Вдигането на ръцете за руку

Вдигането на ръцете за руку

 

Подобно на въпроса за амин, въпросът да се вдигат или не ръцете на други места в намаза, освен при встъпителния текбир, не е толкова сериозно различие в мненията, колкото всъщност се представя, че е. Дали човек трябва да вдига или не ръцете си преди и след поклона руку е просто различие в установяването на по-добрия от двата начина. Понякога този въпрос се приема толкова сериозно, че някои поддръжници на вдигането на ръцете на тези места наричат невежи, отклонени и новатори онези, които не ги вдигат. Това са сериозни обвинения. Известно е също, че втората група понякога критикува първата по подобен начин.

Трябва да се помни, че както постановлението за невдигането на ръцете на други места, освен при встъпителния текбир [тахриме], произлиза от хадисите, така е и с практиката за вдигането им при руку. Следователно и двата метода са допустими според повечето учени. Единственото разногласие е, че според някои учени невдигането на ръцете е по- добродетелно от вдигането им, докато други са на противното мнение. В терминологията на правоведите [факихи] този въпрос е известен като въпроса за рафʿ ел-йедейн, или „вдигането на ръцете“.

Следващите раздели обсъждат хадисите и доказателствата, свързани с този въпрос. Те също опитват да докажат и силата на ханефитското становище по темата.

Различните становища

Нека първо да разгледаме различните мнения по отношение на вдигането на ръцете в различните моменти от намаза:

(1) Вдигане на ръцете, докато се изрича встъпителния текбир – всички учени са единодушни, че ръцете трябва се вдигат в този момент.

(2) Вдигане на ръцете, преди покланянето в руку и след ставането от него – една група (която по-нататък в тази глава ще бъде наричана „група 1“) твърди, че това е сунна и че е и по-добродетелно да се вдигат ръцете в тези случаи. Друга група, която включва имам Малик и имам Ебу Ханифе, е на мнение, че е сунна и е за предпочитане да не се вдигат ръцете в тези случаи.

(3) Вдигане на ръцете в други моменти от намаза, като например преди отиването на седжде или при връщането в изправено положение [киям] – няма разногласия по отношение на тези случаи. Всички учени на Ехлю-с-сунна са единодушни, че вече не е сунна да се вдигат ръцете в тези моменти, тъй като тази практика е била отменена.

Трябва да се помни обаче, че тъй като това не е спор относно дали нещо е задължително [фард] или забранено [харам], учените твърдят, че е допустимо за човек от група 1 да не вдига ръцете си, точно както е допустимо за един ханефит или маликит да ги вдига. Въпреки това, по-добре е да се следва предпочитаната практика на своята собствена школа по фикх, тъй като това води до по-голяма награда.

Малко история по въпроса

Целият дебат за „вдигането на ръцете“ се върти около две точки. Първата е по отношение на различията, които се откриват в хадисите, свързани с този въпрос, а втората е по отношение на различията в практиката на хората от трите големи града на Исляма през първи век  по хиджра – Мекка, Медина и Куфа.

Имам Малик основава своето мнение върху поведението на жителите на Медина, където той не наблюдавал практиката да се вдигат ръцете. Ето защо той е на мнение, че човек не трябва да вдига ръцете си на други места в намаза, освен при встъпителния текбир. В ел-Мудеввене пише:

Имам Малик казва: „Не смятам, че вдигането на ръцете е част от който и да е текбир в намаза, нито на което и да е възходящо или низходящо движение, освен в началото на намаза.“ Ибн ел-Касим казва: „Вдигането на ръцете [в който и да е друг момент] се смята за слаба практика според имам Малик.“ (ел-Мудеввене ел-кубра 1:71)

Именно имам Малик, който е живял в столицата на Исляма по това време – град Медина, където Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и праведните халифи [хулефа ер-рашидин] пребивавали, твърди, че рафʿ ел-йедейн е слаба практика.

От друга страна, становищата на имам Шафиʿи обикновено се основавали на фикха на Мекка. Ето защо той предпочел вдигането на ръцете, тъй като това е била практиката на повечето жители на Мекка в съответствие с ученията на Абдуллах ибн ез-Зубейр (радийеллаху анх).

Освен тези два града, най-значимият център на ислямското знание е бил град Куфа. Умер (радийеллаху анх) изпратил Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) като учител в Куфа в допълнение на около хиляда и петстотин други сподвижници, които преди това били пребивавали там. Али (радийеллаху анх) преместил центъра на Ислямския халифат в Куфа, където той също се установил. Ето защо жителите на Куфа, въз основа на учението на Ибн Месʿуд и Али (радийеллаху анхума), не практикували вдигането на ръцете. Големият учен по хадис алляме Ираки пише в книгата си Шерх ет-такриб, че Мухаммед ибн Наср ел-Мервези е казал за жителите на Куфа:

Не ни е известен друг град, в който всички негови жители напълно да са изоставили вдигането на ръцете във всички низходящи или възходящи движения в намаза, освен жителите на Куфа. Никой от тях не вдигал ръцете си, освен при първоначалния текбир. (Итхаф ес-садат ел-муттекин би шерх Ихя улюм ед-дин 3:54)

Следователно само един от трите големи центрове на Исляма предпочитал вдигането на ръцете. Практиката в другите градове била противоположната. Това е много силно доказателство в подкрепа на ханефитското становище, защото много от жителите на Куфа трябва да са пътували до Мекка, но все пак не са възприели практиката на хората в Мекка за вдигане на ръцете.

Имам Тирмизи в Сунен е отделил две глави за този въпрос: една с хадисите за вдигане на ръцете и друга с хадисите за невдигането им. В края на първата глава той отбелязва по отношение вдигането на ръцете: „Това е мнението на няколко [баʿд] сподвижници.“ В края на втората глава, тази за невдигането на ръцете, той казва: „Това е мнението на не един сподвижник.“ Използваният израз – гайру вахидин (не един) – показва по-голям брой, отколкото терминът баʿд (няколко). Тези забележки на имам Тирмизи показват, че практиката да не се вдигат ръцете, е била широкоразпространена.

Различията в преданията

Хадисите относно рафʿ ел-йедейн са три вида:

(1) Такива, в които ясно се споменава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си по време на руку.

(2) Такива, в които се споменава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) никога не е вдигал ръцете си, освен когато изричал встъпителния текбир.

(3) Такива, които описват целия намаз на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), но в които не се споменава дали е вдигал ръцете си след встъпителния текбир.

Хадисите от първата категория стоят като доказателство за група 1, чието становище е, че ръцете трябва да се вдигат; а втората категория хадиси са доказателство за онези, чието мнение е да не се вдигат ръцете. Въпреки че хадисите от първата категория изглежда, че превъзхождат по брой онези от втория вид, това не означава нищо, защото хадисите от третата категория могат да се използват заедно с втората като довод за невдигането на ръцете. Причината за това е, че пропускането да се спомене нещо само доказва, че това не е известна практика. Също така е много трудно да се приеме, че докато е описвал намаза на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), разказвач е пропуснал да спомене нещо толкова значимо като вдигането на ръцете, ако това е било важна част от намаза. Следователно, заедно с хадисите от третата категория, които са допълнително доказателство за онези от втората, хадисите в подкрепа на невдигането на ръцете всъщност ще са повече на брой от онези в подкрепа на вдигането им.

Трябва да се разбере също, че невдигането на ръцете от страна на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е „несъществуващо“ действие, а хората не споменават несъществуващи действия в своите разговори. Например, ако един човек, който се връща у дома от джамията, падне и се нарани, хората ще говорят: „Той падна“, тъй като неговото падане е станало съществуващо действие (нещо, което действително се е случило). От друга страна, ако същият човек пристигне у дома невредим, никой не би рекъл: „Той не падна“, тъй като това е несъществуващо действие. Това е просто едно от стотици други събития, които не са се случили.

Случаят с тези хадиси е подобен, защото, тъй като Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) не вдигал ръцете си изобщо, разказвачите не отчели това. Ако то е било редовна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), която той е пропускал понякога, разказвачът със сигурност е щял да спомене това.

Това може да се оприличи с примера на човек, който има точно определено време за хранене. Ако по някаква причина той не успее да се нахрани в това време, някой ще отбележи, че той не е ял, тъй като яденето в това време трябва да е било съществуващо действие за него, но не се е случило. Никой не би коментирал, ако той не яде в някое друго време, защото храненето му в други времена нормално е несъществуващо действие за този човек, а несъществуващите действия обикновено не се споменават.

И така, хадисите от третата категория не споменават нищо относно това, че вдигането на ръцете е било обичайната практика на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Затова тези хадиси могат да бъдат използвани като доказателство заедно с онези от втората категория в подкрепа на ханефитското мнение. Това увеличава значително броя на хадисите в ​​полза на становището на ханефитите и така те превъзхождат числено хадисите от първата категория.

