Разстоянието между краката в намаза

Въпрос, който вероятно е в съзнанието на много хора, е: Как трябва да заставам в намаза? Трябва ли краката ми да са раздалечени така, че ходилата ми да докосват тези на човека до мен? Трябва ли да заставам както ми е удобно и да не докосвам ходилата на човека до мен? Или пък трябва да има разстояние от четири пръста между краката ми, както правят някои? Въпроси от този род объркват много хора и те биха искали да открият точния метод според сунната за заставането в намаза.

Настоящата глава ще се опита да отговори на тези въпроси и ще предложи на читателя ясно становище за правилната стойка според сунната. Трябва да се разбере от самото начало, че дискусиите по тази тема от страна на ислямските учени са много малко, в сравнение с подробните разисквания относно други ключови въпроси за намаза. Ето защо в множеството книги по право [фикх] се открива само ограничена информация по този въпрос. Точните възгледи дори на четиримата имами е доста трудно да се определят.

Има редица хадиси, които акцентират върху важността да се сформират подредени редици по време на намаза. Тези предания обикновено се придружават от предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) за последиците от неизправянето на редиците за намаза. Едно такова предание гласи:

Изправете редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви. (Сунен Ебу Давуд 1:97)

Съществуват и други предания, които също съдържат подобни предупреждения.

Когато един мусалли [кланящ се човек] вижда другите да се разкрачват и да докосват краката на човека до тях, той може само да се чуди от къде е произлязъл този метод. Привържениците на този възглед представят хадис, в който сподвижниците докоснали ходилата си едни до други (т.е. всеки от тях събрал краката си с тези на човека до него), след като получили предупреждение от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да изправят редиците. Този хадис, въпреки че се цитира като доказателство в подкрепа на това мнение, по никакъв начин не прави събирането на ходилата ваджиб [необходимо], както поддръжниците на това становище твърдят. Следните раздели на тази глава ще се опитат да изяснят този въпрос, като, първо, ще бъдат разгледани различните мнения по въпроса за разполагане на краката в намаза. След това горният хадис ще бъде самостоятелно анализиран задълбочено в опит да се обясни какво настина иска да се каже с него.

За да се сформира подредена редица, независимо дали с или без събирането на краката, без съмнение е много важно изискване за груповия намаз. Също така отговорност на имама е да се убеди, че това е направено, преди да започне молитвата. Въпреки че, технически погледнато, подреждането на редиците в идеален порядък не може да се класифицира като неделича част, или фард, на намаза, определено това е важна сунна, заради строгите наставления по въпроса, които са били предадени от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем).

Различните становища

Ще започнем, посочвайки някои от становищата на ханефитската школа относно въпроса за положението на краката в намаза. Като цяло, изглежда, че има две доминиращи мнения, които могат да се открият в ханефитските текстове. Първото от тях говори за разстояние от четири пръста между краката на човек, когато той се кланя. Това становище се открива в тълкуването от имам Ибн Абидин на ел-Дур ел-мухтар на алляме Хаскефи, където се казва:

Разстоянието, което трябва да се остави между краката на човек, трябва да е равно на четири пръста на ръката, защото това спомага за създаването [на поза на] подчинение и смирение [която се търси в намаза]. (Радд ел-мухтар 1:299)

Оставянето на разстояние от четири пръста се описва от правоведите [факихи] като по-добър метод, тъй като понякога е доста неприятно да се стои с разкрачени крака за продължителен период от време. Това неудобство прави съсредоточаването трудно и често води до загуба на концентрацията и отдаването в намаза.

Вторият метод според ханефитската школа може да се разбере от следното. В Меʿариф ес-сунен, тълкуване на Сунен ет-Тирмизи от късния учен по хадис алляме Юсуф Биннури, се посочва, че сред достоверните хадиси никъде не се споменава определено разстояние, което да се оставя между краката по време на намаз. Поради тази причина, може да се заключи, че методът според сунната за разполагането на краката в намаза е всяко разстояние, което човек намира за удобно, докато се кланя. (Меʿариф ес-сунен 2:298)

В Сунен ен-Неса’и се предава хадис, който гласи:

Абдуллах ибн Месʿуд видял човек, застанал в намаз с двата си крака заедно [т.е. докосвайки ги], и отсъдил, че това е против сунната. Той посъветвал човека, че ако е практикувал муравеха, това е щяло да бъде по-добре. (Сунен ен-Неса’и 1:142)

Арабската дума муравеха обикновено означава да се стои на единия крак, а после на другия, сменяйки ги, когато човек се умори. Друго значение на муравеха обаче е да се остави малко разстояние между краката и това изглежда е по-вероятното значение на тази дума в контекста на горното предание, тъй като човекът е стоял с долепени крака. Ако вземем това последно значение на термина муравеха, хадисът би означавал, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) наредил на човека да поддържа малко разстояние между ходилата си, защото сунната не е да се съединяват напълно краката (нито да се държат прекалено раздалечени).

