Защо трябва да се придържам към мезхеб? Какво означава таклид?

Това вече не са деветдесетте години [на безпроблемно и безгранично проникване на уаххабизма/селефизма]! Бях попитан за това и пожелах да напиша нещо по въпроса с надеждата, че то ще помогне на някого. На когото и да било!

Ще [ми се наложи да] използвам два термина с различно изговаряне. Когато използвам думата “селеф”, с нея обозначавам ранната общност на първите три поколения [мюсюлмани; а когато използвам] “селефии”, обозначавам съвременното течение, [претендиращо за завръщане към Корана и суннета], затова не ги бъркайте!

Защо се налага да се придържаме към мезхеб, а не може директно да отворим Корана и Сахих ел-Бухари и да учим от тях, както правят уаххабиите и селефиите? Сподвижниците [сахабетата] не са следвали мезхеб, защо пък ние трябва да го правим? Твърдения като тези не само, че са нереалистични, но не почиват на никаква основа. Повечето уаххабии/селефии не са изучавали формално арабски език [т.е. под надзора на компетентен преподавател, използвайки класически учебник], та дори и самите те да са араби! И без правилно разбиране на езика, човек просто се лута от една заблуда към друга. И точно това правят те. Техните водещи учени смятат, че сподвижниците [сахаба] и останалите праведни предци [селеф] са действали по този начин.

Е, добре! В действителност никой от тях не е постъпвал по този начин. Никой от тях не е избирал случайни цитати от Корана, след което да започне да преподава. Вие щяхте ли да ми се доверите да ви направя мозъчна операция само защото съм отварял няколко пъти учебник по хирургия? Щяхте ли да ми се доверите да извърша ремонт на колата ви, само защото съм отварял няколко пъти наръчника с техническите й спецификации, без да съм преминал през каквото и да било обучение? Всяка професия има своите изисквания за компетентност и натрупан опит; защо тогава смятаме, че преподаването на Ислям е по-различно [и няма каквито и да било изисквания]?

Защо хора, които не са преминали през класическо обучение по отношение на религията, чисто и просто отварят Корана и започват да преподават, при положение, че не са квалифицирани за това? Толкова ли е евтина нашата религия? Сподвижниците [сахаба] се доверяваха единствено на най-големите учени сред тях, а чрез придържането към мезхеб ние правим същото нещо. В действителност придържането към мезхеб е следване на онези, чиято висота бе засвидетелствана от самите селеф. Докато онези, които следваха своите собствени схващания, нито бяха възхвалени от селеф, нито от основоположниците на четирите [правни] школи [т.е. мезхеби във фикх], нито от когото и да било. За повече детайли вижте кратките биографии, изложени по-долу.

В рамките на суннизма [Ехлю-с-суннет уе-л-джемаат] ние имаме системата на иджазетите [иджазе], където учителят дава разрешение за преподаване на своя ученик, [когато той достигне нужната висота]. Освен това сборникът “Сахих ел-Бухари” не е бил наличен почти до самата смърт на имам ел-Бухари, която е през 256-та година. А какво са правили селеф преди това? Чакали са да се роди имам ел-Бухари ли?

Четирите суннитски школи са окончателно установени около единадесети век, защото дотогава всички други школи изчезват окончателно. И така всяка една от тези школи се явява продължение [единственото продължение] на становищата на водещите учени от селеф. Те имат непрекъснати вериги на предаване [от поколение на поколение], които стигат до самия имам, който е основоположник на съответната школа. Вместо това бихте ли предпочели за учител уаххабит/селефит, който няма каквато и да било непрекъсната връзка с учените от миналото, а се гмурка самостоятелно в източниците, без да има никакво разбиране? По този начин те нямат непрекъсната връзка към селеф, въпреки че носят тяхното име!

Те претендират, че следват селеф, но въпреки това, становищата им са базирани единствено на техните собствени предположения. В науката хадис, хадис, който няма верига, не може да бъде доказателство, защото неговата достоверност не може да бъде проверена. Защото именно проверката на разказвачите е един от основните механизми, чрез които се установява надеждността на преданието, а при положение, че разказвачите са неизвестни тази проверка е невъзможна. И така съответното предание бива отхвърлено. Същото важи с пълна сила и за течението на уаххабиите/селефиите. Те подлежат на тотално отхвърляне, защото нямат нито основа, нито право, нито компетентност да говорят, а камо ли да преподават Ислям. По този начин при уаххабиите/селефиите всичко зависи единствено от интерпретацията на лектора. Той може сам да си реши кое е халал и кое харам. Докато четирите мезхеба са [истинското продължения] на пътя на селеф!

В същото време уаххабиите/селефиите чисто и просто избират произволен хадис, без да проверят коментарите към него и скритите дефекти, които може да съдържа. Все едно да изберем продукти за храната си, разхождайки се из полето и късайки съвсем случайни плевели, без дори да знаем дали са вредни или не. За съжаление в наши дни суннитите правят съвсем същото нещо, което е истински срам!

Какво е иджтихад?

Това е достигане до становище по даден въпрос, базирайки се на солидни доказателства. Само човек, който е на най-голяма висота във владеенето на арабски език, запознат е с всички становища, свързани с даден хадис, запознат е с всички позиции по отношение на кораничните айети и пророческите хадиси [свързани с конкретния въпрос], различаващ отменящите от отменените айети и хадиси и т.н. [може да даде самостоятелно и независимо становище, без да се съобразява с мезхеб]. Такова ниво на ислямската наука не съществува в наши дни. Защото дори бедуините от нашето съвремие не познават арабския език [за разлика от техните предшественици].

Таклид

فَاسْأَلُوا أَهْلَ الذِّكْرِ إِنْ كُنْتُمْ لاَ تَعْلَمُونَ

“Питайте хората [носещи] споменаването [знанието], в случай, че не знаете!” [сура ен-Нехл, 43-айет]

Кои са “хората на споменаването”? Това са учените, разбира се! По-късно ще споменем какво казват мнозинството учени по въпроса за придържане към един от четирите суннитски мезхеба. Този айет показва, че трябва да питаме хората, които са квалифицирани да [дадат отговор и са достойни да] бъдат сметнати за учени. Този айет също е доказателство, че ние трябва да се придържаме към компетентните учени. В крайна сметка той потвърждава необходимостта от таклид – следването на школа.

Втората форма на думата “таклид” означава “поверяване”, “възлагане” [речник на Hans Wehr, 919 стр.], а също има значение и на “сляпо следване”. И така уаххабиите/селефиите отричат необходимостта от придържане към школа, но в същото време призовават хората да следват тях самите! Те отхвърлят придържането към когото и да било друг, освен тях самите! По тази причина приемат таклида, когато някой следва тях, но го отхвърлят, когато стане въпрос за следване на друг, освен тях. Те ни обвиняват в “сляпо подражаване”, но това обвинение е много далеч от истината и в същото време то съдържа клевета към хилядите учени от селеф. Например много често учениците на имам Ебу Ханифе са стигали до становища, противни на неговото, и всичко това е добре документирано. Дори понякога официалната позиция на школата е различна от тази на нейния основоположник. Или пък учените, които следват директно методологията [усул] на съответната школа, могат да стигнат до различно становище от официално приетото в нея. Така че обвиненията в сляпо подражаване, отправено както към учените, така и към мукаллидите в рамките на дадена школа, са напълно неоснователни. Но ако човек въпреки всичко иска да е наясно с доказателствата на мезхеба по даден въпрос, трябва да пита съответния експерт или пък [още по-добре] самият той да стане ученик и да започне да изучава тази материя. Ако пък нямате волята за това, за вас е достатъчно да знаете, че придържайки се към школа, вие се доверявате на нещо, което е подлагано на изпитания и на проверки в продължение на повече от хиляда години. В противен случай вие се излагате на произвола на някого, който може би дори не е способен да разчете правилно самите текстове [камо ли да стигне до коректно заключение]!

Някои важни цитати

Повечето от приведените по-долу цитати са от трудовете на шейх Абдулгани ен-Набулси, Аллах да го помилва, по темата.

وقال إمام الحرمين الجويني في البرهان ( 2 \ 744 ) : “ أجمع المحققون على أنّ العوام ليس لهم أن يتعلقوا بمذاهب أعيان الصحابة رضي الله عنهم ، بل عليهم أن يتبعوا مذاهب الأئمة الذين سبروا ونظروا وبوّبوا الأبواب وذكروا أوضاع المسائل وتعرضوا للكلام على مذاهب الأولين ، والسبب فيه أنّ الذين درجوا وإن كانوا قدرة في الدّين وأسوة للمسلمين ، فإنّهم لم يعتنوا بتهذيب مسالك الإجتهاد وإيضاح طرق النظر والجدال وضبط المقال ، ومن خلفهم من أئمة الفقه كفوا من بعدهم النظر في مذاهب الصحابة فكان العامي ماموراً باتباع مذاهب السابرين “ .