Друго усложняване на въпроса

Друг усложняващ аспект на този въпрос е, че има и хадиси, които известяват, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си на различни други места в намаза. По-конкретно, има седем места в намаза, за които е предадено, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си в един или друг момент: (1) при встъпителния текбир; (2) преди и след руку; (3) преди отиване на седжде; (4) между двете седждета; (5) при започване на втория ракят; (6) при започване на третия ракят; (7) в някои предания се споменава, че той вдигал ръцете си при смяната на всяка нова поза в намаза.

Становището на „група 1“ е, че човек трябва да вдига ръцете си на първото и второто място, споменати по-горе, докато мнението на имам Ебу Ханифе и имам Малик е, че човек трябва да вдига ръцете си само на първото място. Въпросът, който възниква тук, е: „Защо „група 1“ е приела първите две места, но не и останалите?“ Каквато е причината да приемат само две от местата и да изоставят останалите, такава ще бъде и причината имам Ебу Ханифе и имам Малик да приемат само първото място и да изоставят останалите.

Без съмнение всеки от имамите има своите причини, за да не класифицира като сунна вдигането на ръцете във всичките седем случая, независимо от хадисите, които споменават, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) често е вдигал ръцете си по време на намаза. До края на тази глава трябва да се изясни защо тази практика е била изоставена и защо вдигането на ръцете е било ограничено само до встъпителния текбир.

Хадисите за вдигането на ръцете

„Група 1“ обикновено представя преданията на Ибн Умер и Малик ибн ел-Хувейрис (радийеллаху анхума) като свои основни източници на доводи, тъй като и двамата сподвижници са предали вдигането на ръцете при руку. И двамата сподвижници обаче са предали и вдигането на ръцете във всички седем случая, посочени по-горе. „Група 1“ приема само онези предания на двамата сподвижници, които споменават, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си при встъпителния текбир и при руку, а пренебрегват другите предания.

Ханефитските учени не градят своето становище на основата на тези предания, а на онези, чиито разказвачи са последователни. Техният основен източник са преданията на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх), който казва, че ръцете се вдигат само при първоначалния текбир и на никое друго място в намаза. Всички предания от него описват една и съща практика.

Слабостта на преданията на Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх)

Сега стигаме до въпроса за преданията на Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх), които обикновено се цитират от онези, които твърдят, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) многократно е вдигал ръцете си в намаза. Добре известно е, че имам Малик е взел много предания от Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх). Всъщност известната му верига на предаване, която минава през Нафиʿ до Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх), е позната като „златната верига“ [силсиле ез-зехеб]. Въпреки това, по този въпрос имам Малик не гради мнението си въз основа на тези предания, а вместо това приема преданията на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) и дава предимство на практиката на жителите на Медина, която е била да се вдигат ръцете само при встъпителния текбир.

Второ, Ибн Ебу Шейбе и имам Тахави предават друг хадис на Ибн Умер (радийеллаху анх) през Муджахид, в който не се споменава нищо за вдигане на ръцете. Ако е била такава нормалната практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), тогава защо това не е посочено в този хадис?

Освен това, въпреки че има много хадиси на Ибн Умер (радийеллаху анх) по отношение на вдигането на ръцете, в тях се откриват много несъответствия. Такава неяснота в преданията на даден разказвач не позволява неговите предания да бъдат приети при наличието на други хадиси, които са по-точни и последователни. Например в едно от неговите предания, което е споменато в Мушкил ел-асар на имам Тахави, се твърди, че ръцете са били вдигани при всяко движение в намаза, докато в други негови хадиси, това не се споменава.

Хадисите за невдигането на ръцете

Сега ще представим преданията на различни сподвижници, в това число и тези на Ибн Умер (радийеллаху анх), които гласят, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си само при встъпителния текбир.

Хадисите на Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх)

  1. Алкаме предава, че

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е казал: „Да ви демонстрирам ли намаза на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)?“ Той кланя намаза и не повдигна ръцете си, освен при встъпителния текбир. (Сунен ет-Тирмизи 1:59, Сунен ен-Неса’и 1:161, Сунен Ебу Давуд 1:116)

Имам Тирмизи класифицира този хадис като добър [хасен]. Алляме Ибн Хазм го класифицира като достоверен [сахих] (ел-Мухалля 4:88), а алляме Ахмед Мухаммед Шакир, отхвърляйки критиките на някои учени, пише в своя коментар на Сунен ет-Тирмизи:

Този хадис е класифициран като достоверен от Ибн Хазм и други хадисолози [хуффаз] и каквото и да е изтъкнато за него като недостатък е неправилно.

В ел-Джевхер ен-неки се споменава, че разказвачите на хадиса са същите като тези на Сахих Муслим. (Иʿля ес-сунен 3:45)

  1. Алкаме предава, че

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) попитал: „Да ви покажа ли намаза на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)?“ После той се изправи, вдигна ръцете си в началото и не го стори отново. (Сунен ен-Неса’и 1:158, Иʿля ес-сунен 3:48)

  1. Алкаме предава от Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх):

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) вдигаше ръцете си при встъпителния текбир и след това не ги вдигаше отново. (Шерх меʿани ел-асар 224)

  1. Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) предава:

Кланях се с Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), Ебу Бекр и Умер (радийеллаху анхума). Те не вдигаха ръцете си, освен в началото на намаза. (Несб ар-рая 1:526, Меджмеʿ ез-зеваид 2:101)

Съдейки от горните хадиси, може да се заключи доста лесно, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е вдигал ръцете си редовно по време на намаза. Ибн Месʿуд, Али и други сподвижници (радийеллаху анхум) никога е нямало да предадат такива хадиси, ако са виждали Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и халифите редовно да вдигат ръцете си. Трябва да се отбележи също, че всички предания на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) са последователни в това, че ръцете се повдигат само в началото, но не и на друго място в намаза.

Хадисите на Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх)

Следните предания на Ибн Умер (радийеллаху анх) говорят за вдигането на ръцете само при встъпителния текбир.

  1. Салим предава, че баща му [Ибн Умер (радийеллаху анх)] е казал:

Забелязах, че когато Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) започнеше намаза, той вдигаше ръцете си, докато ги изравнеше: някои казват, че на нивото на раменете. После той не ги повдигаше отново преди руку или след него. Някои добавят, че той не ги е повдигал нито между двете седждета. (Сахих Ибн ʿАване 2:90)

В този хадис Ибн Умер (радийеллаху анх) всъщност потвърждава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) не е вдигал ръцете си по време на руку. Имам Хумейди, шейхът [учителят] на имам Бухари, също предава този хадис със собствена верига, която е една от най-надеждните вериги (Муснед ел-Хумейди 2:277). Общоприето е, че всички хадиси в Сахих Ибн ʿАване, където се намира и този хадис, са достоверни [сахих].

  1. Салим предава от баща си, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си до нивото на раменете, когато е започвал намаза. (ел-Мудеввене ел-кубра 2:71) Имам Малик отхвърля рафʿ ел-йедейн по време на руку заради този хадис.
  2. Абдуллах ибн Аббас и Умер (радийеллаху анхума) предават, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Ръцете трябва да бъде повдигнат на седем места: в началото на намаза; при виждане Дома на Аллах; на [хълма] Сафа; на Мeрве; на Арафат; в Музделифе и когато се поздравява [черния] камък. (Несб ер-рая 1:521)

В този хадис не се споменава за вдигане на ръцете по време на руку.

Хадисите на Джабир ибн Семура (радийеллаху анх)

  1. Джабир ибн Семура (радийеллаху анх) разказва:

Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) се приближи до нас и направи забележка: „Защо ви виждам да вдигате ръцете си, сякаш са опашки на неспокойни коне? Стойте спокойно в намаза!“ (Сахих Муслим 1:181, Сунен ен-Неса’и 1:176, Сунен Ебу Давуд 1:150)

В този хадис Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) забранява вдигането на ръцете, докато се кланя намаз. Това може да означава само по време на руку и седжде. Не може да се счита за забранено вдигането им, когато се изрича встъпителният текбир, защото повдигането на ръцете в този момент не се счита като елемент вътре в намаза и затова не нарушава спокойствието, препоръчано за намаза.

Някои учени обаче твърдят, че този хадис е по отношение на забраната за вдигане на ръцете, когато се дава селям в края на намаза. Това е погрешно схващане, което вероятно е породено от друг подобен хадис относно селяма, който гласи:

Всеки път, когато кланяхме с Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), казвахме: „Ес-селяму алейкум ве рахметуллах, ес-селяму алейкум ве рахметуллах“ и правехме движения с ръце към страните си. Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) попита: „Какви движения правите с ​​ръцете си, сякаш са опашки на неспокойни коне? Достатъчно е да оставите ръцете върху скутовете си и да дадете селям към вашите братя отдясно и отляво. (Сахих Муслим 1:181)

Това погрешно схващане може да се е породило заради думи и в двете предания, споменаващи вдигане на ръцете „сякаш са опашки на неспокойни коне“. Това може да е накарало някои учени да заключат, че двете предания се отнасят за едно и също нещо [т.е. за вдигането на ръцете, докато се дава селям]. Въпреки това, ако двата хадиса се анализират и се проучат подробностите на всеки от тях, ин ша Аллах ще е очевидно, че двата хадиса се отнасят до две различни неща. Някои от тези различия са подчертани по-долу:

(а) В първия хадис (преданието на Джабир ибн Семура (радийеллаху анх)) се казва, че сподвижниците били заети със собствените си намази, когато Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) се обърнал към тях. Вторият хадис споменава, че те кланяли намаз зад Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), след което той се обърнал към тях.