От горното научаваме за гъвкавостта на ханефитската школа по този въпрос. Следователно би било позволено човек да стои с разстояние между краката, което е равно или по-голямо от ширината на четири пръста.

При определяне на становището на шафиʿитите по този въпрос, по- внимателно проучване на тяхната литература показва, че най-популярното тяхно мнение е, че човек трябва да поддържа разстояние, равно на една педя, между краката си. (Нихайет ел-мухтадж 1:347) Въпреки това, в ел-Енвар, друг текст в шафиʿитския фикх, се препоръчва разстоянието да бъде само четири пръста – както е и едното мнение на ханефитите. Освен това, големията шафиʿитски учен имам Невеви заключава:

Не е желателно [мекрух] да се съединяват заедно краката; препоръчително е [мустехаб] да има известно разстояние между тях. (Шерх ел-мухеззеб 3:266)

Имаме общо три становища в шафиʿитската школа: (1) разстояние от една педя; (2) разстояние от четири пръста; и (3) такова разстояние, каквото човек смята за нужно. Първото становище е специфично за шафиʿитската школа, докато другите две са общи за шафиʿитската и ханефитската школа.

Човек вероятно е забелязал до момента, че според нито едно мнение човек не трябва да съединява ходилата си с тези на човека до него. Ако това наистина бе правилният начин според сунната за заставане в намаза, несъмнено е щял да се приеме като такъв.

Хадисът за съединяването на краката

В Сунен Ебу Давуд има хадис, който описва сподвижниците, съединили краката си едни с други, за да сформират изправени редици. Ебу-л-Касим ел-Джедели разказва:

Чух Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) да предава, че Пратеника (радийеллаху анх) се обърнал към хората и наредил: „Изправете редиците си! Кълна се в Аллах, трябва изправите редиците си или Аллах ще създаде раздор между сърцата ви.“ Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) след това рече: „Видях всеки човек да съединява раменете си с тези на другия и коленете и глезените си с тези на другия.“ (Сунен Ебу Давуд 1:104)

Това е един от хадисите, представяни като доказателство от онези, които твърдят, че краката на човек трябва да са съединени с краката на съседния човек по време на групов намаз. Някои от тях са толкова взискателни в това, че ако някой, който стои до тях, се случи да прибере краката си, тези хора ще се разкрачат още повече само за да поддържат контакта със съседа си. Те непрекъснато критикуват онези, които не оставят голямо разстояние между краката си, сякъш методът според сунната е само онзи, който те твърдят.

Напразни обаче са опитите им да използват горния хадис и други подобни хадиси, за да докажат, че събирането на краката в намаза е необходимо [ваджиб]. Това е така поради няколко прости причини:

(1) Думите, които всъщност описват съединяването на краката, не са думи на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а са думи на разказвача. Следователно тази част от хадиса не е пряко твърдение от самия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем) [мерфуʿ], а е описание на разказвача относно реакцията на сподвижниците след предупреждението на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). В действителност това наблюдение, добавено от разказвача, не може да се открие в повечето предания, които наблягат на изправянето на редиците. Ето защо става съвсем ясно, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е заповядал ходилата да се събират, а просто е повелил редиците да се изправят. За да изпълнят тази заповед, сподвижниците използвали този метод на съединяване на краката.

(2) Хадисът на Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само ни разказва за поведението на сподвижниците преди намаза. С други думи, видяното от него поведение на сподвижниците е било да съединят глезените, коленете и раменете си преди започването на намаза. Никъде в хадиса не се споменава, че това положение се е поддържало през целия намаз.

(3) Ако в името на доказателството приемем, че съединяването на краката се е поддържало по време на целия намаз, тогава възникват редица въпроси. Един такъв въпрос е дали краката трябва да бъдат съединени във всички пози на намаза или само по време на стоенето в изправено положение [киям]. Ако отговорът е, че е необходимо само по време на стоежа, тогава следващите въпроси са: „Какво е доказателството за това?“ и „Защо това подреждане се ограничава само до стоежа, а не се изисква в другите пози?“ Ако отговорът е, че е необходимо във всички пози на намаза, тогава въпросът е: „Как хората във всяка редица ще успеят да бъдат със съединени крака и рамене, докато са на седжде или в седнало положение?“ Ясно е, че ще е напълно невъзможно да се постигне това.

Ако контрадоказателството е, че е необходимо ходилата да са съединени само по време на киям, поради затруднението в другите пози на намаза, тогава отговорът е, че е много трудно за една редица хора да се гарантира, че такова подреждане се поддържа между тях, дори и само по време на стоежа.

(4) Въз основа на посочения по-горе хадис, ако се считаше за необходимо да се съединяват раменете и краката, тогава защо коленете се изключват от това правило? В горното предание от Сунен Ебу Давуд сподвижниците съединяват също и коленете си. Следователно би следвало съединяването на коленете също да се третира като задължително действие в целия намаз. Човек трябва да бъде предупреден обаче, че стоенето дори за кратко, докато коленете му са съединени с коленете на човека до него, може да бъде доста болезнено. Това дори е невъзможно в определени случаи, когато има значителна разлика в ръста на двамата, стоящи един до друг.

