Той мюсюлманин ли е?

(случка с имам Ебу Ханифе)

Веднъж един мъж дойде при кръга от ученици на имам Ебу Ханифе (Аллах да се смили над него) и попита великия имам дали съседът му е мюсюлманин. Той попита имама дали, ако съседът му почине, трябва да измие тялото му, да го погребе и да кланя погребален (дженазе) намаз за него.

Имам Ебу Ханифе рече: „Защо смяташ, че той не е мюсюлманин?“

Мъжът отговори: „Моят съсед казва следните седем неща и заради това не знам дали той все още е мюсюлманин. Първото нещо е, че той казва, че няма вяра (иман) в знаменията на Аллах, които вижда. Второто е, че той казва, че не се страхува от Аллах. Третото е, че той казва, че изобщо не се надява на Дженнета. Четвъртото е, че той казва, че не се страхува от огъня на Джехеннема. Петото е, че когато той се кланя, ние не виждаме да прави нито руку, нито седжде. Шестото е, че той казва, че яде месо, което е намерил умряло. Седмото и последно е, че той казва, че не обича истината (хакк), а че обича изпитанията/раздорите (фитне).“

Имамът се усмихна и огледа кръга си от ученици и колеги учени. После ги попита: „Какво ще кажете, след като чухте всичко това? Дали съседът на този човек е мюсюлманин?“

Учениците се спогледаха един друг, уверени, че този въпрос е доста лесен. Погледнаха и към най-знаещия от учениците на събранието, кадията Ебу Юсуф (Аллах да се смили над него), който също имаше същото изражение на лицето си, че този въпрос е съвсем ясен. Ебу Юсуф уверено каза на имама, че становището на всички присъстващи е, че този човек не е мюсюлманин.

Ебу Ханифе се усмихна и попита дали това е окончателното становище на учениците, при което всички отговориха утвърдително. Имамът доста се замисли за известно време, след което се усмихна и рече: „Не сте ли чували хадиса на Пророка (саллеллаху алейхи веселлем), в който той казва: „Мислете добро за вярващите (Зунну би-л-муминине хайран).“ Той продължи: „Ако вярата на един човек може да се раздели на 100 части, и ако 99 от тях са изопачени и грешни, а само една част е правилна и цялостна, тогава гледаме правилната част, а пренебрегваме другите 99 части и приемаме човека за вярващ.“

Той продължи: „Този случай далеч не е толкова прост. Всъщност, чувайки описанието на този мъж за съседа му, останах много доволен да слушам разказа му и ми се иска всеки вярващ да има подобно вероубеждение (акида) като това на съседа на този мъж.“

Сред учениците настана тишина. Започнаха да си мислят: „Как е възможно великият имам да каже подобно нещо? Как може не само да оправдае този човек, но и да каже, че всеки вярващ трябва да има подобно вероубеждение?“

Ебу Ханифе продължи: „Сега ще ви обясня защо изказах тези думи и защо може би вярата на този човек е образец за всички вярващи.

Що се отнася до първото твърдение, че той не вярва в знаменията на Аллах, които вижда, то не сте ли чели айетите от Корана, в които пророка Муса (алейхисселям) иска от Аллах да му се покаже: „И когато Муса дойде за определеното от Нас време, и неговият Господар разговаря с него, рече: “Господарю мой, покажи ми се, да Те погледна!” Рече: “Не ще Ме видиш, ала погледни към Планината! И ако се задържи на мястото си, ще Ме видиш.” А когато неговият Господар се прояви на Планината, Той я срина на прах. И припадна Муса поразен. А когато се опомни, рече: “Пречист си Ти! Разкайвам се пред Теб. Аз съм първият вярващ.” (7: 143) Тук Муса (алейхисселям) не видял знамението на Аллах, което бил поискал, но повярвал. Сравнете това с Фараона, който в момента на удавянето си видял знамението на Аллах и казал, че е повярвал: „А когато ги настигна потопът, каза: “Вече повярвах, че няма друг бог освен Онзи, в Когото повярваха синовете на Исраил, и съм сред отдадените Нему!” (10: 90) Но тогава Аллах му рекъл: „Сега ли? А се възпротиви ти преди и бе от сеещите развала.“ (10: 91) Тук Фараонът видял знамението на Аллах, но било твърде късно за него, тъй като е повярвал едва след като го е видял. Така че може би този човек казва, че не вярва именно в онези знамения на Аллах, които, когато ги види, ще е твърде късно за него да се възползва от тяхното доказателство.

Що се отнася до второто твърдение, че той не се страхува от Аллах, то вие знаете, че в Съдния ден Аллах ще има пълна власт над всичко и никой няма да го пита за Неговите решения. Той има правото да съди с честност и справедливост или да съди без тях. Той казва обаче, че ще съди с истина и справедливост: „И ще се отсъди между тях със справедливост, и не ще бъдат угнетени.“ (10: 54) Така че може би този човек казва, че не се страхува, че Аллах ще отсъди без истина и справедливост, и че е напълно сигурен, че Аллах ще съди справедливо.