(б) В първия хадис Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) им забранява „да вдигат ръцете си по време на намаза“, а във втория хадис той им забранява „да правят знаци с ръцете си надясно и наляво, когато дават селям“.

(в) В първия хадис Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) им повелява да стоят в покой в намаза, след като им е забранил да вдигат ръце, докато във втория хадис той само им посочва как правилно да дават селям.

(г) В първия хадис Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) използва думите „в намаза“, докато селямът е в края на намаза. Това означава, че хадисът е по отношение на запазване на покой в целия намаз, а не само при даване на селям.

(д) Ако се приеме, че първият хадис се отнася до покоя по време на селям, това би означавало, че стоенето в състояние на покой в самия намаз, например при руку, би било още по-важно. Ако вдигането на ръцете по време селям е забранено, това би означавало, че вдигането им през целия намаз е също забранено.

Хадисите на Абдуллах ибн Аббас (радийеллаху анх)

  1. Абдуллах ибн Аббас (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал:

Ръцете не трябва да се вдигат, освен на седем места: в началото на намаза; при влизане в Месджид ел-Харам [Свещената джамия в Мекка] и виждане Дома на Аллах; на [хълма] Сафа; на Мерве, при стоенето с хаджиите на Арафат и в Музделифе. (Несб ер-рая 1:290, Муʿджем ет-Таберани 1:389)

  1. Абдуллах ибн Аббас (радийеллаху анх) също предава:

Ръцете не трябва да се вдигат, освен на седем места: при започване на намаза; при виждане Дома на Аллах; на [хълма] Сафа; на Мерве; на Арафат; в Музделифе; и когато се замерят с камъни джемератите [каменни стълбове в Мина, които символизират шейтана]. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:237)

Хадисите на Бера ибн Азиб (радийеллаху анх)

  1. Ибн Ебу Лейля предава, че е чул Бера (радийеллаху анх) да разказва на група хора, сред които бил и Kяб ибн Уджра (радийеллаху анх):

Видях Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) да вдига ръцете си за встъпителния текбир, когато започваше намаза. (Даракутни 1:293)

В Мусаннеф на Ибн Ебу Шейбе се споменава, че Ибн Ебу Лейля също не вдигал ръцете си [освен за встъпителния текбир]. (1:237)

  1. Бера ибн Азиб (радийеллаху анх) разказва, че

когато Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) започвал намаза, той вдигал ръцете си до ушите, след което не го правел отново.

В една от версиите на това предание има допълнение: „само веднъж“ (т.е. той ги вдигал само веднъж), а в друга версия се добавя: „след което той не ги повдигал отново до завършване на намаза.“ (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236, Сунен Ебу Давуд 1:109)

Това допълнително пояснява, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си само в началото на намаза. Освен тези предания, има безброй други, в които се съобщава, че той не вдигал ръцете си редовно след първия текбир. Онези, които търсят още разяснения по въпроса, могат да открият други предания и коментари в следните книги: Несб ер-рая на алляме Зейлеʿи, 2:389-416; Евджес ел-месалик на шейх Зекерийя Кандехлеви 1:202-210; и Иʿля ес-сунен на шейх Зафер Усмани 3:43-72.

Сподвижниците и последователите им по този въпрос

  1. Есвед предава:

Кланях заедно с Умер (радийеллаху анх) и той вдигна ръцете си само в началото на намаза. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:237)

  1. Абдулмелик казва:

Забелязах, че Шаʿби, Ибрахим ен-Нехаʿи и Ебу Исхак не вдигат ръцете си, освен в началото на намаза. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:237)

  1. Асим ибн Кулейб предава от баща си, който бил сподвижник на Али ибн Ебу Талиб (радийеллаху анх):

Али (радийеллаху анх) вдигаше ръцете си само за встъпителния текбир в началото на намаза; след това не ги вдигаше отново на никое друго място в намаза (Муватта имам Мухаммед 94, Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)

  1. Ибрахим ен-Нехаʿи разказва:

Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) вдигаше ръцете си в началото на намаза, след което не ги повдигаше отново. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)

  1. Муджахид разказва:

Не видях Умер (радийеллаху анх) да вдига ръцете си, освен в началото на намаза. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)

Разказвачите на този хадис са същите, от които имам Бухари предава в своята Китаб ет-тефсир [виж: Сахих ел-Бухари 2:725]

  1. Имам Малик разказва, че

Наʿим ибн Абдуллах ел-Муджмир и Ебу Джаʿфер ел-Кари му съобщили, че Ебу Хурайра (радийеллаху анх) ги водил в намаза. Той изричал текбир всеки път, когато извършвал движение от едно положение в друго, и вдигал ръцете си, когато произнасял текбира в началото на намаза. (Муватта имам Мухаммед 90)

  1. Ебу Исхак разказва, че

сподвижниците на Абдуллах ибн Месʿуд и Али (радийеллаху анхума) не вдигали ръцете си, освен в началото на намаза. Векиʿ потвърждава, че те не ги повдигали след това. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236 )

  1. Исмаʿил предава, че

Кайс вдигаше ръцете си, когато встъпваше в намаза, след което той не ги повдигаше [отново].  (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)

Разказвачът Кайс е имал честта да предава от всички десетима сподвижници, които са били благовестени с Дженнета от Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) [ашера мубешшера].

  1. Есвед и Алкаме предават, че

те повдигали ръцете си, когато започвали намаза, след което не ги вдигали отново. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:237)

  1. Суфян ибн Муслим ел-Джухани съобщава, че

Ибн Еби Лейля вдигал ръцете си в началото [на намаза], когато изричал текбира.

  1. Хайсеме и Ибрахим ен-Нехаʿи предават, че

те вдигали ръцете си само в началото на намаза. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)

  1. Предава се по отношение на Шаʿби, че той вдигал ръцете си [само] по време на встъпителния текбир, след което не правел това отново. (Мусаннеф Ибн Ебу Шейбе 1:236)
  2. Ебу Бекр ибн Аяш казва:

Никога не съм виждал правовед да прави такова нещо, т.е. да вдига ръцете си на друго място, освен при встъпителния текбир. (Шерх меани ел-асар 1:228)

Тук са личности като Ебу Бекр, Умер, Али, Ибн Месʿуд, Ибн Умер, Ебу Хурайра, както и много други сподвижници (радийеллаху анхум), следвани от Шаʿби, Ибрахим ен-Нехаʿи, Ебу Исхак, Кайс, Есвед, Алкаме и Ибн Ебу Лейля, всички от последователите [табиʿин] – за тях се предава, че не са вдигали ръцете си, освен по време на встъпителния текбир. Ясно е, че те не биха пропуснали „вдигането на ръцете“ по време на руку, ако това е била редовната практика на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем).

Други причини, за да не се вдигат ръцете

(1) Да не се вдигат ръцете, освен за встъпителния текбир, е в най-голямо съгласие със Свещения Коран. Аллах Теаля казва:

Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени (хашиʿун). (Коран 23: 2)

Думата хушуʿ означава скромност и смирение. По същия начин в друг айет Аллах Теаля казва:

И заставайте смирени (канитин) пред Аллах! (Коран 2:238)

От тези айети се разбира, че в намаза се изискват смирение и спокойствие. Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е забранил вдигането на ръцете по време на намаза (както е в хадис 8), тъй като това е пречка за поддържането на смирение и спокойствие в него. Невдигането на ръцете би спомогнало за постигането на мира, спокойствието и отдадеността, насърчени от Аллах Теаля в Корана.

Освен това, съгласно принципите на хадисологията [усул ел-хадис], когато някой хадис е в очевидно противоречие с друг хадис – както е в този случай – онзи, който съответства в по-голяма степен на Корана, се приема за по-добър.

(2) Вдигането на ръцете за встъпителния текбир е сунна според единодушие, а разногласия има относно вдигането им преди и след руку. Вдигането на ръцете извън тези две положения единодушно се счита, че не е сунна. Сега нека определим дали текбирът по време на навеждането за руку и тесмиʿ [семиʿаллаху лимен хамидех] при изправяне от него са подобни на встъпителния текбир или на текбирите на другите места в намаза.

Те не са подобни на встъпителния текбир, защото последният е основен елемент [рукн] в намаза, докато текбирът и тесмиʿ за руку са сунна. Текбирите на всички останали места в намаза също са сунна и ръцете не се вдигат, докато те се изричат. Тъй като текбирът и тесмиʿ по време на руку приличат на тези други текбири по това, че са сунна, би следвало, че ръцете не трябва да се вдигат и за руку по същия начин, както не се вдигат и за тези други текбири.