Казва Имам ел-Харамейн ел-Джувейни в “ел-Бурхан” (2/744): “Всички компетентни лица [мухаккикун] са постигнали съгласие, че обикновените хора [т.е. неквалифицираните да извършват иджтихад] нямат право да се придържат към школите на самите сподвижници [сахаба], Аллах да е доволен от тях. Вместо това те са длъжни да се придържат към школите на онези имами, които са изпробвали, изследвали и отворили вратите [на иджтихада] и са установили различните категории, в които попадат различните въпроси, и са били изложени и запознати със становищата в школите на онези, преди тях. Причината за това е, че отминалите [учени от първите поколения на сахаба и табиин], макар и да са изключително вещи в религията и да са пример за мюсюлманите, не са се занимавали специално със задачата да класифицират формално методите на иджтихада [въпреки че самите те са били муджтехиди] и да пояснят начините за извличане на заключения, за противопоставяне на доказателствата и за уточняване на смисъла на казаното [в източниците]. А пък за имамите във фикх от следващите ги поколения е било достатъчно само да направят сверка с школите на сахаба [за да стигнат до коректното заключение, тъй като са били техни ученици и са разбирали начина им на аргументация, макар и тяхната методология да не е била формално разработена и документирана]. Затова обикновените хора са длъжни да следват школите с цялостно развита методология.”

Имам ел-Харамейн ел-Джувейни, който е учител на имам ел-Газали [Аллах да се смили над тях!] е нареждал на хората да се придържат към една от четирите суннитски школи.

وقال ابن نجيم في الأشباه والنظائر ( 1\131 ) : “ .. وما خالف الأئمة الأربعة مخالف للإجماع وإن كان فيه خلاف لغيرهم ، فقد صرّح في “ التحرير “ أنّ الإجماع انعقد على عدم العمل بمنصب مخالف للأربعة لإنضباط مذاهبهم واتشارها وكثرة أتباعهم“

Ибн Нуджейм [Аллах да го помилва!] казва в “ел-Ишбах уе-н-Незаир” (1/131): “И онзи, който е в разрез с установеното от четиримата имами, е в разрез с иджма [единодушието на мюсюлманите], макар и [в действителност] да има [становища на други имами] различни от тяхното. И в “ет-Техрир” е ясно указано, че има ясно установено съгласие за невалидността на приложението на становище, което е в разрез с четиримата [имами], заради прецизността, с която са разработени техните школи, широкото им разпространение и многобройните им последователи.”

وجاء في الفروع ، لإبن مفلح ، ( 6\374 ) : “ وفي الإفصاح : إنّ الإجماع انعقد على تقليد كل من المذاهب الأربعة ، وأنّ الحق لا يخرج عنهم ، ويأتي في العادلة لزوم التمذهب بمذهب وجواز الإنتقال عنه “ .

А в “ел-Фуруа” на ибн Муфлих [Аллах да го помилва!] (6/374) се казва: “Споменава се в “ел-Идах”: Постигната е иджма относно придържането към която и да било от четирите школи и че правилното не се намира извън тях. А също едно от условията за адале [надеждността на свидетелството на даден човек] е придържането към определена школа, като той има право да се пренесе към друга школа.”

وقال الزركشي في “ البحر المحيط “ ( 8\240 ) : “ وقد وقع الإتفاق بين المسلمين على أنّ الحق منحصر في هذه المذاهب وحينئذ فلا يجوز العمل بغيرها „

И казва ез-Зеркаши [Аллах да го помилва!] в “ел-Бехр ел-Мухит” (8/240): “И мюсюлманите са постигнали единодушие, че истината се намира в рамките на тези школи и по тази причина не е позволено да се практикуват становища, които са извън тях.

”وقال ابن علاّن  الصدّيقي في شرحه على رياض الصالحين المسمّى “ دليل الفالحين “ ( 1\415 ) : “ أمّا في زماننا فقال بعض أئمتنا : لا يجوز تقليد غير الأئمة الأربعة : الشافعي ومالك وأبي حنيفة وأحمد ، لأنّ هؤلاء عرفت مذاهبهم واستقرت أحكامها وخدمها تابعوهم وحرروها فرعاً فرعاً وحكماً حكماً ، فقلّ أن يوجد فرع إلاّ وهو منصوص لهم إجمالا أو تفصيلا  بخلاف غيرهم فإنّ مذاهبهم لم تحرر وتدوّن كذلك ، فلا يعرف لها قواعد يتخرج عليها أحكامها فلم يجز تقليدهم فيما حفظ عنهم منها ، لأنّه قد يكون مشترطاً بشروط أخرى وكلوها إلى فهمها من قواعدهم ، فقلّت الثقة بخلّو ما حفظ عنهم من قيد أو شرط فلم يجز التقليد حينئذ “ .

И казва Ибн Аллян ес-Сиддики [Аллах да го помилва!] в неговия шерх към “Рияд ес-салихин”, наречен “Делил ел-фалихин” (1/415): “А що се касае до нашето време, някои от имамите ни са казали: Не е позволено придържането към никого, освен [школите на] четиримата имами: еш-Шафии и Малик, и Ебу Ханифе, и Ахмед. Защото именно тези школи са добре известни, правилата им – ясно установени, а последователите им не престават да ги доразвиват – клон по клон и правило по правило [и до ден днешен]. И рядко се случва да възникне въпрос, който вече да не е засегнат косвено или пък да не е разработен съвсем подробно [в изворите на съответната школа]. За разлика от другите имами, чиито школи не са били разработени и развити след тях, по същия начин и по тази причина те нямат установени принципи, на базата на които да се отсъжда точно. Затова не е позволено придържането към онова, което е оцеляло до наши дни като остатък от тези школи, тъй като оцелялото становище е възможно да е било обвързано със специфично условие [останало скрито за нас] или пък принцип [също недостигнал до нас], който е основополагащ за правилното разбиране на въпроса. И поради тези причини достоверността на съответното становище е компрометирана, а практическото му приложение – забранено.

”وقال ابن رجب  في “ الرد على من اتبع غير المذاهب الأربعة “ ص 13 : “ فإن قيل : نحن نسلّم منع عموم النّاس من سلوك طريق الإجتهاد ، لما يفضي ذلك أعظم الفساد ، لكن لا نسلّم منع تقليد إمام متبع من أئمة المجتهدين غير هؤلاء الأئمة المشهورين ، قيل : قد نبهنا علة المنع من ذلك وهو أنّ مذاهب غير هؤلاء لم تشتهر ولم تنضبط ، فربما نسب إليهم ما لم يقولوه أو فهم عنهم ما لم يريدوه ، وليس لمذاهبهم من يذبّ عنها وينبه على ما يقع من الخلل فيها ، بخلاف هذه المذاهب المشهورة ، فإن قيل : فما تقولون في مذهب إمام غيرهم قد دوّن مذهبه وضبط وحفظ كما حفظ هؤلاء ، قيل : أولا : هذا لا يعلم وجوده الآن ، وإن فرض وقوعه الآن وسلّم جواز اتباعه والإنتساب إليه ، فإنّه لا يجوز ذلك إلاّ لمن أظهر الإنتساب إليه والفتيا بقوله والذّبّ عن مذهبه “ .

И казва ибн Рaджеб [Аллах да го помилва!] в “ер-Радд аля мен иттебеа гайра мезахиб ел-ербеа” [“Опровержение на онзи, който следва школа извън четирите установени”] (стр. 13): “И ако някой каже: Приемаме забраната за иджтихад на обикновените хора, заради огромната развала, до която води това. Но не приемаме забраната за придържане [таклид] на който и да било имам муджтехид, освен известните имами.” Отговаря му се: “Вече пояснихме причината за забрана на това. А тя е, че школите на другите имами не са се разпространили толкова широко [и вследствие] не са разработени толкова прецизно. Затова е твърде вероятно на някой от тях да е приписано становище, което самият имам не е изказал, или пък становищата им да бъдат разбрани със смисъл, различен от онова, което са имали предвид, а пък в същото време няма хора, които да защитят тази школа и да пояснят изопаченията, които са й приписани, за разлика от широко разпространените школи.” И ако каже: “А какво ще кажете по отношение на школите на онези имами, освен четиримата, чиито школи са добре развити, прецизно разработени и опазени и предадени без изопачения?” Отговаря му се: “Първо: Не е известно да съществуват такива школи в наши дни. Но ако хипотетично предположим, че такива съществуват и че придържането към тях е позволено, то това е позволено само за хората, които са се убедили в принадлежността на съответното становище към дадената школа, по същия начин са сигурни и относно неговото практикуване и съхранението на школата като цяло.

”وقال المرداوي في التحبير : ( 1\128 ) : “ فإنّ مدار الإسلام واعتماد أهله قد بقي على هؤلاء الأئمة وأتباعهم ، وقد ضبطت مذاهبهم وأقوالهم وأفعالهم وحرّرت ونقلت من غير شك في ذلك ، بخلاف مذهب غيرهم وإن كان من الأئمة المعتمد عليهم ، لكن لم تضبط الضبط الكامل وإن كان صح بعضها فهو يسير فلا يكتفى به وذلك لعدم الأتباع „

Казва ел-Мердауи [Аллах да го помилва!] в “ет-Техрир” (1/128): “Защото оста на Исляма и опората на мюсюлманите е чрез тези имами и техните наследници. Защото техните школи са разработени прецизно, а техните становища и действия са съхранени без изопачение и в принадлежността им [към съответния имам] няма съмнение. За разлика от школите на другите имами, които макар и да са безспорни авторитети, прецизността [на разработката и съхранението] на техните школи не е достигнала нужното съвършенство. И дори някои техни становища да са пренесени по достоверни пътища до наши дни, то те са много малко и не са достатъчни [за да отговорят на цялостните нужди на мюсюлманина]. По тази причина придържането към тях е изоставено.

