в един пример. Не знаех, че практиката ти се основава на тези хадиси.“ После извикал: „О, група правоведи, вие сте лекарите, а ние сме просто аптекарите; а ти [обръщайки се към Ебу Ханифе] си и двете.“ (Менакиб ел-Имам 484)

Имам Ебу Юсуф също казва:

Никога не се противопоставях на Ебу Ханифе по някой въпрос, а се връщах и размишлявах над него и откривах, че мнението му бе по-добро от моето и по полезно за отвъдното. Понякога аз се хващах за определен хадис, но той доказваше, че имаше по-добра представа относно достоверността му. Имаше пъти, когато силно защитаваше определено мнение, и аз посещавах учените на Куфа, за да видя дали мога да открия някакви [други] хадиси в подкрепа на мнението му. Понякога се връщах с два или три хадиса, а той отбелязваше относно някой от тях: „Този не е силен“, или относно друг: „Този човек не е мерфуʿ“. Възкликвах с изумление: „Как казваш това, когато те подкрепят мнението ти?“, а той отговаряше: „Аз съм проницателен за знанието на Куфа.“ (ел-Хайрат ел-хисан 69)

Яхя ел-Химмани казва:

Чух Ебу Ханифе да казва: „Не съм виждал по-голям лъжец от Джабир ел-Джуфи и никой по-достоен от Ата.“ (Техзиб ет-техзиб 2:48; Китаб ел-ʿилял ли-т-Тирмизи 13:309)

Ебу Саид ес-Санʿани попитал Ебу Ханифе какво е мнението му относно предаването от Суфян ес-Севри. Той казал:

Записвайте хадисите му, защото е надежден [сика], освен преданията му от Ебу Исхак от Харис; и избягвайте преданията му от Джабир ел-Джуфи. (ел-Джевахир ел-муди’е 1:30)

Предадено е също, че имам Ебу Ханифе е казал относно Зейд ибн Аяш, че „той е неизвестен“ [меджхул] (Техзиб ет-техзиб 3:424) Също така Великия имам не само е знаел името на Амр ибн Динар, но е знаел и прозвището му [кунйе]. Ибн eл-Мехди казва:

Никога не съм виждал някого с по-голямо знание за сунната от Ебу Ханифе. Узнахме прозвището на Амр ибн Динар само чрез него.

От тези изказвания на имам Ебу Ханифе относно статута на различни разказвачи става ясно, че за тях е отсъдено само от експерт в проучванията и критиката на разказвачи и хадиси.

Големият историк и социолог на мюсюлманския свят Ибн Халдун пише убедително за статута на правоведите в областта на хадисите. Той казва:

Някои хора със склонност към негодуванието с омраза твърдят, че има правоведи, които знаят само няколко хадиса, и че това е причината да има толкова малко хадиси [разказани] от тях. Това не може да е възможно, особено в случая с големите имами, защото ислямското право [Шериʿа] може да бъде извлечено само от Корана и сунната. Ако някой притежава само повърхностно знание в тази област, за него ще бъде необходимо да се заеме с изучаването му, защото само тогава той ще може да усвои религията [нейните постановления] от правилния източник, т.е. от онзи, който е бил определен да я разпространява [т.е. от Мухаммед (саллеллаху алейхи веселлем)]. (Мукаддиме Ибн Халдун 371)

Това доказва, че е невъзможно някой, когото мнозинство от уммата е приела като компетентен правовед, да притежава само повърхностно знание за хадисите. Доверието към школата на имам Ебу Ханифе от Хората на сунната през по-голямата част от ислямската история, както и високото уважение, с което се вземат мненията му относно приемането или отхвърлянето на хадисите и техните разказвачи, всичко това установява неговото величие в областта на хадисите.

Заключение

От горната дискусия станаха ясни няколко неща. Научихме, че не е възможно някой да бъде правовед, без да познава добре сунната. Имам Ебу Ханифе е бил вникнал дълбоко в науката за хадисите и е бил определен като авторитет в тази област. Алляме Зехеби го е наредил сред експертите в хадисите [хуффаз] в своята книга Тезкират ел-хуффаз и много са го посочили като най-големия учен за времето си.

Много правоведи са предавали хадиси под формата на „религиозно постановление“, което означава, че те са имали по-малко „официални предания“. Това обаче не може да се използва като основание за критика, тъй като задачата на правоведа е да проучи хадисите и да извлече постановления от тях, както научихме от разговора между Имама и големия хадисолог Аʿмеш. Затова е неправилно да се критикува който и да е велик правовед, на основание, че не е знаел хадиси, особено пък някого от величината на имам Ебу Ханифе.

Завършваме настоящата глава, споменавайки някои от значимите аспекти на събранията на имам Ебу Ханифе и как неговата правна школа е била систематизирана:

Хатиб ел-Багдади предава чрез своя верига, че Ибн Кераме е казал: „Бяхме в присъствието на Векиʿ ибн ел-Джеррах, когато някой отбеляза, че Ебу Ханифе е сгрешил. Векиʿ рече: „Как може Ебу Ханифе да е сгрешил, когато е имал в компанията си хора като Ебу Юсуф, Зуфер и Мухаммед с тяхната сила в аналогията [кияс] и умозаключението [иджтихад]; хора като Яхя ибн Зекерийя ибн Ебу За’иде, Хафс ибн Гияс, Хиббан и Мендел – синове на Али, с тяхното наизустяване и разбиране на хадиси; Касим ибн Маʿн с неговото разбиране на арабския език; Давуд ибн Нусайр ет-Та’и и Фудайл ибн Ияд с тяхното въздържание [зухд] и благочестие [вера]? Как може някой, който има такива хора за сподвижници, да допусне грешка? Дори ако е щял да допусне някаква, те със сигурност са щели да го насочат към истината. (Тарих ел-Багдад 14:247)

Имам Тахави предава от Есед ибн ел-Фурат, че е казал:

Сподвижниците на Ебу Ханифе, които събирали и записвали трудовете [на неговата школа] били четиридесет. В предните редици били Ебу Юсуф, Зуфер, Давуд ет-Та’и, Есед ибн Амр, Юсуф ибн Халид ес-Семти, Яхя ибн Ебу Зекерийя ибн Ебу За’иде, който бил техен писар в продължение на тридесет години…

След като цитира горните две изказвания, големият хадисолог Зафер Ахмед Усмани коментира:

Който има експерти по хадис [хуффаз] от такава величина за свои главни ученици, пред които хадисолозите са свели глава в знак на признание на тяхното наизустяване [на хадиси] и обширните им знания, тогава как може да е възможно такъв човек да е предал само няколко хадиса? (Иʿля ес-сунен 19:331)

Аллах Теаля да премахне булата на невежеството и измамата, които изопачават и скриват истината, и нека Той да я разкрие в нейния истински вид и да ни даде възможността да я следваме, амин.