(3) Тъй като има два вида хадиси – такива, които твърдят, че ръцете се вдигат при руку, и такива, които твърдят противното, – важно е да се разбере коя практика е отменила другата. Когато е настъпвала отмяна [несх] по отношение на определено действие в намаза, тя винаги е била свързана с действие, което първоначално е било заповядано и се е практикувало. Несъществуващи практики не са били отменяни. Например в по-ранния период на Исляма е било допустимо да се говори и да се извършват движения по време на намаз. Тези две действия по-късно били забранени и вече не били валидни. Това всъщност се нарича отмяна: когато дадена практика се анулира, след като е съществувала.

Не можем да кажем, че нещо, което никога не се е практикувало, е било отменено от заповед за изпълнението му. Това просто би се считало за нова повеля. По същия начин тук трябва да се разбере, че вдигането на ръцете по време на руку е било първоначално позволено, но по-късно е било отменено, точно както твърдят ханефитите.

(4) Преданията по този въпрос са два вида. Първият вид са тези, които описват метода на намаза на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и дали той е вдигал ръцете си или не. В тези предания се откриват много различия. Някои твърдят, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си при всеки текбир, докато други твърдят, че той ги е вдигал само за първия текбир и т.н.

Вторият вид предания са тези, в които Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) дава директни заповеди, свързани с вдигането на ръцете в намаза. За разлика от първата категория, в тези предания няма неясноти или противоречия. Във всички тях се споменава, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е забранил вдигането на ръцете в намаза. Например в хадис 8 по-горе изрично се забранява повдигането на ръцете в намаза. Според принципите на хадисологията [усул ел-хадис], преданията, които са в противоречие едни с други, се отхвърлят и се приемат тези, които са последователни. Следователно, тъй като хадисите от втората категория са еднозначни в своята забрана за вдигането на ръцете, те са предпочетени пред първата категория, които са противоречиви.

(5) За самите разказвачи на хадисите, като Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх), които споменават, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си за руку, се предава, че не са вдигали своите ръце. Главният разказвач на хадисите, които споменават, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не е вдигал ръцете си, обаче е Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх). За него не се съобщава, че е практикувал метод, различен от онзи, който се споменава в неговите предания. Това означава, че хадисите на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) заемат по-силна позиция по този въпрос, тъй като, съгласно принципите на хадисологията [усул ел-хадис], преданията на разказвач, чиято лична практика противоречи на неговите предания, обикновено не се приемат.

(6) Тези, които предават, че ръцете не били повдигани, са правоведи (факихи) от по-висока степен, в сравнение с онези, които предават, че това е била постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Добре известно е например, че Абдуллах ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил по-голям факих от Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) и че учениците на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) – Алкаме и Есвед – били по-големи правоведи от Нафиʿ, който предавал от Ибн Умер (радийеллаху анх). Следователно според принципите на хадисологията [усул ел-хадис], преданията по този въпрос на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх), Алкаме и Есвед се предпочитат пред преданията на Ибн Умер (радийеллаху анх) и неговите ученици, поради статута им в правото [фикх].

(7) Тъй като Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) е бил по-възрастен от Ибн Умер (радийеллаху анх), той е имал по-голяма възможност да стои в първата редица по-близо до Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и да има по-близък поглед към неговия намаз. Ибн Умер (радийеллаху анх), поради по-младата си възраст, не е заставал в предните редици. Следователно преданията по този въпрос на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) се разглеждат като по-силни тези на Ибн Умер (радийеллаху анх).

Освен това, Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) се е радвал на много близки отношения с Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). Алляме Зехеби, описвайки статута на Ибн Месʿуд (радийеллаху анх), пише:

Абдуллах ибн Месʿуд, ученият водач [ел-имам ер-раббани], Ебу Абдуррахман Абдуллах ибн Умми Абд ел-Хузели; сподвижникът и личният слуга на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем); сред първите, приели Исляма; сред участниците в битката при Бедр; сред вещите правоведи и учители по Коран; сред онези, които се стремели да предават [думите на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] много прецизно; изключително внимателен в преданията [си]; такъв, който смъмрял своите ученици за небрежността им при записване на точните думи [на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)] […] [Поради изключителна предпазливост], той предавал много малко […] Неговите ученици не предпочитали никой друг сподвижник пред него … Със сигурност той бил сред водещите сподвижници, сред носителите на свещеното знание и сред имамите на напътствието. (Тезкират ел-хуффаз)

Имам Тахави предава много интересна случка:

Мугира ибн Муксим разказва: „Споменах на Ибрахим ен-Нехаʿи хадиса на Ваил ибн Худжр (радийеллаху анх) относно това как Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) вдигал ръцете си преди и след руку. Ибрахим каза: „Ако Ваил е видял Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) да вдига ръцете си веднъж, то Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) го е виждал петдесет пъти да не ги вдига. (Шерх меʿани ел-асар)

Урве ибн Мурра разказва:

Когато влязох в джамията на Хадрамевт, чух Алкаме ибн Ваил да предава от баща си, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си преди и след руку. Споменах това на Ибрахим ен-Нехаʿи, а той отговори ядосано: „Ваил ибн Худжр ли е единственият, който е виждал Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем)? Нима Ибн Месʿуд (радийеллаху анх) и сподвижниците му не са го виждали също?“ (Муватта имам Мухаммед 92)

(8) Друга причина да не се вдигат ръцете по време на руку е, че всички споменавания в намаза се съпровождат от определени движения на тялото. Например има текбир преди руку и тесмиʿ при изправяне от него; има текбир и при навеждането за седжде. Тъй като няма съпътстващо движение на тялото за началото и края на намаза, вдигането на ръцете е било определено за встъпителния текбир, а обръщането на главата надясно и наляво – за селяма [теслим]. Ако ръцете също се вдигат по време на руку, тогава текбир и тесмиʿ по това време щяха да се придружават от две действия (т.е. покланяне и вдигане на ръцете), а това противоречи на нормата с всяко споменаване да има само едно движение.

Заключение

Хадисите, в които се споменава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си по време на руку, не представляват достатъчно доказателство, за да се постанови, че вдигането на ръцете е било негова постоянна практика. Ето защо вдигането на ръцете преди и след руку не може да бъде наречено сунна мустемирра, или „постоянна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем)“, поради множеството автентични предания, които гласят, че ръцете никога не били повдигнати след встъпителния текбир. Практиката на праведните халифи [хулефа рашидун] и на много от големите сподвижници (радийеллаху анхум) била също да не ги повдигат, а хадис 8 всъщност забранява вдигането им. Всички тези точки показват, че вдигането на ръцете за руку е сунна метрука, или „ранна практика на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), която той по-късно изоставил“; следователно сунна и за предпочитане е да не се вдигат ръцете преди и след руку.

Ханефитите признават, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си на местата в намаза, които са описани в хадисите; те обаче приемат, че това е била временна негова практика. Единствено по време на встъпителния текбир той ги е повдигал редовно. Не съществува нито едно предание от представителите на „група 1“, което да постановява, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си постоянно преди и след руку.

Едно предание на Ибн Умер (радийеллаху анх), което понякога се споменава, завършва с думите: „Така това остана практиката в намаза на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем), докато той се срещна с Аллах.“ Това предание обаче е или изключително слабо или е измислено, поради това, че то съдържа Исма ибн Мухаммед в своята верига от разказвачи. Този разказвач е описан така: (а) Яхя ибн Меʿин го нарича „явен лъжец [кеззаб], който съчинява хадиси; (б) Укайли казва: „Той предава безсмислици от надеждни разказвачи“ (Мизан ел-иʿтидал 3:68); (в) Ибн Ади казва: „Нито едно от неговите предания не е чисто от недостатък“ (Мизан ел-иʿтидал 2:582).

Също така то съдържа още един разказвач – Абдуррахман ибн Курайш, който също е критикуван и обявен за лъжец. (Мизан ел-иʿтидал 2:582)

Следователно всички хадиси, които се представят като доказателство от „група 1“, споменават единствено, че Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) е вдигал ръцете си по време на руку, точно както други хадиси обясняват, че той ги е вдигал на различни други места. Никой от тези хадиси обаче не твърди, че тези допълнителни повдигания на ръцете са били постоянна и доживотна практика на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

 

Published in: on 28.03.2015 at 23:09  Коментарите са изключени за Вдигането на ръцете за руку  
Tags: ,

Айетът за “любовта към ближните” [ел-меўедде фи ел-курба]

Айетът за “любовта към ближните” [ел-меўедде фи ел-курба]

 

С това Аллах благовества Своите раби, които вярват и вършат праведни дела. Кажи [о, Мухаммед]: “Не искам от вас отплата за това, освен любов към ближните.” А който стори добрина, ще му въздадем с по-добро за нея. Наистина Аллах е Многоопрощаващ, Признателен. [еш-Шура: 23]

 

Знай, че след като Всевишният низпосла на Мухаммед [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] тази знатна и извисена Книга [Корана] и постави в нея три неща: 1) различните видове доказателства и категории задължения; 2) отреди награда за покорството; 3) и отреди наказание за непокорството. Тогава Той [джелле джелялюху] нареди на Своя Пратеник [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] да поясни на хората: “Не искам да се възползвам от вас или да ви карам да изпълнявате желанията ми, заради всичките неща, за които ви известих [от вашия Създател].” Та да не им се стори на невежите, че целта от призива на Мухаммед [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] е да се сдобие с богатство и високо положение. Затова казва: “Кажи: Не искам от вас отплата за това, освен любов към ближните.” Този айет съдържа в себе си няколко въпроса.