”و ابن تيمية رحمه الله تعالى في الفتاوى المصرية ص81 : “ وقول القائل : لا أتقيّد بأحد من هؤلاء الأئمة الأربعة ، إن أراد أنّه لا يتقيّد بواحد بعينه دون الباقين فقد أحسن بل هو الصواب من القولين ،وإن أراد أنّي لا أتقيّد بها كلّها ، بل أخالفها فهو مخطيء في الغالب قطعاً ، إذ الحق لا يخرج عن هذه الأربعة في عامة الشريعة „

И казва Ибн Теймиййе, Всевишният Аллах да го помилва, във “Фетауа ел-Мисриййе” (81 стр.): “И ако някой каже: “Няма да се придържам към когото и да било от тези четирима имами.” Ако с това има предвид, че няма да се придържа изцяло към конкретен човек от тях за сметка на останалите – това е добре, а дори това е по-точното от двата варианта. Но ако той има предвид: “Няма да се придържам към когото и да било от тях, влизайки в противоречие с всичките едновременно.” – той със сигурност ще бъде в грешка в мнозинството от случаите, защото като цяло истината не се намира извън тези четири по отношение на законодателството.”

وفي شرح مجلة الأحكام ، لعلي حيدر ( 1 \ 34 ) : “ إنّ للمجتهد شروطاً وصفات معينة في كتب أصول الفقه ، فلا يقال للعالم مجتهد ما لم يكن حائزا على تلك الصفات ، ومع ذلك فالمتأخرون من الفقهاء قد أجمعوا على سدّ باب الإجتهاد خوفاً من تشتت الأحكام ، ولأنّ المذاهب الموجودة وهي ( المذاهب الأربعة ) قد ورد فيها ما فيه الكفاية “ .

А в “Шерх Меджеллету-л-ехкям” на Али Хайдар (1/34) се казва: “За да бъде муджтехид, има определени условия и качества, които човек трябва да притежава и които са описани в книгите по усул ел-фикх [основи на фикха, основи и методология на ислямското законодателство]. И затова на никой учен не се казва муджтехид, ако той не притежава тези качества. Затова учените факихи от по-късните поколения са постигнали съгласие да се затвори вратата на иджтихада от страх от настъпване на хаос в ислямското законодателство. А също и защото съществуващите школи (които са четирите известни школи) съдържат достатъчно [материал за разрешаването на почти всеки проблем].”

Шейх Нух Ха Мим Келлер казва в книгата си “Sea Without Shore” [“Море без бряг”] (248-ма стр.): “Онзи, който следва една от четирите школи, следва Аллах и Неговия Пратеник, Аллах да го благослови и приветства!”

Шах Уелиййуллах ед-Дехлеуи казва в “Худжджетуллах ел-балига” (1-ви том, 286-та стр.), по отношение на единодушието да се следва една от четирите школи: “Това е най-добрата позиция, особено в наши дни, когато последователите [на различните школи] намаляха толкова много, а също имайки предвид, че те са потънали в собствените си страсти и его и всеки от тях е доволен да следва свое собствено становище.” По-нататък той продължава, посочвайки как сахаба [сподвижниците] са правели таклид [придържали се] към най-учените сред тях, като Умер ибн ел-Хаттаб, Али ибн Ебу Талиб, Абдуллах ибн Месуд, Ибн Умер, Ибн Аббас, Аише – майката на вярващите. (пак там, 289-290 стр.) Ибн Месуд е сподвижникът, от когото идва ханефийският мезхеб, а Ибн Умер – от когото идва маликийският мезхеб.

В същото време школата на уаххабиите/селефиите е самовъзникнала [без да има непрекъсната верига от учени и последователи от поколение на поколение, която да стига чак до сахабе [сподвижник] на Пратеника на Аллах, Аллах да благослови и приветства него и семейството му!], като те вземат за източник онова, което си харесат. Тяхната школа няма никаква друга връзка със сподвижниците [сахаба], освен честото споменаване на техните имена. Как тогава е възможно да поверите религията си в ръцете на тези хора, вместо да се придържате към една от тези четири школи.

Имам Сауи казва в своя коментар към “Джеухера ет-теухид” (337-ма стр.) на имам ел-Леккани [Аллах да се смили над тях!]: “Необходимо е да се следват водещите сред тях. Всеки човек, който не е способен да извършва абсолютен иджтихад [като цяло – никой в наши дни], трябва да усвои нужното му знание по пътя на една от четирите школи и за него не е позволено да се придържа към никоя друга, вследствие на постигнатото единодушие.” Абсолютен иджтихад означава нивото, при което човек е способен да извежда правила на базата на свещените текстове, без да се съобразява със становищата на който и да било учен. За целта той трябва да владее арабски език на нивото на поезията от предислямския период и да знае официалните позиции [по различните въпроси] на всички правни [по фикх] и теологични [по келям] школи. А поради високите изисквания, това ниво не е постигано от никого в рамките на последните триста години. Затова в наши дни няма човек, квалифициран да извърши абсолютен иджтихад. А всяка друга школа означава всичко извън тези четири, като шиити, уаххабити, селефити и каквито и да било други. Също така обърнете внимание, че това [т.е. “Джеухера ет-теухид”, която е класически текст по ислямска теология] е споменато в книга свързана с вярата [акида], което още веднъж показва важността на този въпрос.

Ибн Хазм се противопоставя на четирите школи, но неговата позиция е отхвърлена от мнозинството учени. Също така Ибн Хазм е източник на всякакви странни [и слаби] становища, които са в разрез с консенсуса на мнозинството учени. А изолираната позиция на отделен учен не се приема, ако тя е в разрез с болшинството.

Предизвикват ли хаос мезхебите?

Това всъщност е аргументът, който използват симпатизантите на “Мюсюлманско братство” [Ихуан] и UKIM [United Kingdom Islamic Mission], и той е невалиден аргумент. Да, наистина има някакво съперничество между мезхебите, но то е като съперничеството между братята по отношение на бащата.

Има исторически сведения за инциденти на противопоставяне между последователите на различните школи, но те са толкова малко и се случват през толкова отдалечени един от друг периоди от време, че това не може да бъде какъвто и да било аргумент. По-скоро те са аргумент, че това придържане не трябва да е фанатизирано. Защото фанатиците от какъвто и да било сорт винаги са проблем. Да споменем случката с имам еш-Шафии, когато отива на гроба на имам Ебу Ханифе [Аллах да е доволен от тях!] Въпреки, че шафиите вдигат ръцете си по време на молитва на места, където ханефиите не ги вдигат, имам еш-Шафии отслужил своята молитва съобразно ханефийския мезхеб от уважение, защото бил при гроба на Ебу Ханифе. Затова ние приемаме различията помежду ни, без да изпадаме във фанатизъм.

Все още не съм убеден!

Може би все още не сте убедени. Нека да разгледаме случката между имам ел-Еузаи и имам Ебу Ханифе, [Аллах да е доволен от тях!] предадена от молла Али ел-Кари в “Шерх Шерх Нухбету-л-фикр” на Ибн Хаджер ел-Аскаляни (262-263-та стр.): “Имамите Ебу Ханифе и ел-Еузаи се срещнаха на пазара в Мекка при шивачите. Ел-Еузаи попита: “Защо не вдигаш ръцете си, когато се навеждаш и се изправяш?” А той [Ебу Ханифе] отговори: “Защото такава практика не е потвърдена [като необходима] от Пратеника на Аллах [Аллах да благослови и приветства него и семейството му]!” – имайки предвид, че това не е задължително действие, заради дискусиите и разногласията около него. Това става ясно и от самата случка. Ел-Еузаи каза: “Как така не е потвърдено? Ез-Зухри ми предаде от баща му Салим, от неговия баща [Ибн Умер], че Пратеника на Аллах [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] е вдигал ръцете си при започване на молитвата, при навеждане и при изправяне!” Ебу Ханифе отговори: “[На мен пък] Хаммад ми предаде от Ибрахим от Алкаме от ел-Есуед от Абдуллах ибн Месуд, че Пророка [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] не е вдигал ръцете си освен в началото на молитвата и после не повтарял [това действие].” Ел-Еузаи каза: “Аз ти цитирам [безупречна верига разказвачи] от ез-Зухри от Салим от баща му, а ти ми отговаряш с Хаммад и Ибрахим!” Ебу Ханифе каза: “Хаммад е по-голям факих от ез-Зухри, Ибрахим – по-голям факих от Салим, а Алкаме [макар, че е от табиин] не е на по-ниска степен от Ибн Умер, въпреки че последният е сахаби [сподвижник] и притежава превъзходството на сподвижничеството. Ел-Есуед бе отличен [факих], а пък Абдуллах ибн Месуд е имал повече знание [от всичките тях]!” И по този начин веригата, представена от имам Ебу Ханифе, натежа пред тази, представена от имам ел-Еузаи.”