(5) Друга интерпретация на горния хадис, която предлагат някои, е, че разказвачът Нуʿман ибн Бешир (радийеллаху анх) само е искал да покаже как сподвижниците се опитали да сформират изключително прави редици след повелята на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), а не че те действително съединили ходилата, раменете и глезените си. Именно поради тази причина заглавието на тази глава в Сахих ел-Бухари, „Глава за съединяването на раменете и краката при сформиране на редиците“, е било класифицирано от Хафиз Ибн Хаджер като преувеличение. Той пише в своя коментар Фетх ел-бари:

Причината за избора на това специфично заглавие [от страна на имам Бухари] е, за да подчертае (мубалега) важността от изправянето на редиците и запълването на празните места. (Фетх ел-бари 2:247)

От това твърдение се заключава, че посоченото по-горе предание не трябва да се приема буквално. Имам Шевкяни, който постоянно бива посочван от онези, които предпочитат да не следват определена школа по ислямско право, също не взема буквалното значение на хадиса. Той пише в Нейл ел-евтар:

[Думите] означават: разположете частите на телата си [раменете и т.н.] на едно ниво едни с други, така че рамото на един кланящ се човек да е на нивото на рамото на човека до него. По този начин раменете, коленете и ходилата на всекиго ще бъдат в една единствена права линия. (Нейл ел-евтар 3:65)

С ясни думи той посочва, че действителната причина за съединяването на раменете и другите части на тялото, е била, за да се изправят редиците, а не защото самото съединяване е било задължително действие.

(6) Енес (радийеллаху анх) също казва в предание на Меʿмар, което Ибн Хаджер е записал във Фетх ел-бари:

Ако опитам това [съединяването на раменете и краката] с някого днес, той ще побегне надалеч като неспокойно муле. (Фетх ел-бари 1:247)

Видно е от думите на Енес (радийеллаху анх), че дори сподвижниците не продължили тази практика след смъртта на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Ако това е било постоянно действие на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) [сунна мустемирра], сподвижниците никога не биха го изоставили, камо ли да говорят за него по такъв начин.

(7) След като веднъж бе установено, че основната причина сподвижниците да съединяват краката си, е била, за да въведат съвършен ред в своите редици, лесно може да се разбере, че това съединяване на ходилата вече не е необходимо, защото в повечето джамии и места за намаз в днешно време линиите са добре маркирани върху килимите, мрамора или подовите настилки. Заставайки с петите си върху маркировката, кланящите се автоматично сформират идеално прави редици. Ето защо не е необходимо човек да бъде прекалено критичен и да спори, докато не се убеди, че краката на всички хора са съединени помежду си.

Други неща, които трябва да се вземат предвид

Заслужава да се спомене, че много от онези, които твърдят, че краката трябва да се съединяват, обикновено се разкрачват дори когато се кланят самостоятелно. Всъщност в много случаи те раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Дори ако смятат, че съединяването на краката по време на групов намаз е необходимо, това не означава, че трябва да раздалечават краката си отвъд ширината на раменете. Причината за това е, че ако всеки е застанал рамо до рамо до другия и е съединил краката си с него, разстоянието между двата крака ще бъде само колкото е ширината на раменете. Би било напълно невъзможно да се раздалечат повече и същевременно да се запази контакта с раменете.

Друга причина, поради която човек не трябва да раздалечава прекалено краката си по време на самостоятелен намаз, е, че посоченият хадис описва сподвижниците като съединили краката си само по време на групова молитва. Следователно този хадис не може да се използва като довод за раздалечаване на краката по време индивидуален намаз.

Заключение

Накрая можем да заключим, без страх от противоречие, че онези, които настояват да съединяват краката със съседите си в намаза, не са успели да разберат истинското значение на хадиса и затова не разполагат с никакво сериозно доказателство в подкрепа на своето мнение. Не е възможно да се следват Корана и хадисите, като се използват винаги дословни преводи, каквато е методологията на буквалистите [захириййе] и много от чиито мнения не се приемат от повечето учени. Тежките последици от следването на този тип методология са очевидни.

Без съмнение е важно хората да се приближат едни до други по време на намаз, но това обикновено се постига със съединяването на раменете (както се повелява в хадисите) и заставането с петите на маркировките. Почти невъзможно е да не се оставят никакви празнини, както някои хора настояват. Толкова трудно ли е да се разбере, че когато някой се опита да запълни празнината между своите и ходилата на съседа си, той отваря разстояние между собствените си крака?

Ето защо правилният метод според сунната е човек или да остави разстояние от около четири пръста между ходилата си, или да остави такова разстояние, чрез което да може да постигне удобна и смирена поза. По време на групов намаз всеки човек трябва да се увери, че е достатъчно близо до другия, за да докосва раменете му, и че краката му са върху маркираните линии, така че целият джемаʿат да е подреден и да е сформирал изправени редици.