Първи въпрос: По отношение на този айет има три различни категории предания.

Първата категория: Казва еш-Шеа‘би: “Хората ни разпитваха много по отношение на този айет, затова писахме на Ибн Аббас за да го питаме за него. А Ибн Аббас ни писа в отговор: „Наистина родословието на Пратеника на Аллах [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] заемаше централно място сред Курайш. И нямаше род с който да не е роднина. И Аллах каза: Кажи: Не искам от вас заради призива ми към вас отплата за това, освен да ме обичате заради роднинската ми връзка с вас.” Което значи: “Вие сте моят народ и на вас се полага най-много да ми се подчините и да ми отговорите. И щом отказвате да го сторите, спазвайте роднинските ми права и не ми причинявайте страдание, и не въставайте против мен.”

Втората категория: Предава ел-Келби от Ибн Аббас [радийеллаху анху], който казва: „Когато Пророка [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] се настани в Медина бе затрупан от проблеми и задължения, а нямаше с какво да се отплати. Тогава помощниците [ел-енсар] казаха [по между си]: “Аллах ви напъти в ръцете на този човек и той е син на вашата сестра и ваш съсед във вашия град, затова съберете му част от вашите богатства.” И го направиха и го дадоха [събраното] на него [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем], но той [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] го отказа. Тогава бяха низпослани словата на Всевишния [по смисъл]: “Кажи: Не искам от вас отплата за това…”, т.е. [отплата] за вярата, освен да обичате близките ми. И ги подбуди да обичат близките му.

Третата категория: А тя е споменатото от ел-Хасен, който пояснява: “Освен да обичате заради Аллах онова, което ви доближава до Него, като добрите дела.”

И така, според първата категория “любов към ближните” означава опазване на роднинските връзки. Според втората категория означава любов към близките [на Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)]. А според третата категория означава извършване на добрини [приближаващи към Аллах (джелле джелялюху)].

Някой може да каже, че смисълът на този айет е проблемен, защото търсенето на отплата заради оповестяването на откровението не е позволено поради следните причини:

Първо: Всевишният е посочил чрез думите на повечето от пророците, които категорично са отрекли търсенето на отплата. Например в разказа за Нух [алейхисселям]: “И не искам от вас отплата. Моята отплата е единствено от Господа на световете.” [еш-Шуара: 109]. По същия начин това е известено и в разказите за Худ и Салих и в разказите за Лют и Шуайб [алейхим селям]. А нашият Пророк [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] е по превъзходен от всичките пророци [алейхим селям] и на него се полага повече да не търси отплата заради пророчеството и посланието си.

Второ: Самият той [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] е отрекъл търсенето на награда в останалите айети, като казва: “Кажи: “Не искам от вас отплата. Тя е за вас самите.” [Себе: 47] И казва: “Кажи [о, Мухаммед]: “Не моля от вас отплата за това и не съм от онези, които добавят от себе си.”” [Себе: 86]

Трето: Самият разум също посочва това нещо, защото оповестяването беше задължение за него [за Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)], по думите на Всевишния: “О, Пратенико, оповести какво ти бе низпослано от твоя Господ! А не го ли сториш, ти не ще си оповестил Неговото послание.” [ел-Маиде: 67] А търсенето на награда за нещо, което е задължение не подобава дори и на най-обикновените хора, камо ли на най-учения сред учените.

Четвърто: Пророчеството е по-превъзходно от мъдростта, а Всевишният описва мъдростта по следния начин: “А който е дарен с мъдростта, е дарен с голямо добро.” [ел-Бакара: 269] И казва [Аллах (аззе ўе джелле)] по отношение на този свят: “Кажи: Насладата на земния живот е мимолетна.” [ен-Ниса: 77] И разумът не може да допусне, че най-превъзходното творение ще приеме най-нищожното творение.

Пето: Търсенето на отплата предизвиква подозрение, а то, от своя страна, премахва категоричната убеденост в истинността на пророчеството.

Чрез тези примери установихме, че не е позволено на Пророка [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем] да търси дори и най-нищожната отплата за своето оповестяване и своето послание. Но привидното значение на айета [за любовта към ближните] е именно търсенето на отплата заради оповестяването и посланието, и тази отплата е любовта към ближните. Това привидно противоречие се разрешава по следния начин. Наистина не е позволено да се търси отплата за оповестяването и посланието [на пророците (алейхим селям)]. А що се касае до айета за “любовта към ближните”, привидното противоречие в него се разрешава по следните два начина:

Първия: Че айетът значи: “Не искам нищо друго от вас освен това.” А то в действителност не е отплата, защото обичта между мюсюлманите е задължение за тях. Казва Всевишният: “А вярващите мъже и жени са покровители един на друг.” [ет-Теўбе: 71] И казва [Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)]: “Вярващите са като [тухлите на] сграда. Подсилват се една друга.” Като айетите и хадисите на тази тема са много. И след като любовта между всички мюсюлмани е задължение за тях, то любовта към най-знатните и най-достойните мюсюлмани е още по-голямо задължение. И айетът “Кажи: Не искам от вас отплата за това, освен любов към ближните.” пояснява точно този факт. И така изяснихме, че “любовта към ближните” в действителност не представлява отплата, а съответно Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) не получава и прашинка отплата.

Вторият: Че айетът се състои от две отделни по смисъл изречения. Първото от тях завършва при думите на Всевишния: “Кажи: Не искам от вас отплата за това.” А второто: “Освен любов към ближните.” Което значи: “Не искам от вас никаква отплата, но ви напомням за любовта към ближните.” И което прилича на търсене на отплата, а в действителност не е.

Втори въпрос: Авторът на “ел-Кешшаф” [имам ез-Земахшери от му‘атезиле] пренася следните думи от Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем): “Който умре с обич към рода на Мухаммед, умира шехид. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, умира опростен. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, умира покаян. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, умира вярващ с пълноценна вяра. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, меляикетата [ангелите] го известяват с Дженнета [Рая], а после [го известяват с Дженнет] и Мункер е Некир. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, ще се приближи към Дженнета така, както невестата се приближава към дома на своя съпруг. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, в гроба му се отварят две врати към Дженнета. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, Аллах прави гроба му обиталище на меляикетата на милостта. И наистина който умре с обич към рода на Мухаммед, умира [последовател] на Суннета и Джемаата. И наистина който умре с ненавист към рода на Мухаммед, ще дойде на Съдния ден с изписано отчаяние от милостта на Аллах между очите му. И наистина който умре с ненавист към рода на Мухаммед, умира безверник. И наистина който умре с ненавист към рода на Мухаммед, няма да помирише уханието на Дженнета.”

Това е предадено от автора на “ел-Кешшаф”, а аз [имам Фехруддин ер-Рази] казвам: Родът на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) са онези, които отнасят своите дела към него (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем). И колкото повече даден човек отнася своите дела към него (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем), толкова по-голямо право има да се смята от рода на Мухаммед. И няма съмнение, че връзката между Фатима и Али, и ел-Хасен, и ел-Хусейн и Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) бе най-силната връзка. И това го знаем от източници, чиято сила достига степента на мутеўатир. Така стигаме до заключението, че те са родът [на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)]. Също така някои хора казват, че родът са неговите близки роднини, а други казват, че това е цялата му общност. И ако ние приемем, че това са неговите роднини, тогава те са значението на думата “род”. А ако приемем, че това е цялата му общност, която е отговорила на неговия призив, тогава тя също влиза в значението на думата “род”. Т.е. и при двете положения неговите близки роднини влизат в значението на думата “род”. Дали обаче останалите хора влизат в него? За тях вече има разногласие.

Авторът на “ел-Кешшаф” предава, че когато този айет бива низпослан, хората попитали: “О, Пратенико на Аллах, кои са твоите приближени, за които е наше задължение да ги обичаме?” Каза (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем): “Али и Фатима, и двете им деца.” По този начин установяваме, че те четиримата са приближените на Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем). А след като е така, те заслужават още по-голяма почит от останалите хора и доказателство за това са следните [три] неща:

Първо: Думите на Всевишния [по смисъл] “освен любов към ближните” и гореспоменатите доказателства, които се съдържат в тях.

Второ: Няма съмнение, че Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) обичаше Фатима, мирът да бъде над нея. Той (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) казва: “Фатима е част от мен. Онова, което я наранява – наранява и мен!” И също така чрез предания достигащи степента на мутеўатир знаем за обичта на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) към Али и ел-Хасен, и ел-Хусейн. И след като това е установено с толкова висока степен на сигурност, същото нещо става дълг за цялата мюсюлманска общност, заради думите на Всевишния: “И го последвайте за да бъдете напътени!” И заради думите Му: “И да се страхуват онези, които се противят на неговата повеля!” И също заради думите Му: “Наистина за вас има прекрасен образец в Пратеника на Аллах!”