Както сами виждате, това изобщо не е проста материя. Това е много дълбока наука и ударението при изследването на хадиса пада върху самата верига на предаване. И виждаме как при проследяването на веригата имам Ебу Ханифе дава първенство на големите учени факихи над онези, които не са достигнали тяхната висота. Даваме тази случка само като пример, без да целим с нея критика към вдигането на ръцете, което е прието като правило в шафиийската или която и да било друга школа. Но това също е пример за класическо разногласие по въпрос във фикха, където всяка от школите се придържа към собствената си позиция, като при ханефийската школа няма вдигане на ръцете.

Ако искате да видите пример колко повърхностно и неаргументирано се извеждат становища в наши дни, може да прочетете тази статия за прословутото докосване на краката при подреждане на сафовете [редиците] по време на групова молитва:

http://sheikhynotes.blogspot.co.uk/2015/01/touching-feet-in-prayer-misunderstanding.html

Кои са водещите учени на селеф?

Кои са истинските селеф? Периодът на селеф са хората, живели след Пророка [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] от първото до третото поколение. Селеф означава онези, които вече са отминали.

Кои са водещите учени на това време? Джунейд ел-Багдади, имам ел-Еузаи, Хасан ел-Басри, ет-Табери, Ебу Ханифе, имам Малик, имам еш-Шафии, имам Ахмед ибн Ханбел. Школата на Давуд ез-Захири също била известна, но отхвърлена почти навсякъде.

Школите на всички посочени по-горе имами или изчезнали или били погълнати от други школи. Сегашните селефийски учени нямат никакво право да носят тази титла, защото времето на селеф е приключило още осми век, преди повече от хиляда години. Никой от сегашните селефии не следва някоя от оцелелите до нас школи, така че претенциите им за придържане към селеф са напълно неоснователни. Как може да твърдиш, че следваш селеф и в същото време да се противопоставяш на четирите школи, при положение, че техните основоположници са били най-големите учени сред селеф?

Ние обаче имаме пълното право да се наричаме “ханефии” например, защото тази школа продължава своето съществуване, без никакво прекъсване [чак до времето на селеф. Ето и кратка извадка на биографиите на имамите, основоположници на четирите школи:]

Имам Ебу Ханифе

Ибн ел-Джеузи ел-Ханбели [Аллах да се смили над него!] казва в своята “ел-Мунтезим”: “Няма човек, който да отрича дълбокото разбиране и правната компетенция на Ебу Ханифе!” (от “Мекалят” на имам ел-Кеусери, 314-та стр.) Суфян ес-Сеури и Ибн ел-Мубарак казват: “Ебу Ханифе е най-ученият измежду хората!” (пак там) Имам Малик бил попитан: “Какво ще кажеш за Ебу Ханифе?” Той отговорил: “Видях човек [имайки предвид Ебу Ханифе], който, ако пожелаеше да докаже, че тази камила е златна, щеше да намери нужните доказателства!” Имам еш-Шафии казва: “Всички хора опират до имам Ебу Ханифе във въпросите на фикха!” Всичко това са водещите учени сред селеф и всички те казват, че Ебу Ханифе е най-добрият за тяхното време – златната епоха на ислямските науки. А вие все още мислите, че някой, появил се преди двеста години [Мухаммед ибн Абдулвеххаб] може да надмине тази висота? И то при положение, че уаххабиите/селефиите са повсеместно опровергани и от четирите школи едновременно?

Ахмед Тимур казва в “History of the Four Schools” [“История на четирите школи”]: “Тя е първата от четирите школи. Неин основоположник е великият имам Ебу Ханифе ен-Нуман ел-Куфи [Аллах да е доволен от него!]. Роден е седемдесета година по хиджра и умира в Багдад през сто и петдесета година, според най-силното предание. [Други казват, че е роден през 80-та и умира през 148-ма година.] Тази школа е основана в Куфа – града, в който имамът живееше, а от там се разпространи във всичките градове на Ирак.”

Следните два хадиса са доказателство за ханефийския мезхеб: “Дори и религията да беше окачена на Плеядите, потомък на персийците щеше да я достигне.” [Предаден от ел-Бухари, Муслим и ет-Тирмизи.] А Ебу Ханифе е потомък именно на перси. [Източник: “Prophet Muhammad and his Miracles” – “Пророкът Мухаммед и неговите чудеса” от Бедиуззаман Саид Нурси, 56-та стр.]

Тъй като Ебу Ханифе е бил персиец, това е едно от нещата, което ханефиите посочват в своя полза.

[Също] Пратеника на Аллах [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] казва: “Наистина вие ще завладеете Константинопол. И колко прекрасен водач ще е този водач, и каква прекрасна войска ще е тази войска!” Предаден от имам Ахмед.

Водачът на войската, който превзел Константинопол, бил султан Мехмед, който се придържал към ханефийския мезхеб [по отношение на фикха, в акидата – към матуридийската теологична школа] и към духовната тарика на имам Некшибенд. Пророка [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] е бил доволен от последовател на ханефийската школа във фикх. Щял ли е той [Пророка, Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] да бъде доволен от човек на нововъведенията [бидат], ако той [султан Мехмед] в действителност е бил такъв? В допълнение към това [не само султан Мехмед], а цялата му армия е била ханефийска! И това е една от главните причини защо османлиите решават да разпространят този мезхеб [в рамките на цялата империя]. И дори и до ден днешен Турция продължава да бъде ханефийска страна.

По-късно имам Мухаммед [един от главните ученици на имам Ебу Ханифе] учи при имам Малик и след това коригира имама [Ебу Ханифе] на някои места, когато пише своя вариант на сборника  “ел-Муветта”.

Освен това имам Ебу Ханифе среща сахабия Енес ибн Малик [Аллах да е доволен от тях!] и поне още един друг сахаби.

Извинявам се на уважаемите читатели [за краткото представяне на другите биографии], тъй като не разполагам с много информация относно имам еш-Шафии, имам Малик и имам Ахмед.

Имам Малик

Имам Малик ибн Енес ел-Есбехи, Аллах да е доволен от него, е роден през деветдесет и трета година, което е добре известно, и има достоверна информация, че умира в Медина през сто седемдесет и девета година.

Пророка [Аллах да благослови и приветства него и семейството му!] казва: “Много скоро ще дойде време, когато хората ще удрят хълбоците на камилите си в търсене на знание и те няма да намерят по учен от Учения на Медина.” Предаден от ет-Тирмизи.

Кади Ияд, ез-Зехеби и други предават от Суфян ибн Уйейна, Абдурраззак, Ибн Мехди, Ибн Меин, Шуайб ибн Имаме, Ибн ел-Медини и други, че те са считали имам Малик ибн Енес за въпросния учен. Също от Ибн Уйейна се предава, че по-късно той считал, че този учен е Абдуллах ибн Абдулазиз ел-Умери. Ез-Зехеби казва по отношение на последния: “Той притежаваше много знание и имаше добро разбиране по правните въпроси, говореше истината, повеляваше доброто, и стоеше настрани от обществото. Той подканваше Малик, когато бяха насаме, да се откаже от света и да се изолира от хората.”

[Вижте http://www.sunnah.org/publication/khulafa_rashideen/malik.htm]

Известно е, че имам Малик не обичал [хипотетичните] въпроси за неща, които още не са се случили. Но след неговата смърт неговите ученици използват като шаблон въпросите, които са коментирани от ханефиите, и отговорят на тях по начина, по който смятат, че имам Малик би отговорил.

Имам еш-Шафии

Имам Мухаммед ибн Идрис еш-Шафии ел-Курайши, Аллах да е доволен от него, е роден в Газа, през сто и петдесета година и умира в Египет през двеста и четвърта година.

Едно от най-големите доказателства за валидността на шафиийската школа е следният пророчески хадис: “Учен от Курайш ще изпълни различните части на света със знание.” Предаден от имам ел-Бейхеки, Ахмед и Ибн Хаджер.

В младите си години имам еш-Шафии учи при имам Малик, а след това – с имамите Мухаммед и Ебу Юсуф, учениците на имам Ебу Ханифе. Това е и една от причините хората, придържащи се към тази школа да твърдят, че тя превъзхожда останалите.

Имам Ахмед

Имам Ахмед ибн Ханбел еш-Шейбани, Аллах да е доволен от него, е роден в Багдад през сто шестдесет и четвърта година и умира през двеста четиридесет и първа година. Някои казват, че той е роден в Мара [Персия], а се е преселил в Багдад като дете. Неговата школа е четвъртата суннитска школа, която все още се прилага според единодушието на мюсюлманите.

Имам Ахмед е известен с това, че е наизустил един милион хадиси, заедно с техните вериги на предаване. Той е учил за кратко при имам еш-Шафии, като по този начин разбираме как всички четири школи са свързани помежду си.

Известни учени от различните школи

От ханефийската школа:

Имам Мухаммед, имам Ебу Юсуф, Ибн ел-Мубарак, Давуд ет-Таи, Бишр ел-Хафи, имам Керхи, имам ел-Джессас, имам ел-Матуриди, Али ел-Кари, Али Хиджвири, имам ер-Руми, Яхя ибн Муин, имам ет-Тахави, Ибн Абидин, имам Рида Хан, имам Ебу Лейс ес-Самарканди, преобладаващата част от Османската империя и др.

От шафиийската школа:

Имам ен-Невеви, имам ел-Газали, имам ес-Суюти, шейх Юсуф ен-Небхани, имам ел-Бейхеки, Ибн Кесир, Ибн Хаджер ел-Хайсеми, Ибн Хаджер ел-Аскаляни, имам ез-Зехеби, Саляхуддин ел-Ейюби и много други.