Що се отнася до третото и четвъртото твърдение, че той не се надява на Дженнета и не се страхува от огъня на Джехеннема, то ние знаем, че тези две неща са творения на Аллах, които нямат власт и сила да определят кой ще влезе в тях и кой не. Само Онзи, Който ги е създал, има власт да постанови кой ще влезе в Дженнета и кой ще влезе в Джехеннема. Защо трябва някой да се страхува от Джехеннема или да се надява на Дженнета. Така че може би този човек казва, че не се страхува от Джехеннема и че не се надява на Дженнета, тъй като той знае, че само Аллах ще реши кой къде ще отиде.

Що се отнася до петото твърдение, че когато го видите да се кланя, той не прави нито руку, нито седжде, то знайте, че Пророка (саллеллаху алейхи веселлем) казва, че един вярващ има шест права над друг вярващ: когато го срещне, трябва да го поздрави; когато е болен, трябва да го посети; когато го покани, трябва да приеме поканата му; когато кихне, трябва да се помоли за милост към него; независимо дали в негово присъствие или отсъствие, трябва да мисли само добро за него; когато почине, трябва да кланя погребален (дженазе) намаз за него. Така че когато виждате този мъж да се кланя и да стои само изправен, без да прави руку или седжде, може би той участва в дженазе, което е някъде другаде по мюсюлманските земи. Знаем, че не е задължително мъртвеца да бъде пред хората, за да се кланя дженазе намаз, защото Пророка (саллеллаху алейхи веселлем), бидейки в Медина, е кланял погребален намаз за Негуса (Неджаши), който е бил в Абисиния. Така че може би този човек винаги кланя дженазе намаз за някой починал мюсюлманин, изпълнявайки задълженията си по този начин.

Що се отнася до шестото твърдение, че той яде месо, което e намерил умряло, то знайте, че Пророка (саллеллаху алейхи веселлем) казва в хадис: „Позволени са ни две кърви и две мърши [двете кърви са черният дроб и далакът на позволено животно, а двете мъртви неща са рибите и скакалците; човек може свободно да яде това, ако реши].“ Така че може би този човек има предвид умрялата риба или умрелите скакалци, които намира и яде. Поради тази причина, може би това твърдение е вярно.

Що се отнася до седмото и последно твърдение, че той обича изпитанията/раздорите (фитне) и мрази истината (хакк), то с какво той е по-различен от вас по отношение на това твърдение? Когато той казва, че мрази истината, не се ли сещате, че Коранът казва: „И смъртната агония ще донесе истината…“ (50: 19) Няма човек сред нас, който да обича смъртната агония и да не я мрази! Никой здравомислещ човек не би се радвал на смъртната агония, така че може би, когато той казва, че мрази истината, той има предвид това. Коранът също казва: „Вашите имоти и деца са изпитание (фитне).“  (64: 15) Няма човек сред нас, който да не обича богатството и децата си! Какво прави този човек по-различен от нас? Така че може би, когато той казва, че обича изпитанията/раздорите, той има предвид това.

Вие не сте се срещали със съседа на този мъж и не сте говорили с него, но всички единодушно се съгласихте, че той не е мюсюлманин. Не помислихте добро за него, след като чухте тези седем неща. Сега чухте отговорите ми и може би това е причината защо неговото вероубеждение е правилно и защо всеки мюсюлманин трябва да има подобно.“

Присъстващите бяха изумени от проницателността, интелекта, снизходителността и мъдростта на имама.

Настана тишина сред студентите и учените, които замълчаха от уважение. Бе говорил имам Ебу Ханифе! Какво друго бе останало за тях, та да го кажат?

Хадис за имам Ебу Ханифе?

Ебу Хурайра (радийеллаху анх) предава: „Докато седяхме с Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), на него му бе низпослана сура ел-Джумуа, и когато той прочете айета: „[Аллах изпрати Пратеник при арабите] и при други освен тях, които още не са ги последвали…” [62:3], аз попитах: „Кои са те, о, Пратенико на Аллах?” Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) не отговори, докато не повторих въпроса си три пъти. По това време Селман ел-Фариси беше с нас. Тогава Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) постави ръката си върху Селман и каза: „Ако вярата беше ес-Сурая [звездния куп Плеяди], дори тогава [хора от народа на Селман – персите] щяха да я достигнат.” [Сахих ел-Бухари, Книга 60, хадис 420]

Алляме Джелялюддин ес-Суюти пише:

„Аз казвам, че Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е дал радостната вест за имам Ебу Ханифе в този хадис.” [Табйид ес-сахифа, стр. 403]

Алляме Ибн Хаджер ел-Мекки също цитира това мнение на ес-Суюти в „Ел-хайрат ел-хисан”.

Имам ед-Дехлеўи пише в своята „Мектубат”, че имам Ебу Ханифе попада в категорията на горния хадис. [Ел-келимат ет-таййибат, стр. 168]

Имам Ебу Ханифе Нуман ибн Сабит ибн Нуман ибн Мерзубан [както е предадено от Исмаил ибн Хаммад ибн Ебу Ханифе], наречен „Имамът” от Ебу Даўуд и „Имамът – един от онези, които са стигнали до небето” от Ибн Хаджар, е известен в ислямския свят като „Най-великия имам” (ел-Имам ел-азам) и неговата школа (мезхеб) има най-много последователи сред четирите школи на Ехлю-с-сунна. Той е един от табиин и се е срещнал със сахабии като Енес ибн Малик, Сехл ибн Саад, Ибн Ебу Еўфа (радийеллаху анхум) и др. Той е първият, който е организирал фикха в писмена форма с подзаглавия. Аллах да се смили над него!