Трето: Дуата [молитвата] за рода [на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)] има много високо положение, затова тази дуа се чете след тешеххуд по време на петкратната молитва-намаз. А именно думите: “О, Аллах, благослови Мухаммед и рода на Мухаммед и помилвай Мухаммед и рода на Мухаммед.” А това е велика почит и голямо достойнство, което не се среща при никой друг извън рода [на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)]. И така всички тези неща са доказателство, че обичта към рода на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) е задължение [фард за всеки мюсюлманин].

Казва [имам] еш-Шафи‘и, Аллах да е доволен от него:

О, ездачо, спри при ел-Мухассаб в Мина,

и се радвай на онзи, който е притихнал в [месджида] ел-Хайф, и на онзи – деен.

Призори, когато хаджиите се устремят към Мина,

като вълни в преливащ залив, които се разбиват…

Ако обичта към семейството на Мухаммед бе рафд [ши‘изъм],

тогава двете тежести [джинове и хора] нека засвидетелстват, че аз съм рафиди [ши‘ит].

Също така в думите Му [на Всевишния]: “освен любов към ближните” са велика почит и голямо достойнство за сподвижниците – ес-сахаба – [Аллах да е доволен от всички тях], защото Всевишният казва [думи със смисъл]: “И първенците [в богобоязливостта], ­ те са първенците [в Рая] ­ тези са приближените [на Аллах].” А всеки, който се покорява на Аллах, е Аллахов приближен и попада в категорията на айета “освен любов към ближните”.

И така стигаме до извода, че този айет е доказателство за задължението ни [фард] да обичаме рода на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) и да обичаме неговите сподвижници – сахаба. И никой не притежава тази умерена позиция освен нашите другари от Ехлю-с-сунна ўел джема‘а, които носят в себе си едновременно обичта към семейството [на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)] и обичта към неговите сподвижници.

Чух някои от хората на напомнянето да казват, че Пратеникът на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) казва: “Примерът със семейството ми е като примера с кораба на Нух – който се качи на него се спасява.” И казва (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем): “Моите сподвижници са като звездите. Към която и от тях да се придържате ще се напътите.” А ние сега се намираме в морето на непосилните затруднения, където ни удрят вълните на съмненията и страстите, а човека, който е нагазил в това море се нуждае от две неща:

Първо: Кораб, който няма дефекти и пробойни.

Второ: Ясни, ярки и сияещи звезди.

И когато човек се покачи на този кораб и насочи погледа си към тези ясни звезди, го обзема надеждата за спасение.

По същия начин нашите другари от Ехлю-с-сунна [ўел джема‘а] плуват в кораба на обичта към рода на Мухаммед (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) и са насочили погледа си към звездите на сподвижниците [на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)]. И така се надяват от Всевишния Аллах да бъдат избавени благополучно и щастливо на този свят и на отвъдния – ахирета.

 

От тефсира на Фахруддин ер-Рази

Published in: on 13.03.2015 at 23:30  Коментарите са изключени за Айетът за “любовта към ближните” [ел-меўедде фи ел-курба]  
Tags: ,

Айетът за “въжето на Аллах” [хабл Аллах]

Айетът за “въжето на Аллах” [хабл Аллах]

 

И се дръжте здраво за въжето на Аллах всички заедно, и не се разединявайте. И помнете благодатта на Аллах към вас, когато бяхте врагове, а Той помири сърцата ви и станахте братя чрез Неговата благодат! И бяхте върху ръба на ров от огън, а Той ви спаси от него. Така Аллах ви разяснява Своите знамения, за да бъдете напътени. [Али Имран: 103]

Казва Всевишният: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах всички заедно.”

Знай, че след като Всевишният им повели да се предпазват от забранените неща, също им повели да се придържат здраво към онова, което е в основата всички добрини и покорства, а то е придържането към въжето на Аллах.

И знай, че всеки, който ходи по тесен път се страхува да не се подхлъзнат краката му. И ако той се придържа към въжета, които са вързани в двата си края и се намират от двете страни на пътя се избавя от страха. И няма съмнение, че пътят на истина е тесен път, а краката на много от творенията се подхлъзват по този път. И който се придържа към указанията на Аллах и явните Му доводи, той се избавя от страха. Затова значението на думата “въже” в този айет е всяко нещо, което позволява на човек да стигне до истината в религията. А тези неща са много и всеки тълкувател споменава различно нещо от тях.

Казва Ибн Аббас (радийеллаху анхума): Значението на думата въже тук е договорът, споменат в думите Му [на Всевишния]: “И спазвайте своя обет към Мен, за да спазвам и Аз Своя обет към вас.” [ел-Бакара: 40] И казва още [Всевишния]: “Освен ако са под закрила от Аллах и под закрила от хората.” [Али Имран: 112] [Буквално: “Освен [ако се придържат] към въже [подадено] от Аллах или въже [подадено] от хората.”] Като думата “въже” в този айет значи договор. А договора е наречен въже, защото чрез него чрез него се премахва страха от ходене по всички пътища по същия начин, както и в горния пример с въжето.

Други казват: Това е Коранът. Предава се от Али (радийеллаху анх) от Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем), който е казал: “Ще настане смут.” Казаха: “Какъв е изходът от него?” Каза [саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем]: “Книгата на Аллах. В нея са вестите за онова преди вас и известие за онова след вас, и отсъждане за онова между вас, и той е здравото въже на Аллах.” И се предава от Ибн Месуд [радийеллаху анх], че Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) е казал: “Този Коран е въжето на Аллах.” И се предава от Ебу Саид ел-Худри [радийеллаху анх] от Пророка (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем), който е казал: “Оставям сред вас две тежести. Книгата на Аллах, която е въже, протегнато между небето и земята. И моето семейство – ехлю бейти.”

Други казват: Това е религията на Аллах.

Други казват: Това е покорството към Аллах.

Други казват: Това е искреността в покаянието.

Други казват: Това е джемаатът, като словоредът на айета е в подкрепа на това тълкуване, защото продължава с думите: “И не се разединявайте!”

Всички тези тълкувания са близки по смисъл, а същността е онова, което споменахме, че когато човек се спуска в кладенец се държи за въже за да не падне в него. И Книгата на Аллах, и договорът с Него, и религията, и покорството към Него, и съгласието с джемаата на вярващите предпазват своя собственик от пропадане в дупката на Джехеннема. Затова тълкувателите са ги посочили за “въжето на Аллах” и са повелили да се придържаме към тях.

Извеждат Саид ибн Менсур, Ибн Еби Шейбе, Ибн Джерир, Ибн ел-Мунзир и ет-Таберани с достоверна верига от Ибн Месуд (радийеллаху анх) за думите Му [на Всевишния]: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах…”. Казва: Въжето на Аллах е Коранът.

И извеждат ел-Фирияби, Абд ибн Хумейд, Ибн ед-Дурайс, Ибн Джерир, Ибн ел-Енбари в “ел-Месахиф”, ет-Таберани, Ибн Мердеўейх и ел-Бейхеки в “еш-Шуаб” от ибн Месуд (радийеллаху анх), който казва: „Този път е обладан. Обладават го шейтаните, които казват: “Ей, рабе на Аллах, обърни се по този път!” – за да отклоняват от пътя на Аллах. Затова се дръжте здраво за въжето на Аллах – Корана.“

И извеждат Ибн Еби Шейбе и Ибн Джерир от Ебу Саид ел-Худри (радийеллаху анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “Книгата на Аллах е въже, протегнато от небето към земята.”

И извежда Ибн Еби Шейбе от Ебу Шурайх ел-Хуза‘и (радийеллаху анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “Този Коран е връзка – единият й край е в ръката на Аллах [“Ръката на Аллах” не трябва да се разбира буквално. Пречист е Аллах от всякакво подобие с творенията.], а другият й край е в ръцете ви. Затова се дръжте здраво за него, защото вие никога не ще се заблудите и не ще бъдете погубени, ако го следвате.”

И извеждат Ибн Еби Шейбе и ет-Таберани от Зейд ибн Еркам (радийеллаху нах), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем)  ни даваше проповед и каза: “Оставям сред вас Книгата на Аллах – тя е въжето на Аллах – който го следва, се намира в напътствие, а който го изостави се намира в заблуда.”

И извежда Ахмед от Зейд ибн Сабит (радийеллах анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “Оставям сред вас двама наместници [букв. двама халифи – халифетейн]: Книгата на Аллах, Всемогъщия и Превеликия – тя е въже, протегнато между небето и земята. И моето семейство – ехлю бейти. И наистина те двете не ще се отделят едно от друго, докато не се срещнат с мен при [басейна] ел-Хаўд̣.”