От маликийската школа:

Имам Ебу-л-Хасен еш-Шазили, Ибн Ебу Зейд, Яхя Ебу Лейс, Ибн Халдун, Кади Ияд, Усман дан Фодио, имам еш-Шатиби, Ибн Муфлех, имам ел-Карафи и много други.

От ханбелийската школа:

Имам Абдулкадир ел-Джейляни, имам Мекдиси, имам Ибн ел-Джеузи, имам Ибн Кудейме, Ибн Раджеб и много други.

В такъв случай коя школа трябва да следвам?

Следвайте онази школа, при която ще имате най-лесен достъп до учител, от когото да учите и на когото да задавате въпросите си. Имате свободен избор в рамките на тези четири.

Една от благословиите в тези школи е, че истината има различни проявления, които да улеснят живота на хората и да ги избавят от затруднения.

Те пропускали ли са хадиси [останали неизвестни за тях]?

Това е глупаво твърдение, защото те са живели във време, когато хадисите са били достъпни за всеки, желаещ да ги чуе. И дори да допуснем, че са пропуснали нещо, по-късно техните ученици са коригирали пропуска или дори да допуснем и че те са пропуснали, онези учени от школата от още по-късните поколения непременно са направили корекция. Както и да разглеждаме въпроса, тези школи водят началото си от [най-учените сред] самите сподвижници [на Пратеника на Аллах, Аллах да благослови и приветства него и семейството му!], а да приписваме такава неграмотност на сподвижниците не е основателно. Имам Малик има сборник с хадиси наречен “ел-Муветта”, имам Ебу Ханифе – сборник, наречен “Муснед”, имам еш-Шафии е автор на “ел-Умм” и на “ер-Рисале”, а имам Ахмед – на неговия “Муснед”. Всички те са майстори в областта на науката хадис и не е логично да предполагаме, че те биха пропуснали който и да било важен аспект от религията, който по-късно да бъде магически преоткрит, например от Ибн Абдулвеххаб. Това е абсурдно!

Също така, всичко това се случва във времето преди превземането на Багдад от монголците, когато водите на реките почерняват от мастилото на книгите. Затова много често откриваме трудове по хадис, които са известни единствено, заради това, че са цитирани в книгите по фикх.

И въпреки това съвременната уаххабийска/селефийска култура има самосъзнанието, че учените й са по-добре запознати с хадисите, отколкото имамите на школите, въпреки че единственото, което правят е да отварят и цитират от сборници [с хадиси], които те самите не разбират. И дори не са наясно дали книгата, от която цитират, е автентична. Например най-автентичният вариант на сборника на имам ел-Бухари е неговото предание от имам ел-Фарабри, а той дори не е широко публикуван и разпространен. Останалите версии съдържат грешки. И така те предават хадиси, без да имат нужната квалификация за това, нито пък нужното разбиране, нито пък правилната версия на самия текст! Мислите ли, че такива хора ще намерят истината? Това е нелогично и нерационално.

Заключение

Вече пояснихме отвъд всякакво съмнение, че следването на уаххабийската/селефийска пропаганда и подобните на тях идеологии е равносилно на пускането на огромен трактор във вашата всекидневна, без да очаквате никакви щети от това! Не само, че от всекидневната ви нищо няма да остане, а дори цялата ви къща ще пропадне.

Те нямат каквато и да било връзка с учените [от миналото], към които се приписват, и техните претенции са фалшиви и неоснователни.

Ако четете техните книги [на уаххабиите/селефиите] ще забележите, че те рядко цитират някой извън кръга на Ибн Баз, Ибн Усеймин и Албани [съответно Ибн Теймиййе и Ибн ел-Каййим]. Тези хора през първите три века на Исляма ли са родени? Какво право имат те да преподават? Къде е следването на селеф при това положение?

Суннитите имат правни принципи, които са положени върху Курана и хадисите. А уаххабиите/селефиите могат ли да се похвалят със същото? Веднъж един от тях бе казал, че след като кажеш “Бисмиллях!” [“С името на Аллах!”] е позволено да ядеш каквото пожелаеш! Как може да вземаш такъв човек насериозно, без да му се изсмееш, заради липсата на каквото и да било разбиране? Същите тези уаххабии/селефии се разпространиха сред мюсюлманските земи чрез външно финансиране, с преднамерената цел да се подкопае ролята на тези традиционни школи.

Ако приемем тяхното твърдение, че тези школи са нововъведение, то тогава следва, че никога никой шериатски закон, извън времето на Пророка, Аллах да благослови и приветства него и семейството му, не е бил валиден! И чак когато уаххабиите/селефиите се появиха, те магически прескочиха в този пророчески период. Наистина? Как може милиони учени от златните поколения, всички, които са се придържали към школа, да са били заблудени едновременно? Това е толкова нелогично!

Доверяването на такава [класическа] школа е все едно да учиш от дърво, което е засадено от селеф. А ученето при уаххабиите/селефиите по-същество представлява научаване, че всеки един в продължение на цялата ислямска история е бил в грешка и заблуда, освен самите тях!

Затова намерете учен специалист в някоя от тези школи и изучете поне един класически текст във фикх при него! А по отношение на теологичните школи, имам Ебу Ханифе написва “Фикх ел-екбер” и диктува “Акиде ет-Тахавиййе”. И така всичките главни текстове на двете теологични школи, “Ешари” и “Матуриди”, произлизат от тези текстове.

И така дефиницията за Суннитски Ислям означава именно тези четири школи във правото-фикх, тези две школи в теологията-акида и различните духовни тарики в тасаввуфа по отношение на пречистването на сърцето. Това е мнозинството, за което се предава, че Пророка, Аллах да благослови него и семейството му, казва: “Моята общност няма да се събере върху заблуда!”

Целият този хаос в наши дни, че всеки има право на всичко, е следствие на външно влияние. И не само че това е истинска катастрофа, но то също е главната причина за всички спорове между мюсюлманите по целия свят. Колкото по-скоро се събудим – толкова по-добре за нас. Не очаквайте произведение на изкуството от човек, който никога не се е занимавал с изкуство. Това е глупост от най-висока степен и точно такава глупост извършвате, когато дадете на неквалифициран човек достъп до вашата религия. Те няма да намерят покой, докато не разрушат всичко!

И когато човек престане да следва тези класически школи, той започва да следва заблудата. Нека Всевишният Аллах напътства всички ни!

Автор: сеййид Арфан Шах ел-Бухари, 7 юни 2015 г.

Забележка: Текстът в правоъгълните скоби не е част от оригинала, а пояснение на преводача.

За по-нататъшно четене:

Какво му е нередното да бъдеш уаххабит/селефит?

http://sheikhynotes.blogspot.co.uk/2013/11/whats-wrong-with-being-wahabiselefi.html

Как суннитският ислям бе повлиян от уаххабизма

http://sheikhynotes.blogspot.co.uk/2013/09/how-sunni-islam-has-been-affected-by.html

И превод на български:

https://bgislam.wordpress.com/2015/04/05/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D1%83%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B8%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BC-%D0%B1%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%B3%D0%BD%D0%B0%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D1%83/

Фетвата на шейх Мурабит ел-Хадж относно следването на мезхеб

http://sheikhynotes.blogspot.co.uk/2010/09/sheikh-hamza-yusuf_11.html

Таклид – да се довериш на муджтехид

http://marifah.net/articles/taqlid-tahirkiani.pdf

История на четирите мезхеба

http://straighttranslations.blogspot.co.uk/2012/11/history-of-spread-of-four-sunni-schools.html

Ебу Ханифе предава от сахаба

http://masud.co.uk/upholding-the-opinion-that-imam-abu-hanifa-was-one-of-the-tabiin/

Защо трябва да се следва мезхеб?

http://masud.co.uk/why-does-one-have-to-follow-a-madhhab-2/

Различията между мезхебите

http://masud.co.uk/ikhtilaf-differences-among-the-madhhabs-in-islam/

Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

Главната цел на тази книга е да обсъди по-задълбочено онези аспекти от намаза на мюсюлманина, които са обект на разногласия в четирите мезхеба, или „школи по ислямско право“, отделяйки специално внимание на ханефитското становище по всеки въпрос. Въпреки това, тъй като дори и концепцията за таклида, или „следването на школа в ислямското право [фикх]“, е непозната за много мюсюлмани, още в самото начало е необходимо разискване по този въпрос .

В тази връзка таклидът ще бъде обсъден в рамките на следните три подзаглавия в тази глава: (1) Какво е таклид?; (2) Таклид: следване на имам в шериатските въпроси; (3) Следването на един имам във всеки правен въпрос. Надяваме се, че това ще премахне всяко объркване по отношение на въпроса за таклида и ще помогне на онези, които търсят изясняване на темата.

1. Какво е таклид?

Определение за таклид

Буквално: таклид е отглаголно съществително, произлизащо от арабския корен к-л-д, който означава поставям, препасвам или украсявам с огърлица.

Като термин: приемането на чуждо твърдение, без да се изискват доказателства, като се вярва, че твърдението се гради на факти и доказателства.

Таклидът по принцип

Способността за таклид е вродена у нас. Ако се бяхме въздържали от таклида към нашите родители и учители, днес щяхме да сме лишени дори от най-простите и основни нужди на човечеството. По природа човек е надарен със способността да подражава и следва другите. Ако това не беше така, нямаше да сме способни да научим майчиния си език. Ако бяхме отказали да приемем безпрекословно (без да искаме доказателства) всяка заповед, всеки знак и призив на учителите ни, щяхме да сме в неведение дори за азбуките на езиците, които говорим, а да не споменаваме изучаването и писането на книги на тези езици. Целият ни живот, всеки аспект от него: яденето, пиенето, обличането на дрехи, ходенето и т.н., е свързан точно с концепцията за таклида. Нашето интелектуално и културно развитие е резултат от таклида на нашите родители, учители и други.

Ако техническата терминология на всеки клон от знанието не се придобие въз основа на таклид (т.е. без да се поставя под въпрос достоверността на тази терминология), тогава овладяване на такова знание не би могло да се постигне. Ако значенията на думите и техните идиоматични употреби не се придобият чрез таклида на езиковедите и нормите на нашия език, нямаше да бъдем компетентни в нито един език.

Понякога човек научава за вредния ефект на отровата и за лечебния ефект на лекарствата чрез таклид. По време на война, ако една армия не приема безпрекословно всяка заповед на своя главнокомандващ, не може да бъде постигната победа. Ако различните представителства на правителството не се подчиняват на законите, обнародвани от законодателите, тогава в тази страна не може да бъде поддържан ред. С една дума, напредъкът и усъвършенстването на нашия физически, духовен, интелектуален, академичен, морален и социален живот е здраво вкоренен в таклида – приемането и подчиняването на професионален авторитет.

Необходимостта от таклид

Има два вида вуджуб [задължителния характер на нещо] в правото: вуджуб би-з-зат и вуджуб би-л-гайр.

Вуджуб би-з-зат означава „задължително само по себе си“ –  с други думи, дела, заповядани или забранени от Ислямския Закон поради нещо в тяхната вътрешна природа, като например повелята за намаза и забраната на многобожието.

Вуджуб би-л-гайр означава „задължително поради външен фактор“ – с други думи, дела, които не са задължителни или забранени сами по себе си, но представляват основа за други дела, които са повелени или забранени в Корана и хадисите; или нека кажем, че това са такива дела, които придобиват задължителния характер на делата, за които са основа.

Пример за това е записването на Свещения Коран и хадисите. Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Ние сме общност, която нито пише, нито изчислява.“ (Сахих ел-Бухари, Муслим) Този хадис косвено (тъй като е изречен по отношение на наблюдаването на луната) отрича записването на Корана и хадисите. Въпреки това, било е сметнато за необходимо да се запишат Корана и хадисите, за да се запази автентичността им и да се направят по-широко достъпни. Ето защо такова записване не се счита, че е в противоречие с горния хадис, и никой не поставя под въпрос необходимостта от него, нито пък някой изисква доказателство за това.

Запазването на Корана и хадисите е дело, което е категорично заповядано (вуджуб би-з-зат) и подчертано от Шериата. Опитът ни показва, че такова запазване обикновено не е възможно, без записване на Корана и хадисите в писмена форма. Именно поради тази причина, записването на Корана и хадисите също е определено като ваджиб. Единодушието на цялата умма [мюсюлманската общност] по отношение на записването на Корана и хадисите в писмен вид се съобщава през вековете с непрекъсната верига на предаване. По този начин необходимостта от това записване се определя като вуджуб би-л-гайр. Точно по същия начин таклидът, или „следването на някого по шериатските въпроси“, също е определен като крайно необходим, или ваджиб, попадайки в класификациите на вуджуб би-л-гайр. Ние намираме достатъчно доказателства за необходимостта от таклида в светлината на горното обяснение.

Таклидът е особено важен в днешната епоха, в която огромното мнозинство от мюсюлманите са невежи по отношение на основни ислямски науки. Ето защо, без таклид следването на ясните и категорични повели на Шериата ще бъде практически невъзможно. За онези, които не са придобили дори основни знания за източниците на Шериата и методите за извличане на постановления [иджтихад] от свещените текстове, таклидът става крайно необходим и задължителен.

Доказателства от хадисите

Есвед ибн Йезид разказва:

Муаз дойде при нас в Йемен като учител (или като водач). Попитахме го за човек, който е починал, оставяйки [като свои наследници] дъщеря и сестра. Той постанови половината от имота да бъде за дъщерята, а другата половина за сестрата. (Сахих ел-Бухари 2:297)

Това е било по времето на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). От този хадис се установяват редица неща:

(1) Таклид се е практикувал по времето на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Питащият (в хадиса) не изисква доказателство или основа за постановлението. Той приема решението, позовавайки се на честността, богобоязънта и праведността на Муаз (радийеллаху анх). Това е типичен пример за таклид на практика.

(2) Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не критикува хората от своето време, които следват Муаз (радийеллаху анх), нито пък Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) има възражения по въпроса.

(3) Този хадис представя доказателство за валидността на таклид шахси, или „следването на определен човек по делата на ислямското право“. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) назначава Муаз (радийеллаху анх), за да предостави религиозно обучение на народа на Йемен. Очевидно е, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е дал на йеменския народ право и разрешение да се позовават на Муаз (радийеллаху анх) във всички дела на религията. Допустимостта и валидността на таклида става видна от това, особено поради разпространението му в славното време на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Злото в изоставянето на таклида

Известно е, че много, ако не и по-голямата част от хората в тази епоха, не живеят по примера на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). В резултат на това те биват управлявани от егоизъм, нечисти подбуди, похот, неискреност, немирство, спорове, анархия и противопоставяне на единодушието на праведните учени. Това неизбежно води до подчиняване на религията на човешките желания. Хадисите за фитен [спорове, изпитания и премеждия] са ни предупредили за възхода на тези нечисти черти у човека и учените от тази религия са били наясно с този проблем.

Отсъствието на таклид шахси ще нанесе голяма вреда и покваряване на религията. Една от най-разрушителните злини, която ще надигне грозна глава в отсъствието на таклид шахси е появата на самозвани муджтехиди. Някои хора ще смятат, че ще са в състояние да извличат религиозни постановления и да участват в процеса на шериатски аналогични разсъждения [кияс]. Те ще сметнат себе си за равни или на по-високо ниво от видните муджтехиди от ранните векове на Исляма.

Например предишните муджтехиди са заявявали, че много закони се основават на частни причини [муаллел], а не на определени общи причини. Цитирайки това, някои модернисти може да претендират, че дори и повелята за абдеста [уду] се основава на частна причина [муаллел]. Според тях, тази повеля може да се е отнасяла до ранните араби, чието занимание с отглеждане на животни ги излагало постоянно на нечистотии, които са били причина за обредно очистване под формата на абдест. Въз основа на това, те може да твърдят, че тъй като хората в днешно време живеят в условия на по-голяма хигиена, абдестът вече не е необходим за намаза. [От началните глави на Таклид и иджтихад от шейх Месихуллах Джелялабади]

2. Таклид: следване на имам в шериатските въпроси

Въпрос

Някои хора казват, че таклидът [следването на школата на имам] не е допустим в Шериата. Те настояват, че истинският мюсюлманин трябва да следва само Свещения Коран и сунната, и казват, че е равносилно на ширк [съдружаване с Аллах] да се следва имам по въпросите на Шериата. Също така твърдят, че ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската школа са се образували около двеста години след смъртта на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и следователно тези школи са порицано нововъведение [бидʿа]. Някои пък подчертават, че един мюсюлманин трябва да търси напътствие директно от Корана и сунната и че не е нужно посредничеството на имам, за да се практикува Шериата. Моля да обясните до каква степен това мнение е правилно.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Това мнение се основава на някои неправилни разбирания, възникващи от ненужното задълбочаване в засегнатите сложни въпроси. Пълното изясняване на това погрешно мнение изисква подробна статия. Въпреки това, аз ще се опитам да обясня основните точки, колкото е възможно по-накратко.

Вярно е, че подчинението, в истинския смисъл на думата, принадлежи единствено на Аллах Теаля. Ние не се подчиняваме на друг освен на Него. Това е логичното условие на доктрината за тевхида [вярата в единството на Аллах Теаля]. Подчинението на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) ни е повелено само защото той е Пратеника на Аллах, съобщил ни божествените заповеди, в противен случай, той няма божествен ранг, заслужаващ нашето послушание. Подчинявайки се и действайки в съответствие с ученията на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), ние достигаме задоволството на Аллах Теаля.

Въпреки това, основният проблем е, че тълкуването на Корана и сунната не е нещо просто. То изисква интензивно и задълбочено изследване на свещените източници на Шериата, което не може да бъде предприето от неквалифициран в областта. Ако всеки мюсюлманин бе длъжен да се консултира с Свещения Коран и сунната за всеки проблем, възникващ пред него, това щеше да го натовари с отговорност, която би била почти невъзможно да се изпълни. Това е така, защото извличането на шериатските постановления от Корана и сунната изисква задълбочени познания по арабски език и всички, свързани с това науки – съчетание, което не всеки човек притежава. Единственото решение на този проблем е някои хора да се сдобият с необходимите шериатски знания, а другите да ги питат за постановленията, свързани с ежедневните им работи. Точно това Аллах Теаля повелява на мюсюлманите в следните слова:

И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом. По една част от всяка тяхна група да се заеме с изучаване на религията, за да увещава народа си, когато се върне при него, та да се предпазят! (Коран 9:122)

Айетът от Свещения Коран ясно показва, че група от мюсюлманите трябва да се посвети на придобиване на шериатското знание, а всички останали трябва да се допитват до тях за техните постановления. Сега, ако даден човек попита надежден учен [алим] относно правното [шерʿи] постановление по определен въпрос и действа съгласно мнението му, може ли благоразумен човек да го обвини в ширк, на основание, че е последвал мнението на човек, а не на Корана и сунната? Разбира се, че не.