И извежда ет-Таберани от Зейд ибн Еркам (радийеллаху анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “Аз съм ваш предшественик в ахиретa [Думата “ферат” означава награда и откуп за вярващите. Когато почине дете в дуата по време на дженазе сe казва: “О, Аллах, стори го ферат [т.е. откуп и надграда] за нас!”], а вие ще дойдете да пиете при мен от [басейна] ел-Хаўд̣. Затова внимавайте по какъв начин ще ме заместите в отношението си към двете тежести [ес-секалейн].” Казаха: „А кои са двете тежести, о, Пратенико на Аллах?“ Каза: “По-голямата от тях е Книгата на Аллах, Всемогъщия и Превеликия. Тя е връзка, единият край на която е в ръката на Аллах, а другият – в ръцете ви. Затова се дръжте здраво за нея и не ще бъдете погубени, нито ще се заблудите. А по-малката е моето семейство. И наистина те не ще се отделят едно от друго, докато не се срещнат с мен при [басейна] ел-Хаўд̣. И помолих моя Господар за тях двете, затова не ги изпреварвайте, защото ще бъдете погубени, нито ги поучавайте, защото те са по-учени от вас!”

И извеждат Ибн Саад, Ахмед и ет-Таберани от Ебу Саид ел-Худри (радийеллаху анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “О, хора, оставям сред вас две неща – ако ги последвате, не ще се заблудите след мен. Две неща, едното от които е по-велико от другото. Книгата на Аллах, която е въже, протегнато между небето и земята. И моето семейство – ехлю бейти. И наистина те двете не ще се отделят едно от друго, докато не се срещнат с мен при [басейна] ел-Хаўд̣.”

И извеждат Саид ибн Менсур, Абд ибн Хумейд, Ибн Джерир, Ибн ел-Мунзир и ет-Таберани по пътя на еш-Шааби от Ибн Месуд (радийеллаху анх): И се дръжте здраво за въжето на Аллах всички заедно… Казва: „Въжето на Аллах е джемаатът.“

И извеждат Ибн Джерир и Ибн Еби Хатим по пътя на еш-Шаби от Сабит ибн Кутбе ел-Музени, който казва: Чух Ибн Месуд (радийеллаху анх) да дава проповед, казвайки: „О, хора, съблюдавайте на всяка цена покорството и джемаата, защото наистина те двете са въжето на Аллах, което ни е повелено [да се придържаме към него].“

И извежда Ибн Еби Хатим от Семмак ибн ел-Ўелид ел-Ханефи, че е срещнал Ибн Аббас (радийеллаху анх) и го попитал: „Какво ще кажеш по отношение на султан [човек, властващ над нас], който ни угнетява [несправедлив, тиранин], и ни ругае, и злоупотребява със садаката [милостинята] ни? Да го възпрем ли?“ Каза: „Не! Давайте им! Джемаатът! Джемаатът! Наистина предишните общности бяха погубени, защото се разединиха. Не си ли чувал думите на Аллах: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах всички заедно, и не се разединявайте.”?

И извеждат Ибн Мадже, Ибн Джерир и Ибн Еби Хатим от Енес (радийеллаху анх), който казва: Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) каза: “Синовете на Исраил се разделиха на седемдесет и една групи, а моята общност ще се раздели на седемдесет и две групи. Всички ще са в Огъня, с изключение на една.” Казаха: „О, Пратенико на Аллах, и коя е тя?“ Каза: “Джемаатът!” А после каза: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах всички заедно, и не се разединявайте.”

И извеждат Муслим и ел-Бейхеки от Ебу Хурайра (радийеллаху анх), че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) казва: “Наистина Аллах одобрява за вас три неща и ненавижда за вас други три. Одобрява да Му служите и да не съдружавате с него нищо, и да се държите здраво за въжето на Аллах всички заедно, и да не се разединявате, и да давате наставление на онзи, комуто Аллах е поверил вашите дела. И ненавижда за вас “Каза и бе казано…” [т.е. сплетни и клюки], и многото въпроси, и погубването на богатствата.”

И извеждат Ахмед и Ебу Даўуд от Муаўийе ибн Еби Суфян, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) е казал: “Наистина хората на двете писания се разделиха по отношение на религията им на седемдесет и две общности. И наистина тази общност ще се раздели на седемдесет и три общности [с различни пристрастия]. Всички те ще бъдат в Огъня, с изключение на една, и тя е джемаатът.”

И извежда ел-Хаким, като го определя за достоверен хадис, от Ибн Умер (радийеллаху анх), че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўе алихи ўе селлем) е казал: “Който излезе извън рамките на джемаата, дори и на педя разстояние, той е свалил възела на Исляма от своя врат до тогава, докато не си го сложи отново. И който умре и над него няма имам, който да води джемаата, умира както по време на невежеството.”

И извеждат Ибн Джерир и Ибн Еби Хатим от Ебу ел-Алийе: “И се дръжте здраво за въжето на Алла̄х…” Казва: „Това е искреността изцяло към Аллах.“ “И не се разединявайте.” Казва: „Не се отвръщайте от нея! [или: Не враждувайте против нея!]“ Казва: „От искреността. И бъдете братя заради нея.“

И извежда Ибн Еби Хатим от ел-Хасен: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах …” Казва: „Към покорството към Него [Аллах Теаля].“

И извежда от Катаде: “И се дръжте здраво за въжето на Аллах …” Казва: „За договора с Аллах и за Неговата повеля.“

И извежда Ибн Джерир от Ибн Зейд (радийеллаху анх): “И се дръжте здраво за въжето на Аллах …” Казва: „Ислямът!“

 От тефсирите на имам Джелялюддин ес-Суюти и Фахруддин ер-Рази

Published in: Без категория on 13.03.2015 at 17:57  Коментарите са изключени за Айетът за “въжето на Аллах” [хабл Аллах]  
Tags: ,

Светостта на мюсюлманина

Светостта на мюсюлманина

 

От светостта на Исляма е да се спазва неприкосновеността на кръвта на мюсюлманите. Да не се враждува с другите хора е от светостта на Исляма. Да не се заграбва онова, което не ни се полага е от светостта на Исляма.

“Всеки мюсюлманин е неприкосновен за другите мюсюлмани – кръвта му е неприкосновена и богатството му е неприкосновено, и честта му е неприкосновена!”

И още: “Мюсюлманинът е брат на мюсюлманина – не го оставя без помощ и не го предава, и не го унижава [презира].”

И още: “Достатъчно зло за мюсюлманина е да унижава [презира] своя брат мюсюлманин.”

И още: “Всеки мюсюлманин е неприкосновен за другите мюсюлмани.”

За това в никакъв случай не трябва да мамим друг човек или да го заблуждаваме, или да убиваме, или да сме съучастници в тези неща. Светостта на Исляма е да опазим кръвта на нашите братя и тяхната чест, и тяхното имущество, и да не ги обвиняваме в безверие [куфр], и да не ги обвиняваме в съдружаване [ширк], и да не ги обвиняваме в заблуда [даляле]. А вместо това винаги да намираме най-добрия смисъл на думите, които са изрекли [и да им намираме извинение], защото човек винаги може да допусне грешка.

Какво е това безумие да се обвиняваме в съдружаване [ширк] и в нововъведения [бид‘а]? Как може да си позволяваме да тълкуваме думите на другите както ние си пожелаем, без изобщо да се интересуваме какво те самите са имали предвид? Не бе ли примерът на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) точно обратното на всичко това?

Когато дошъл човек при него (саллеллаху алейхи ўеселлем) и казал: “Извърших прелюбодеяние [зина].” Той (саллеллаху алейхи ўеселлем) [търсейки извинение за него] му казал: “Може би само си погледнал?” Този човек казал: “Не! Извърших зина.” А Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) казал [като отново му потърсил извинение]: “Може би само си докоснал?” и т.н. Защото Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) не е искал да потвърди, че този човек е извършил прелюбодеяние, а искал да намери изход за него.

А погледнете в същото време какво правят тези претендиращи, че са последователи на праведните предци [селеф]? Които отвръщат своя поглед от достойнствата на другите хора, но не пропускат възможност да ги нападнат за недостатъците им. И ако човек бъде оскърбен или опорочен – нямат спиране в оскърбяването и опорочаването му. Казват: “Той е съдружаващ [мушрик]!”, “Той е безверник [кяфир]!”, “Той е заблуден [далл]!”, “Той заблуждава другите [мудилл]!”, “Той е човек на нововъведенията [мубтедиа‘]!”. Но ако даден човек бъде споменат с добро, казват: “Предполагаме, че е такъв, но не оправдаваме и не пречистваме никого пред Аллах!”

А къде остава богобоязливостта? Кога се проявява богобоязливостта? Когато даден човек бъде споменат с добро или когато бъде споменат с лошо? Богобоязливостта се проявява тогава, когато даден човек бъде нападнат или обвинен. Тогава е моментът да оправдаем и да извиним нападнатия човек и да имаме най-добрите мисли за него. Защото на Съдния ден Аллах Теаля няма да ни държи сметка: “Защо мислеше, че този човек е добър?”, а ще ни държи сметка: “Защо предполагаше, че този човек е лош?” И за лошите мисли, предположения и подозрения спрямо другите хора ще трябва да даваме сметка, а за добрите предположения спрямо тях – напротив! Ще получим награда за тях, та дори и човекът, който сме мислили за добър, в действителност да е бил лош. Защото добрата мисъл за другите хора е част от вярата. Повтарям: добрата мисъл за другите хора е част от вярата.

Затова в този хадис Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) обръща такова голямо внимание на неприкосновеността на Исляма, която в действителност е светостта на самите мюсюлмани. И затова той (саллеллаху алейхи ўеселлем) казал, когато се намирал пред Кяа‘бе [Аллах да го почете!]: “Колко велико си ти! И колко велика е твоята святост! Но светостта на мюсюлманина е по-голяма при Аллах от теб! Защото Аллах е сторил неприкосновени кръвта му и имуществото му, и честта му. И е забранил да се мисли лошо за него [за мюсюлманина]!”

Мухаммед ел-Кеттани

Published in: on 06.03.2015 at 23:36  Коментарите са изключени за Светостта на мюсюлманина  
Tags:

Светостта на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и отношението на някои невежи хора към него

Светостта на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и отношението на някои невежи хора към него

 

Светостта или неприкосновеността на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е огромна. Казвайки това, се обръщам към онези млади, неопитни, глупави и невежи хора, които имат лош едеб, лошо отношение към Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем). И се отнасят с него (саллеллаху алейхи ўеселлем) и го възприемат все едно е един обикновен човек, като тях самите! И както вече говорихме в дома на шейх Абдурраззак за значението на думите на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем): “Аз съм само човек като вас…” [ел-Кехф: 110]

И след като Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) е човек като нас, значи ли това, че ние сме хора като него? Разбира се, че не!

Този отговор се вижда от словореда на самия айет, но за да не навлизам в подробности, ще спомена само ключовите моменти от този разговор. Светостта на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) е от светостта на Аллах (джелле джелялюх). И онзи, който има лошо отношение към Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем), той има лошо отношение към Аллах (джелле джелялюх). Защото самият Коран има пределно внимателно и деликатно отношение към Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) и защото винаги когато Аллах (джелле джелялюх) се обръща към него (саллеллаху алейхи ўеселлем), го прави по начин, по който Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) да не бъде наскърбен.

Възхити ме завършека на сура ел-Калем със своята деликатност и внимателност по отношение на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем)! В нея ел-Хакк (Аллах Теаля) споменава думите на неверниците по отношение на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем): “И едва не те сразяват с погледи неверниците, когато слушат Напомнянето, и казват: “Той е луд.”” [ел-Калем: 51] Обърнете внимание само как Аллах (джелле джелялюх) пренася разговора от второ в трето лице. Изречението започва: “И едва не те сразяват…”, където Аллах (джелле джелялюх) се обръща директно към Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем). Но когато идва ред на думата “луд”, обръщението на Аллах Теаля към Неговия Възлюбен (саллеллаху алейхи ўеселлем) не е директно: “… и казват, че ти си луд.”, а това обръщение преминава в непряка реч от трето лице: “и казват: “Той е луд.”” За да се разграничи Аллах Теаля по този начин максимално от думата “луд” и да опази честта на Своя Любим (саллеллаху алейхи ўеселлем) незасегната и непокътната. Но за съжаление, на нас ни липсва тази деликатност и внимателност и ние не се свеним да се обръщаме към Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), все едно е един обикновен човек като нас.

И още: “Аллах ти ги показа в твоя сън малцина. А ако ти ги покажеше мнозина, щяхте да паднете духом и да спорите по делото.” [ел-Енфал: 43] Отново Аллах (джелле джелялюх) не казва: “А ако ти ги покажеше мнозина, щеше да паднеш духом…”, а прехвърля речта от него (саллеллаху алейхи ўеселлем) към неговите сподвижници (радийеллаху анхум): “А ако ти ги покажеше мнозина, щяхте да паднете духом…”

И още: “Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е всемогъщ, премъдър.” [ел-Енфал: 67] И отново Аллах Теаля не казва: “Искаш благата на земния живот…”, а прехвърля разговора в трето лице към неговите сподвижници (радийеллаху анхум): “Вие искате благата на земния живот…”, защото Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) не желаеше нищо от земните блага.

Обърнете внимание и на сура ел-Муджаделе, където жената, разделила се със своя съпруг, се оплаква от проблема си при Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем): “Чу Аллах думите на онази, която спореше с теб за своя съпруг и се оплака на Аллах. Аллах чу вашия разговор. Аллах е всечуващ, всезрящ.” [ел-Муджаделе: 1] Айета започва: “Чу Аллах думите на онази, която спореше с теб…”, но когато идва ред на думите на Аллах (джелле джелялюх), Той не казва: “Аллах чу вашия спор.”, а казва: “Аллах чу вашия разговор.” – да не би Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) да бъде описан като спорещ или препирлив човек.

Това е едебът, отношението и деликатността на Свещения Коран към Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем). А къде е нашето отношение и нашата деликатност към него (саллеллаху алейхи ўеселлем)? Защото ние трябва да сме много по-внимателни в това отношение. Какво е това обръщение: “Мухаммед”? А когато им кажеш: “Кажи: Сеййидина [нашия повелител, господар] Мухаммед!”, те отговарят: “Това е прекаляване и възвеличаване!” Къде е това преувеличаване? Какво е това преувеличаване в думата “сеййидина”? Не казва ли самият той (саллеллаху алейхи ўеселлем): “Аз съм повелителят [сеййид] на синовете на Адем в Кияметския ден.”?

Може някой да възрази: “Ама в хадиса става въпрос за Съдния ден!” Та нима да бъдеш сеййид в Деня, за който Аллах (джелле джелялюх) казва: “И повелята в този Ден принадлежи на Аллах.” [ел-Инфитар: 19]; и още: “На кого е Днес владението?” [Гафир: 16] е по-малко от това да бъдеш сеййид в този свят? Но той (саллеллаху алейхи ўеселлем) не казва, че е сеййид на този свят, защото за “ес-сийаде” – за първенството и господството на този свят – се надпреварват дори и най-долните и лоши хора. А що се отнася до отвъдното – ахирета – там е истинското първенство. Затова и Всевишният Аллах казва: “Владетеля на Съдния ден.” [ел-Фатиха: 4], а не казва: “Владетеля на земния живот.” Защото по отношение на земния живот: “Ти даряваш владението на когото пожелаеш и отнемаш владението от когото пожелаеш.” [Али Имран: 26]; и още: “Аллах дарява Своето владение комуто пожелае.” [ел-Бакара: 247] Защо Аллах (джелле джелялюх) дарява владението Си? Защото Той е Пребогатия и Неговото Всемогъщество не зависи и на прашинка от това владение.

Някой друг може да възрази: “Ес-Сеййид [господарят] е Всевишният Аллах!” Да, това е вярно. Но това не означава, че никой друг не може да сподели това име. Защото, когато кажем, че Аллах Теаля е ес-Сеййид – Господарят – това значи абсолютно и безусловно господство. А когато кажем, че някой от творенията е сеййид [годподар], то неговото господство варира в зависимост от неговата степен [и също източникът на неговото господство е Аллах Теаля]. И нима самият Аллах (джелле джелялюх) не използва думата сеййид по отношение на Своите творения? Например по отношение на господаря, приютил Юсуф (алейхисселям): “И се натъкнаха на господаря си [сеййид] при вратата.” [Юсуф: 25] И още по отношение на Яхя (алейхисселям): “Ще бъде господар, целомъдрен и пророк от праведниците.” [Али Имран: 39]

Нима Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) не казва за внуците си: “Ел-Хасан и ел-Хусейн са двамата сеййиди [господарите, повелителите] на младежите в Дженнета.”?

Нима не казва (саллеллаху алейхи ўеселлем): “Фатима е сеййиде [повелителката, господарката] на жените в Дженнета.”?

Нима когато Ебу Бекр ес-Сиддик (радийеллаху анх) откупил Билял (радийеллаху анх), Умер ибн ел-Хаттаб (радийеллаху анх) не казал: “Нашият господар [сеййидина] Ебу Бекр освободи нашия господар [сеййидина] Билял.”?

Нима когато Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) настанил до себе си на минбера Хасан (радийеллаху анх) не казал: “Този мой син е сеййид [годподар] и чрез него Аллах ще помири две големи групи мюсюлмани.”

Нима той (саллеллаху алейхи ўеселлем) не е казал на сподвижниците си (радийеллаху анхум): “Станете да посрещнете вашия господар [сеййид]!”, когато влизал Саад ибн Убаде (радийеллаху анх)?

И изобщо това безсрамие, безочие и наглост нямат нито граници, нито оправдание, нито пък каквото и да било доказателство! Единствената причина за това е лошото разбиране и болният мозък. Това са хора, които не опазват светостта и неприкосновеността на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем).

Мухаммед ел-Кеттани

 

Published in: on 06.03.2015 at 22:54  Коментарите са изключени за Светостта на Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем) и отношението на някои невежи хора към него  
Tags:
« По-стари
По-нови »