Причината е очевидна – защото той не е изоставил подчинението пред Аллах Теаля и Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Напротив, той е в търсене на начин да им се подчинява. Въпреки това, бидейки неинформиран за шериатските повели, той се е допитал до учен, за да узнае какво Аллах Теаля изисква от него. Той не е взел този учен като предмет на подчинението си, а като тълкувател на божествените заповеди. Никой не може да го обвини в извършване на ширк.

Това е таклидът по същество: човек, който не е в състояние да разбере Свещения Коран и сунната, се допитва до мюсюлмански правовед, често наричан имам, и действа в съответствие с неговото тълкуване на Шериата. Човекът никога не смята имама за достоен за подчинение, но търси неговото напътствие, за да се запознае с изискванията на Шериата, поради това, че няма пряк достъп до Свещения Коран и сунната или няма съответните знания, за да извлича шериатските постановления от тези източници. Това поведение се нарича правене на таклид на този правовед или имам. Затова как може да се каже, че таклидът се равнява на ширк?

Квалифицираните мюсюлмански правоведи или имами, които са посветили животите си на иджтихада, са събрали постановленията на Шериата според своите тълкувания на неговите източници в систематизирана форма. Тази сбирка от шериатски постановления според тълкуването на даден правовед се нарича мезхеб, или „школа“, на този правовед.

Школата на имам не е нещо подобно на Шериата или нещо чуждо нему. Всъщност това е определено тълкуване на Шериата и сбирка от най-важните шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната от страна на надежден правовед, и подредени по теми за удобство на последователите на Шериата. Затова онзи, който следва дадена школа, всъщност следва Свещения Коран и сунната според тълкуването на определен надежден правовед, когото той смята за заслужаващ доверие и най-добре запознат с въпросите на Шериата.

Що се отнася до различията между школите, то те са се появили заради различните възможни тълкувания на постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната или извлечени от тях. За да се разбере този въпрос правилно, трябва да се знае, че постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната са два различни вида.

Първият вид постановления са тези, които са посочени в тези свещени източници с такива ясни думи, че позволяват само едно тълкуване. Всяко друго тълкуване е невъзможно, като например задължението за намаза, зекята, говеенето и хаджа, и забраната за свинското месо и прелюбодеянието. По отношение на този тип постановления, никога не е имало разногласия. Всички школи на правоведи са единодушни в тяхното тълкуване; затова няма място за иджтихад или таклид в тези въпроси. Също така, тъй като всеки може лесно да ги разбере от Свещения Коран и сунната, няма нужда от допитване до имам или правовед.

От друга страна, има някои шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната, при които може да възникне някое от следните положения:

(1) Начинът на изказ, използван в свещените източници може да позволява повече от едно тълкуване. Например при споменаването на продължителността на период на изчакване [идде] за разведена жена, Свещеният Коран използва следния изказ:

А разведените жени да изчакат във въздържание три куру. (2:228)

Думата куру, използвана в горния айет, има две значения. Тя означава както периода на менструация, така и периода на чистота [тухр]. И двете значения са възможни в айета и всяко едно от тях има различни правни последици.

Въпросът, който изисква правни усилия, тук е: „Кое от двете значения е възнамерено тук?“ Отговаряйки на въпроса, правните становища естествено може да се различават, както е и в случая. Имам Шафиʿи тълкува думата куру като „период чистота“, а имам Ебу Ханифе я интерпретира като „период на менструация“. И двамата имат редица причини в подкрепа на своите възгледи и нито един от тях не може да бъде напълно отхвърлен. Този пример подчертава една от причините за разногласията между различните школи.

(2) Понякога се появява несъответствие между два хадиса на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и правоведът трябва да ги съгласува или да предпочете единия от тях над другия. В този случай също гледните точки на правоведите може да се различават една от друга. Например има две групи предания в книгите с хадиси,  които съобщават различни поведения на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), докато се е покланял в руку по време на намаз. Първата група хадиси споменават, че той е вдигал ръцете си преди руку, а другите хадиси споменават, че той не е вдигал ръцете си, освен в началото на намаза. Докато приемат, че и двата начина са правилни, правоведите са изразили различни становища по отношение на въпроса: „Кой от двата начина е за предпочитане?“ Ето защо подобни положения също водят до разногласия между различните школи.

(3) Има много въпроси, които не са точно определени в Свещения Коран и сунната. Отговорът на тези въпроси се търси или чрез аналогия, или чрез примери, споменати в свещените източници, но които имат непряко отношение към темата. Тук отново правоведите могат да имат различни подходи в извличането на необходимото постановление от Свещения Коран и сунната.

Такива са основните причини за различията в мненията между школите. Тези различия по никакъв начин не са недостатък в Шериата, а са източник на гъвкавост, който дава обширно поле за научни изследвания, ръководени от принципите на Шериата и установявани чрез Свещения Коран и сунната, за бъдещите времена.

От един ислямски правовед, който има всички необходими квалификации за иджтихад, се изисква да даде всичко от себе си, за да извлече правилното значение на Корана и сунната. Ако той стори това, давайки най-доброто от себе си и с искреност, той ще бъде възнаграден за изпълняване на задължението си и никой не може да го обвини в неспазване на Шериата, въпреки че неговото мнение може да изглежда по-слабо в сравнение с другите. Това е естествено и логично обстоятелство, което определено може да се открие във всяка правна система.

Установените закони във всяка правна структура не покриват всяка дребна подробност и възможна ситуация. Също така тези закони нерядко са отворени за повече от едно тълкуване и различните съдилища често не достигат до единодушие относно техните значения, докато се опитват да ги разберат. Даден съд може да изтълкува закона по един начин, а друг съд може да го разбере в съвсем различен смисъл. Ето защо никой не може да каже, че правоведите не са зачели законите на Исляма, стигайки до различни мнения. И тъй като всеки съд възнамерява да приложи установения закон, давайки всичко от себе си, задължението му спрямо Законодателя (Аллах Теаля) ще бъде изпълнено и неговите правоведи ще бъдат възнаградени за това.

Например, ако едно от съдилищата, споменати по-горе, е върховен съд, всички по-нисши съдилища и хората под тяхна власт ще са длъжни да следват постановленията, направени от върховния съд, въпреки че техните лични мнения може да не съответстват на становището на върховния съд. В такъв случай, ако по-нисшите съдилища последват решението на върховния съд, никой не може да каже, че те не следват закона или че те вземат върховния съд за законодател. Това е така, защото по-нисшите съдилища следват решението на върховния съд като надежден тълкувател на закона, а не като законодател.

Точно по същия начин школата на даден ислямски правовед не осигурява нищо повече, освен надеждна интерпретация на Шериата. Друг квалифициран правовед може да не е съгласен с тълкуването на първия правовед, но нито един от двамата не може да бъде обвинен в незачитане законите на Шериата, нито пък някой може да обвини последователите на определена школа в следване на нещо, различно от Шериата, или в извършване на ширк. Причината за това е, че тези мюсюлмани следват школата като надеждно тълкувание на Шериата.

Друг въпрос, който може да възникне тук, е: „Какво трябва да прави човек по отношение на тези различни школи и коя от тях трябва да следва?“ Отговорът на този въпрос е много лесен. Всички тези школи са били искрени в усилията си да открият истинското значение на Шериата; затова всички те са еднакво валидни. Човек трябва да следва школата на който и да е от признатите имами, когото той смята за най- знаещ и най-благочестив.

Въпреки че мюсюлманските правоведи, които са упражнявали иджтихад, са били много на брой, школите на четирима имами – имам Ебу Ханифе, имам Малик, имам Шафиʿи и имам Ахмед – е установено, че са най-подробни, систематизирани и добре запазени до наши дни. Мюсюлманската общност като цяло е взела тези четирима имами за притежатели на най-надеждното тълкувание на Шериата.

Четирите школи са известни като ханефитска, шафиʿитска, маликитска и ханбелитска школа. Останалите школи [мезхеби] или не са достатъчно подробни, в смисъл, че те не съдържат всички аспекти на Шериата, или не са били запазени в надеждна форма. Поради тази причина мнозинството от мюсюлманската умма принадлежи към една от тези четири школи. Ако човек приеме школа по ислямско право като интерпретация на Шериата, задължението му да следва Шериата е изпълнено.

Това е правилната представа за термина таклид с оглед на правните школи. Надявам се, че това обяснение е достатъчно, за да покаже, че таклид няма нищо общо с ширк, или с „приписване съдружници на Аллах“, а че всъщност е прост и лесен начин за следване на Шериата.

3. Следването на един имам във всеки правен въпрос

Въпрос

Мюсюлманите суннити по принцип вярват, че всяка от четирите школи (ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската) – които са възможни тълкувания на Шериата – са правилни и за никоя от тях не може да се смята, че е в противоречие с Шериата. Но в същото време виждаме, че последователите на ханефитската школа не се отклоняват от ханефитското становище и не приемат шафиʿитското или маликитското мнение по правните въпроси. Те дори смятат, че е недопустимо да се следва мнението на друг правовед по който и да е въпрос. Как този подход може да се съгласува с убеждението, че всички четири школи се считат за правилни? Изглежда, че ако всички са правилни, тогава не би трябвало да има лошо в това ханефитите да следват шафиʿитското, маликитското или ханбелитското мнение по някои въпроси.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Вярно е, че всички четири школи са върху истината и че придържането към която и да е от тях е допустимо, за да се следва Шериата. Въпреки това, един непрофесионалист, на когото му липсва способността да сравнява доказателствата на всяка от школите, не може да отбира и да смесва различни мнения, за да задоволи своите лични желания. Причините за този подход са две.

Аллах Теаля ясно повелява в редица айети от Свещения Коран да се следват указанията на Шериата и категорично забранява да се следват нечии желания по отношение на постановленията на Шериата. При тълкуването на източниците на Шериата ислямските правоведи никога не се опитват да задоволят своите лични желания. Те се опитват да дадат всичко от себе си, за да открият духа на Шериата, и градят своите становища върху доказателства, а не просто върху търсенето на изгода. Те не избират дадено тълкуване заради неговата пригодност към личните им желания, а го избират само въз основа на силата на доказателствата пред тях.

Сега, ако на някого, който не е учил ислямско право, се позволи да избере някое правно становище, без да взима предвид доказателствата, отнасящи до тези становища, той ще избере само онези мнения, които ще удовлетворяват най-много личните му изисквания. Тази нагласа ще го доведе до следване на собствените му желания, а не на напътствието – практика, изцяло отхвърлена в Свещения Коран.

Например имам Ебу Ханифе е на мнение, че кървенето от някоя част от тялото проваля абдеста, докато имам Шафиʿи смята, че кървенето не проваля абдеста. От друга страна, имам Шафиʿи казва, че ако мъж докосне жена, абдестът му се проваля и той е длъжен да вземе нов абдест, преди да кланя намаз, докато имам Ебу Ханифе заявява, че обикновено докосване на жена не проваля абдеста.

Как може да е допустима практиката „избери и смеси“? Редовият мюсюлманин може да избере ханефитското становище по въпроса за докосването на жена и шафиʿитското мнение по въпроса за кървенето. После той ще смята абдеста си за цялостен дори когато изпадне и в двете ситуации заедно (т.е. когато е кървял и е докоснал жена), независимо че в този случай абдестът му ще е провален както според ханефитското, така и според шафиʿитското становище.

Също така, според шафиʿитското мнение, пътникът може да събира обедния [зухр] със следобедния [аср] намаз. Но в същото време, ако пътник има намерение да остане в определен град четири дни, той вече не се счита за пътник според шафиʿитското мнение. Тогава той не може да се възползва от улеснението за съкращаване на намазите [каср], нито за събирането на два намаза. От друга страна, периодът на пътуване, според ханефитското становище, е четиринадесет дни и човек може да продължи да съкращава намазите си, освен ако не реши да остане в града за повече от четиринадесет дни.

Пътник, който е влязъл в определен град и който ще остане там пет дни, не може да събира два намаза, както според имам Шафиʿи, така и според имам Ебу Ханифе. Това е така, защото, оставайки пет дни, той не може да използва двете улеснения за съкращаване и събиране на два намаза според имам Шафиʿи, и защото събирането на два намаза не е позволено според имам Ебу Ханифе. Независимо от това, подходът „избери и смеси“ все още кара някои хора да приемат шафиʿитското мнение по въпроса за събиране на намазите и ханефитското мнение по въпроса за периода на пътуване.

От тези примери става ясно, че изборът на различни мнения в различните случаи не се основава на доказателствата, довели до тях, а на удобствата, които осигурява всяко. Очевидно тази практика е равносилна на следване на желанията, което е напълно забранено от Свещения Коран. Ако подобен подход беше позволен, това щеше да превърне Шериата играчка в ръцете на невежите и нито едно шериатско постановление нямаше да остане неподатливо на изопачаване. Ето защо практиката „избери и смеси“ е била осъдена от всички известни учени на Шериата. Имам Ибн Теймиййе, известен хадисолог и правовед, казва във Фетава:

Някои хора в един момент следват имам, който смята брака за недействителен, а в друг момент следват имам, който го смята за валиден. Те правят така само за да послужат на собствената си цел и за да задоволят желанията си. Такава практика е недопустима според единодушието на всички имами. (Фетава Ибн Теймиййе 2:285-286)

Това е основната причина за курса, поет от по-късните правоведи, които сторили да бъде необходимо за обикновените хора да приемат определена школа изцяло. Ако някой предпочита мезхеба на имам Ебу Ханифе, тогава той трябва да го приеме по всички въпроси и с всичките му подробности. Ако друг пък предпочита друг мезхеб, тогава трябва да възприеме него изцяло. Човек не трябва да избира и да смесва различните възгледи на школите заради собствени облаги.

Ползата от валидността на мезхебите, според правоведите, е, че човек може да избере да следва който и да е от тях. Но след като веднъж е приел определен мезхеб, тогава не трябва да следва друг мезхеб по някой въпрос, независимо дали търсейки удобство или задоволявайки личния си избор, и двете от които се основават на желанията му, а не на силата на доказателство. Ето защо концепцията за „придържане към определена школа“ е предпазна мярка, приета от правоведите, за да не допуснат анархия по отношение на Шериата .

Тази концепция е предназначена за онези, които не могат да правят иджтихад или не могат да преценят доводите, изтъкнати от всички мезхеби в подкрепа на становищата им. За такива хора най-добрият подход е да последват една определена школа като надеждна интерпретация на Шериата.

Въпреки това, онези, които разполагат с необходимите квалификации за иджтихад, не е необходимо да следват определена школа [мезхеб]. Те могат да извличат постановленията на Шериата директно от първоизточниците. По същия начин, на онези, които не са напълно квалифицирани, за да се занимават с извличане на постановления [иджтихад], но са толкова добре запознати с ислямските дисциплини, че да могат да оценят различните правни мнения на чисто академично ниво (т.е. без да са подбудени от личните си желания), не е забранено да предпочетат една школа над друга по определен въпрос. Има много ханефитски правоведи, които, независимо от тяхната вярност към имам Ебу Ханифе, са приели мнението на друг правовед по отношение на определени правни въпроси. Въпреки това, те се считат за ханефити.

Това частично отклонение от мнението на имам Ебу Ханифе може да се основава на една от следните причини: понякога правоведите, след безпристрастно и подробно проучване на съответния материал, стигат до извода, че становището на друг имам е по-силно. Правоведите могат да открият, че мнението на имам Ебу Ханифе, въпреки че е въз основа на аналогия, не е в съгласие с достоверен хадис, което обикновено се дължи на това, че той не е достигнал до имама; в противен случай, той най-вероятно е щял да приеме мнение в съответствие с този хадис.

Друг случай, в който правоведите са се отклонили от становището на своя имам, е, когато те са почувствали необходимост за общото благо на уммата. Тези правоведи следвали друг имам не в изпълнение на личните си желания, а за да отговарят на колективните нужди на общността и с оглед на променените обстоятелства в тяхното време.

Тези примери са достатъчни, за да се покаже, че последователите на определена школа не я вземат като заместител на Шериата или като негов единствен вариант, който изключва всеки друг мезхеб. Последователите на мезхеб не дават на никой мезхеб по-високо място, отколкото всъщност заслужава в рамките на Шериата.

Преди да приключим с този въпрос, бих искал да изясня друг въпрос, който е изключително важен в този контекст. Някои хора, които нямат системно знание в ислямските дисциплини, често остават заблудени от своите повърхностни познания на базата на самообучение (което в много случаи е единствено чрез превода на Свещения Коран и хадисите). Следвайки този вид бегло проучване, те приемем себе си за експерти в ислямското учение и започват да критикуват предишните мюсюлмански правоведи. Това отношение се основава на невежество и за него няма никакво оправдание.

Извличането на правните постановления от Свещения Коран и сунната е много щателен процес, който не може да се извършва на основата на повърхностно проучване. Човек трябва да проучи истинността на съответните хадиси в светлината на установените принципи в науката за хадисите [усул ел-хадис]. Трябва да се проучи историческия план на съответните айети и предания. Накратко, човек първо трябва да реши редица сложни задачи. Цялото това занимание изисква интензивно и задълбочено знание, което рядко може да се открие у съвременните учени, които са се специализирали в тази област, а какво остава за обикновените хора, които нямат пряк достъп до първоизточниците на Шериата.

В заключение на горната дискусия можем да кажем, че, тъй като и четирите школи се градят върху стабилни основи, допустимо е за компетентен учен да приеме правното мнение на друга школа, ако той притежава необходимото знание и способността да разбира основанията на всеки мезхеб, въз основа на адекватно академично проучване, без да дава воля на своите собствени желания. Хората, които не отговарят на тези изисквания, не бива да пристъпват към това, защото така би се стигнало до анархия по отношение на Шериата.